- 10 Sep 2020
- 217
- 3
В залата на филиала на Варненския драматичен театър гледахме едно чудесно представление в рамките на юбилейното издание на театралния фестивал „Варненско лято”. Една силна, спокойна и дълбока шведска актриса пресъздаваше историята на „Госпожица Юлия” на Аугуст Стриндберг, при това играейки и трите роли в пиесата. Освен актриса, Анна Петерсон е и режисьор на спектакъла, посветен на 100-годишнината на големия драматург. След финала публиката започна да ръкопляска. Зрителите бяха по-скоро респектирани от видяното и след втория поклон на актрисата аплодисментите полека-лека затихнаха. Тогава нечии две ръце продължиха да ръкопляскат и не след дълго след тях се включиха още и още, докато целият салон пак започна да аплодира и актрисата излезе отново за поклон. Самотният възторжен зрител се оказа актьорът Владимир Пенев, ухилен и доволен. Тук е мястото да отбележим, със съжаление, колко малко български театрали могат да бъдат видени като зрители на чужди спектакли. С Владко после обсъдихме случката, театралната ни публика, ангажиментите на българските артисти, прекомерната заетост на някои от тях в усилията за прилично съществуване. С Владо Пенев разговаря друг известен български актьор - Рашко Младенов.
<p><img src="/uploads/editor/VLADO-4.jpg" alt="" width="422" height="234" /></p>
<p><strong>Рашко Младенов:</strong> <strong>Владо, гледахме едно много добро представление и когато то свърши, публиката ръкопляскаше вяло. Изведнъж се чу в целия салон един-единствен зрител, който не спира да ръкопляска и който поведе публиката отново да я аплодира. Това беше ти. Какво мислиш за българската театрална публика?</strong></p>
<p><strong>В. П.:</strong> Малко ръкопляскат, това е очевидно! Някак си свенлива е и не смее да покаже одобрението си чрез аплодисменти. Но може би става дума за представления, които ги респектират и които са доста по-сложни, доста по-некомуникативни в начина, по който средностатичтическата публика приема спектаклите. И затова тя е леко притеснена да ръкопляска продължително.</p>
<p>Наблюдавал съм как на представления, които нямат кой знае какви качества, но пък са изиграни от звезди, които за публиката са важни, има такъв възторг като на футболен мач или като на спортно състезание. Мисля, че зависи каква точно е публиката.</p>
<p>Фестивалната публика, понеже не е само от театрали, но и от хора от Варна (аз съм играл три години във варненския театър), има един проблем. Варненската публика е добронамерена, интелигентна, но тя по някакъв начин е комплексирана от периферността на град Варна. Далеч от центъра, далеч от столицата. Но тук се случват много неща, които са уникални и единствени само за този град. И публиката е някак си несигурна в собствените си преценки. И затова предпочита да бъде водена в такива ситуации. Ако някой й каже: <em>Това е страхотно! Това е много хубаво!</em>, тя ще продължи да ръкопляска.</p>
<p><img src="/uploads/editor/VLADO-2.jpg" alt="" width="573" height="429" /></p>
<p><strong>Р. М.: Както направи ти.</strong></p>
<p><strong>В. П.:</strong> Да. Аз наистина бях много, много очарован от тази актриса, която със страхотна лекота, без това да бъде лековато или повърностно, успя да направи изключитално сложни неща. Успя да преобърне акценти и смисли в една пиеса („Госпожица Юлия” на Стриндберг - б.р.), която е основополагаща. Всеки театрал я знае наизуст, защото тя е крайъгълен камък за световната драматургия и актьорското майсторство. И тази актриса успя да направи такива чудеса по най-простия и най-елегантния начин. Освен всичко друго, тя възвърна, което за мен е особено важно, доброто име на актьора в театъра, който е в състояние да бъде всичко.</p>
<p>Ние от години седим в един режисьорски театър. Подвластни сме на режисурата. Тя по много елегантен начин показа, че режисурата с нейните претенции и изисквания, е леко бутафорна, леко смешна. Защото истината е в ръцете на актьора, който дори сам, при три персонажа на сцената, може да се справи по такъв изключително интелигентен, тънък и аристократичен начин. Тя седеше много благородно в цялото това начинание. И затова ми беше много, много приятна и много исках да я аплодираме дълго.</p>
<p><strong>Р. М:</strong> <strong>Всъщност ти направи оценка на това представление, за което съм ти благодарен. Сега обаче ще те сваля на земята. Можеш ли да разговаряш за реформи и състоянието на българския театър, или да не те питам за това?</strong></p>
<p><strong>В. П.:</strong> Не познавам много тенденциите, но има едно нещо което ме побърква. И това е, че тази реформа, доколкото разбирам, е обвързана със „скъсан билет”. Не знам доколко това е така и не знам какво точно означава, но според мен е кощунствено държавата да си измива ръцете, като подкрепя представления, които просто привличат публика и да няма нито дума за качествата на представленията.</p>
<p>В този смисъл всяко булевардно представление с никакви качества, което обаче е лесно смилаемо, ще привлича много зрители. Трябва ли държавата да подкрепя това? Мисля, че е точно обратното. Държавата трябва да спонсорира и да дава пари за високо изкуство. Което, за съжаление, не привлича толкова много публика, но я възпитава. И без него е абсолютно невъзможно. Иначе се обричаме на тотална посредственост и на читалищност. Няма никакъв смисъл от актьорски школи и уъркшопове, които усъвършенстват актьори, режисьори и драматурзи. Да си караме на „Криворазбрана цивилизация” и ще си бъде чудесно!</p>
<p><img src="/uploads/editor/VLADO-3.jpg" alt="" /></p>
<p><em>С Михаил Билалов в "Под прикритие"</em></p>
<p><strong>Р. М.: Ти си един от най-работещите артисти. В толкова много театри работиш, занимаваш се и с дублаж. Но замислял ли си се, че това по някакъв начин те изразходва страхотно? Защото освен актьор си и човек.</strong></p>
<p><strong>В. П.:</strong> Естествено, че се замислям. Но това е също част от театралната реформа. Не бива да се допуска актьорите, които могат много неща, да бъдат изхабявани по такъв начин.</p>
<p>Ако аз имам достатъчно добро заплащане за едно от нещата, които правя, дали ще е дублаж, дали ще е участие в театрални представления, дали ще е снимане на сериали по телевизията, аз няма да правя всичко наведнъж. Защо? Да не съм ненормален? Това моментално освобождава и дава работа на други колеги.</p>
<p>Но правя всичко това, за да мога да имам спокойствието. Ето моята дъщеря сега учи в Испания. Как се издържа едно дете на средностатистически артист в Испания? Абсурд! Значи аз трябва да поема колкото ангажименти мога и още повече, колкото не мога. За да може да се докара по някакъв начин нормален живот на Яна в Испания и моя живот тук. Защото аз също живея тук.</p>
<p><strong>Р. М.:</strong> <strong>Какво мислиш за българската театрална режисура?</strong></p>
<p><strong>В. П.:</strong> За съжаление много рядко се случва да има продължение... Големите режисьори от едно време - Леон Даниел, Юлия Огнянова, прескочиха през някаква много голяма дупка. И се появиха Грети (Маргарита Младенова - б.р.) и Иван Добчев, после пак голяма дупка, сега са Явор Гърдев, Галин Стоев... И някак си няма приемственост.</p>
<p>Много ме е яд, например, че Грети и Иван не направиха школа, в която да предадат това, което правят. Да съберат съмишленици, да има този театър, който те изповядват и искат да правят. Той може да не е най-добрия, да не е единствения, но да се предаде, да се развие. Талантите на българската режисура се раждат, остават самотни и самотни си отиват.</p>
<p>Мисля, че няма развитие и последователност, нямаме здрава режисьорска школа, няма приемственост. Няма генерална концепция. Която всъщност липсва и за българския театър. Няма генерална концепция за неговото развитие. Какъв театър искаме да имаме? Посредствен театър с телевизионни звезди, които веселят стадиони или искаме да имаме театър на ниво, с малко зрители и високи цени на билетите, с бутиково отношение към случващото се?</p>
<p>Защото уникалното на театралните срещи, е това, че се случват на живо. И че единствено сега, може да е репетирано месеци, години, да има перспектива и да се играе дълго, но това, което се случва тази вечер, пред тази публика е уникално! И това навсякъде по света струва много, много пари.</p>
<p><em>Интервюто е публикувано в сайта sumatoha.com. Заглавието е на "Гласове".</em></p>
