Владимир Мусаков - един от погубените таланти на България

Владимир Мусаков - един от погубените таланти на България
Времето притежава недостатъка да заличава. То изтрива от паметта спомени за отминали времена и събития, за стара слава, за хора, допринесли с творчеството си за културата на страната ни, за герои, дали живота си по бойните полета. За жалост, имената, потънали в забвение са хиляди. Всяко едно от тях заслужава да бъде почетено и възродено.

 

За писателя Владимир Мусаков днес се знае твърде малко, защото той загива на фронта по време на Първата световна война, ненавършил още 29 години, преди да успее да развие своя талант, да създаде семейство и потомство. Днес, на 28 септември, се навършват 101 години от неговата смърт.

 

Той е роден на 25 октомври 1887 г. в София и е най-голямото от седемте деца на Елисавета и Петър Мусакови. Майката е от известен свищовски род. Нейният баща Атанас Каракашев е виден търговец, който има кантора във Виена. Роднина е с Драган Цанков, на когото децата ѝ казват „вуйчо“. Бащата – син на свещеник от с. Българене, Свищовско – завършва първия випуск на Военното училище и като офицер пътува от град на град заедно с голямата си фамилия. Затова повечето от децата са раждани на различни места.

 

Владимир завършва Първа мъжка гимназия през 1906 г. и записва право в Софийския университет. След като студентите освиркват Фердинанд при откриването на Народния театър през 1907 г. и университетът е закрит за шест месеца, бъдещият юрист заминава за Русия, където освен право изучава и държавни и финансови науки в Юридическия факултет на Московския държавен университет. По това време вече знае немски, френски и руски, а благодарение на голямата си начетеност, сладкодумието и веселия си характер попада сред висшето общество. От писмата до неизвестна дама Ирина, намерени след години във войнишката му раница, близките му разбират, че с далечната страна го е свързвала може би и сърдечна връзка.

 

Студентските си години посвещава освен на учене, на пътешествия и писане. Пътува из Финландия, Румъния, Турция, сътрудничи на вестниците „Ден“, „Балканска трибуна“, „Поща“, „Дневник“. В Русия Владимир започва да пише, но първите му успехи идват в България, където се връща след дипломирането си през 1912 г.

 

Завръща се в София и започва своя адвокатска практика. Той е един от основателите на адвокатското дружество. Пише като сътрудник за списанията „Листопад“, „Светлина“, „Факел“ и „Родно изкуство“. Публикуват негови разкази, стихове в проза, приказки, импресии.

 

 

Записва се да учи и в Школата за запасни офицери, която завършва през 1915 г. След започването на Първата световна война е произведен в чин подпоручик и мобилизиран. Първоначално е изпратен на Южния фронт, където се сражава със сръбските войски в Сърбия. По-късно е прехвърлен на Добруджанския фронт. Там, на 19 септември 1916 г., при с. Кокарджа, е ранен тежко с два куршума в левия крак и един в лявата ръка. Десет дни по-късно, на 28 септември, издъхва във военната болница, разкрита в училището на село (сега град) Алфатар, от раните си и от тетанус. Гробът му е под каменен кръст в двора на черквата „Св. Троица“.

 

Предчувствайки близкия си край, той пише писма до майка си и до своята тайнствена любима Ирина:

„Мила мамо, отдавна не съм се обаждал. Това, уверен съм, ви създава безпокойства и вие сте принудени да вярвате на разни слухове. За зло тия слухове не са до там неверни. Аз съм ранен на три места… Но помислете най-сетне, че има и убити, а аз съм само ранен.“

 

Уви, утехата към майката не е за дълго. Войната отнема на България един от големите ѝ таланти. Само пет дни по-късно на Южния фронт пада пронизан и поручик Димчо Дебелянов.

 

За смъртта на Мусаков през 1935 г. в книгата си „Един от Първа дивизия“ Георги Ст. Георгиев пише:

„…После бяхме прехвърлени в Алфатар. Тук сме десетина в една училищна стая. Всички тежко ранени. Сарафов е до мен. Встрани и надясно, през два-три кревата, е подпоручик Мусаков, също от нашия полк, с когото се бях запознал при настъплението.

