Велко Кънев: Изтъкани сме от грехове, грешки и немощ

<p><strong>...се разхождах в чужбина.</strong></p> <p align="justify">Преди пет дни. Беше много спокойно, цял Париж се беше изнесъл на почивка. А и вече се чувствам по-свойски на "Шанз-Елизе"&nbsp;&ndash; не само защото дъщеря ми ме посрещна в Париж. Някак си онзи свят не ми е толкова далечен, както го усещах през 1973-та. Тогава бяхме студенти, отивахме на фестивала в Нанси и минахме с автобуса през столицата. Спомням си как Юри Ангелов извика: "Аа, ето го Париж! Това ли е Париж?!".</p> <p align="justify">Сега там съм си почти като у дома. Само в ресторанта не можах веднага да обясня на келнера, че искам клечки за зъби. Замотах се с френския и дъщеря ми трябваше да се намеси. Но откакто преведе онова cure-dent, кюртажът на зъба трайно се загнезди в съзнанието ми, няма начин да го забравя.</p> <p align="justify">&nbsp;<strong>...броих свещи върху торта.</strong></p> <p align="justify">60-те на 31 юли, моя рожден ден. Ама все едно че не се отнасяше до мен. И тортата не можах да опитам, а беше огромна! Подарък за юбилея ми от Нова телевизия, бяха я украсили с Чарли Чаплин. Гостите започнаха от краката и докато се обърна, целия го изядоха. Иначе всички актьори сме в краката на Чарли.</p> <p align="justify">&nbsp;<strong>...си помислих, че Апостол</strong> <strong>Карамитев беше прав.</strong></p> <p align="justify">Не съм преставал да си го мисля. Той беше прав за всичко, само че на нас, учениците му, ни трябваше време, за да го разберем. Беше прав, че ще имам много ангажименти и че ще трябва да поработя в провинцията, преди да си стъпя на краката. Беше прав, че не трябва да се хващам за евтиното и първосигналното, а да търся необичайното. Беше прав, че актьорът е преди всичко позиция&nbsp;&ndash; личностна и гражданска. Той не е бъркал в нищо, но аз&nbsp;&ndash; сигурно да. Къде ли? Не знам, той си отиде, преди да навляза в професията. Много ни липсваше през годините и вероятно всички, когато сме оставали насаме след спектакъл, сме чували: "Защо го направи така? Онази роля не можа ли да я разбереш за какво е? Ти нормален ли си да играеш по този начин? И защо провали онова парче?". Аз поне винаги си го представям как ме реже. Такъв си беше. Не ни учеше как да правим кариера, как да бъдем пробивни, а само какви да сме на сцената.</p> <p align="justify">&nbsp;<strong>...свирих в оркестър.</strong></p> <p align="justify">Отдавна не съм. През последните десетина години все ми се случваше да "свиря" сам на тема "Великденско вино" или пак сам да се настройвам на вълна "Даскал". Но пък се опитах няколко пъти да бъда "диригент" на оркестъра&nbsp;&ndash; тоест режисьор. Ако ме питате за буквалния смисъл, ще ми е по-трудно да отговоря. Вече не си спомням как се свиреше на акордеона, забравен върху един стар гардероб у дома. От време на време отварям пианото, останало от децата ми, които заминаха в чужбина, и с един пръст изсвирвам по някоя мелодийка.</p> <p align="justify">&nbsp;<strong>...получих интересно </strong><strong>предложение.</strong></p> <p align="justify">Най-важното беше за лечение в чужбина. Благодарение на него животът ми продължи. В киното и в театъра също изникнаха интересни неща, но най-много напоследък са предложенията от приятели за разни събирания, така че празникът да е безкраен. Тези хемингуеевски предложения ме блазнят, мисля да откликна. Не може само да се работи. Както казва майка ми, ще го давам по-кротко.</p> <p align="justify">&nbsp;<strong>...си ходих в Елхово.</strong></p> <p align="justify">Преди две седмици. Там събрах за 60-годишнината ми всички стрини, баби, лели, племенници, братовчеди. Това (сочи златен пръстен на ръката си, бел. ред.) ми е от тях. Казаха, че като ме показват, ще гледат дали съм с него. Много е задължаващо. Както и това да не си забравяш корените. Щастлив съм, че се видях с над сто души приятели и роднини, че дори събрах двамата кметове&nbsp;&ndash; стария и новия. А са от различни партии. Малко не им беше уютно в началото, но накрая жените им танцуваха заедно, така че го отчитам като успех.</p> <p align="justify">&nbsp;<strong>...си представих какво би </strong><strong>било, ако аз бях станал </strong><strong>пожарникар, а брат ми &ndash; </strong><strong>актьор. </strong></p> <p align="justify">О, това не е толкова невероятно. Брат ми избра да е пожарникар, но винаги е бил много забавен разказвач. Вкъщи той е по-артистичният. Предаде ми някак страха от огъня, така че аз пък станах малко като пожарникар. Не спирам да се възмущавам, когато се излиза с цигара на сцената. Притеснявам се за театъра. Може да не сме кадърни всички в него, но поне да го пазим.</p> <p align="justify">&nbsp;<strong>...си спомних училищната си любов и се запитах как ли </strong><strong>изглежда сега.</strong></p> <p align="justify">Знам, че изглежда много добре, защото е до мен. Женени сме вече 34 години.</p> <p align="justify">&nbsp;<strong>...ме натъжи виц.</strong></p> <p align="justify">Никога! Човек по правило слуша вица така, все едно не се отнася за него и не може да го засегне. Лично аз тази сутрин се смях на анекдот за блондинки&nbsp;&ndash; едната отивала на кино и попитала другата, която вече излизала от салона: "Филмът с хепиенд ли беше?" Отговорът гласял: "Не, с Брад Пит". Блондинки са, не са артисти, така че защо да не се посмея?</p> <p align="justify">&nbsp;</p> <p align="justify"><strong><img src="http://www.temanews.com/img/tema/469/11074/4401-PG.jpg" alt="" width="220" height="147" align="left" border="0" />...направих опит за летене.</strong></p> <p align="justify">Предстои ми на 2 октомври, когато ще опитам да се върна на сцената. Смятам да събера 12 монолога в един спектакъл. Ще гледам да си направя автопортрет от чуждите думи.</p> <p align="justify"><strong>...спорих с режисьор.</strong></p> <p align="justify">Не понасям агресията. Винаги за това е бил спорът с режисьора - да се държи човешки. Вярвам в толерантността, в професионалното уважение. Агресията не е за мен, дайте я на някой друг.</p> <p align="justify">&nbsp;<strong>...ми опростиха глоба, защото ме разпознаха.</strong></p> <p align="justify">Много често ми се случва. Чак някои взеха да ме гледат накриво&nbsp;&ndash; защо пък все на мен... Един приятел казва: ами той си го е заслужил! Аз обаче се старая да не злоупотребявам и да не повтарям грешките. Но е факт&nbsp;&ndash; катаджиите и ромите много ме обичат, пък и държат да ми го показват.</p> <p align="justify">&nbsp;<strong>...открих артистичен талант.</strong></p> <p align="justify">Забелязах Митко Рачков много преди да стане популярен. Още в "Клуб "НЛО" пред очите ми разцъфна талантът на Мария Сапунджиева. Сега се радвам на очарователните изблици на 6-годишната ми внучка София. В Канада е, но се надявам да не забрави българския език, защото като се върне тук след две-три години, ще я пробваме.</p> <p align="justify">&nbsp;<strong>...обличах расо.</strong></p> <p align="justify">Преди два месеца, когато репетирах "Великденско вино" за новия ми моноспектакъл с монолозите. Много добре се чувствам в тази дреха. Никога не я закопчах докрай. Не знам как Поп Кръстьо е носил расото и не ме интересува. Разгърден, дишам по-свободно, по-ударно се изразявам. Защото грехът е нещо, на което трябва да му намериш енергията. И да удариш с нея, за да напомниш, че тук геният не може да вирее. Вината на Поп Кръстьо е малка в сравнение с общонационалната. Да, отношения Юда&nbsp;&ndash; Христос се случват и другаде, важното е непримиримостта към тях да остане. Иначе няма да мръднем от днешното си дередже. Изтъкани сме от грехове, грешки и немощ. Толкова други страни преодоляха прехода, който нас все ни препъва. Все едно сме слепи и не можем да видим решението на крачка разстояние. Инертни сме, а иначе със самочувствие&nbsp;&ndash; а, другите ще ни кажат на нас... Ние сме голямата работа! Сега поне можем да се разхождаме по света и да видим колко е нелепо това.</p> <p align="justify">&nbsp;<strong>...исках да съм с 20 години </strong><strong>по-млад.</strong></p> <p align="justify">Не искам да ми идват такива мисли. Минавам за земен човек, не мечтая за неща, които няма как да се случат. Казвам си&nbsp;&ndash; каквото дойде, пък после ще видим...</p> <p align="justify">&nbsp;<strong>...хванах много голяма риба.</strong></p> <p align="justify">Преди 20 дни, на Тунджа. Беше истински кефал, килограм и половина. Имам и свидетели! Но иначе всички знаем, че хората ходят на риболов, за да развиват въображението си.</p> <p align="justify">&nbsp;<strong>...се почувствах наивник.</strong></p> <p align="justify">Постоянно. Ние, които се занимаваме с театър, сме обречени да бъдем наивници, за да си вярваме и да вярват на измислиците ни. Тук фантазираме, но от това никой не страда. Напротив&nbsp;&ndash; театърът лекува. Лошо става, когато се лъже извън него&nbsp;&ndash; тогава боли.</p> <p align="justify"><strong>...направих нещо на инат.</strong></p> <p align="justify">Точно кога беше последният път, няма да кажа, защото се старая да го забравя. Казах си &ndash; не само на мен ми се случват лоши неща. Не съм сам. Всеки жив е като мен. Затова няма да страдам, а ще бъда.</p> <p><em>Текстът е публикуван в <a title="http://www.temanews.com/index.php?p=tema&amp;iid=469&amp;aid=11074" href="http://www.temanews.com/index.php?p=tema&amp;iid=469&amp;aid=11074">сп. "Тема"</a>.</em></p>