Намираме се в болницата на двама софийски лекари. Появата на единия, с брада и тъй добродушно лице, се посрещаше винаги от всички ни с радост…

Мусаков се поразговори по-надълго с него. Каза му, че е завършил в Москва, помоли за книги на руски. И лекарят, сам завършил в Русия, му донесе Пушкин.

 

Така минаваха дните. Веднъж, когато Мусаков бе върнат от превързочната, с печално лице ни каза:

- Тежка е лекарската присъда. Ще ми отрежат крака. Няма що, ще се понесе.

Когато на другия ден го внесоха, вече само с един крак, беше също тъй спокоен, както и по-рано.

Но положението му се влоши и страшно предчувствие ни обхвана. По устата му започна да се явява пяна. Ние, от разните кревати, само се споглеждахме и на устните ни замръзваше думата: тетанус!

 

Устата му започна да се сковава. Здрави, железни клещи не можеха да я разтворят. А той, спокоен, поиска със знак да му дадат хартия и писалка и ни написа няколко думи. Лекарят взе листа и ни го прочете гласно: „Ясно и напълно виждам, чувам и чувствам всичко, само не мога да го изкажа. Устата ми е скована. Колко жално, че умирам. Но, такава ми е била съдбата“.

След малко, по-младият лекар влезе бледен, развълнуван и обръщайки се към нас, каза, че Мусаков ще бъде изнесен. Там, отделно, ще му бъде по-добре.

Другарят ми от стаята, бойният ми другар от полка, авторът на „Далила“ и „Кървави петна“ бе вдигнат на носилка и, обръщайки се към нас, Сарафов и мен, отправи последния си поглед.

 

На другия ден камбаната би един път в повече…“

 

Картечна позиция на Добруджанския фронт през Първата световна война

 

Именно на фронта, в окопите, Мусаков създава книгата, с която остава в родната литература – малкият сборник „Кървави петна“. Написана е като писма от личен дневник. И е определена като най-значителното, реалистично, антивоенно произведение на автора. Някои дори определят Мусаков като баща на пацифистичната литература у нас. Тази книга предсказва трагичния край на своя автор.

 

Пак на фронта, той започва и роман под заглавие „Яна“. Други негови произведения, писани преди това, са драмата в 3 действия „Далила“, драматическата поема в 4 картини „Сатанаил“, останала недовършена, приказките, напомнящи с нещо Оскар Уайлд, стихове в проза, импресии, статии.

 

Приживе Мусаков не успява да види издадена своя книга или поставено на сцена свое произведение. Това се случва едва пет години след смъртта му, когато през 1921 г. почти едновременно е публикувана творбата му „Кървави петна“, а Народният театър за първи път представя пред публика драмата „Далила“, с Адриана Будевска в главната роля. За съжаление дълго време след това софийското общество и пресата обсъждат не достойнствата на творбата или спектакъла, а коментират силно разголения костюм на актрисата.

 

След смъртта на Владимир Мусаков, лично Иван Вазов пише съболезнователно писмо до семейството му с думите: „Жалко за такъв хубав талант“. Това писмо, както и всичко, намерено в раницата на писателя, роднините даряват на Народната библиотека.

 

Името на писателя, произведен посмъртно в чин поручик, е било изписано върху стените на мемориала на Първи и Шести пехотен полк, намирал се на мястото на разрушения паметник "1300 години България" пред Националния дворец на културата в София.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • freiherr von bruckenthal

    28 Sep 2015 16:52ч.

    "барон Самюел вон Брукентал" - да се чете "барон Самуел фон Брукентал"

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Хубав /с/помен

    29 Sep 2017 11:54ч.

    Благодаря за статията! Припомних си и забравения спомен за писателя, написан от Г. Георгиев в "Един от Първа". И макар че и тогава тук е имало и мошеници, и търгаши, добре е да ни се припомня каква България, какви мъже са били останалите!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Русия

    04 Окт 2017 18:46ч.

    паметника "1300 години България" не бил на мястото на мемориала на Първи и Шести пехотен полк

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи