Салман Рушди: Живеем в епоха на малодушие

Писателят, за чиято глава бе обявена награда през 1989 г., написа внушителен роман: “Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи”, между фантастична приказка и политическа алегория. 

През ХII век  принцеса Дуния напуска кралството си, в което живеят джиновете, свръхестествени създания, направени от “бездимен огън”, за да дойде на земята. Влюбила се в Ибн Рушд (иначе казано Авероес, вдъхновителят на реформистките течения в исляма), тя го дарява с безброй потомци.  Девет века по-късно, когато лошите джинове поддръжници на религиозния радикализъм на Газали, голям противник на Авероес, нахлуват в нашия свят, Дуния се завръща, призовава децата си и събужда силите им, за да започнат космическа битка. 

Среща с един голям писател, превърнал се в емблема на борбата за свобода на словото и срещу фанатизма след фетвата, която произнесе срещу него през 1989 г. аятоллах Хомейни и която все още е в сила.

- Може ли да се каже, че новият ви роман е реакция на строгия реализъм в автобиографията ви “Джоузеф Антон”, в която описвате годините на нелегалност след обявяването на фетвата срещу вас?

- Работата ми постоянно балансира между реализъм и сюрреализъм. В мемоарите си се опитах да избегна какъвто и да било сюрреализъм, за да се концентрирам върху истината, каквото и да означава тази дума. Като цяло смятам, че сюрреалистичното е интересно, само ако произлиза от реалното. Когато това се случи, то по-скоро може да засили усещането ви за реалност, отколкото да ви позволи да избягате от нея. Бягството съвсем не ме интересува. Всяка книга, която пиша, се отнася до света, в който живея, а на книгите гледам като на преразкази, направени от съзнанието на твореца, който преминава през съществуванието и животът около него се променя и развива. 

В този роман аз умишлено отдадох почит на някои от най-големите шедьоври на сюрреализма, а също и на абсурда - филмите на Луис Бунюел, картините на Рене Магрит, пиесите на Самюъл Бекет и Йожен Йонеско… Исках да противопоставя фантастичната традиция в източната литература на западната традиция на нереалистичното и да видя до какви искри може да доведе това. 

- Може ли да се каже, че дори и да използвате приказките, фантазията и магията, сюжетът не е по-различен? Не е ли конфлктът между Авероес и Газали отзвук от вашата лична битка и от битката като цяло?

- Има нещо, което енергично искам да подчертая. Изглежда, че журналистите, които разглеждат работата ми, продължават да я изследват в перспективата на атаката срещу “Сатанински строфи”. “Сатанински строфи” беше петата ми книга; днес публикувам седемнадесетата. Изтъквайки факта, че всичко, което пиша, е следствие на моята лична битка, вие ме затваряте в една наративна рамка, в която аз отказвам да бъда ограничен. Моля, приемете, факта, че един художник може да гледа на света такъв, какъвто е, и да откликне на това, което открива в него, и че автобиографичното е само един от източниците на фикцията и със сигурност не е най-интересният.

Така че аз първоначално бях привличен от Ибн Рушд заради историята на името ми, но неговото присъствие в книгата, както и онова на Газали, са резултат от тяхната виталност на листа, което ме накара да разширя ролята им в историята.  Накратко, те са там поради художествени и литературни причини и ви моля да гледате на тях като на герои в една история, а не като на превъплъщения на борбата, която води техният автор. Те са второстепенни герои и ние би трябвало да споменем най-важните: градинарят Джеронимо, принцесата на джиновете Дуния и - сред моите фаворити - тримата ужасно лоши джинове, които са в сърцевината на романа. Тази книга впрочем е комедия. Много читатели ще бъдат изненадани от смеха. 

- “Две години…” в линията на вашите книги за деца ли е, като “Харун и морето от приказки” и “Лука и огънят на живота”?

- Един прост начин да я опиша е да я определя като книга за възрастни, също като “Харун и морето от приказки” и “Лука и огънят на живота”. Трите романа се родиха от очарованието на един живот от митовете и басните на Индия и Ориента. Въпреки тови “Харун…” и “Лука…” са книги, лишени умишлено от каквато и да била времева рамка, извън историята, докато исках “Две години…” да изглежда възможно най-съвременна. И, разбира се, предишните книги разглеждаха преди всичко любовта между родители и деца, докато новият роман е фокусиран върху зрялата любов. 

- Играете с различни препратки, които смесвате, от конфликта между Лайбниц и Волтер до поп културата - комикси като “Хари Потър”…

- За да създадете света на една книга, е естествено да се позовете на други книги, и тъй като романът е наистина “вулгарна” форма в етимологичния смисъл на думата - “за народа” -, един добър роман трябва според мен да знае какво мисли неговият народ, кои са неговите ориентири и референции. Познавам разликата между високата култура и масовата култура - разбирам, че Волтер и Батман идват от различни светове -, но много светове влизат в сблъсък в моите романи, така както става в живота и съзнанието на всички хора…

- Има ли особена причина, поради която сте избрали Ню Йорк за основния декор на “Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи”?

- Интригата се развива в Ню Йорк, защото живея там от 17 години. Сега за мен е много по-естествено да разположа една книга в този град, отколкото във всеки друг. Ново поколение писатели - Хуно Диас, Джумпа Лахири, Июн Ли, Нам Ли и други - обогатява американската литература с нови истории, митологии и метафори, дошли от имиграцията. Помислих си, че и аз бих могъл да направя нещо в този порядък. Така че отворих куфара си и оставих джиновете да избягат и да нападнат Крайслер Билдинг и ферибота на Стейтън Айлънд. 

- Градинарят Джеронимо буквално е изкоренен. Вие самият сте живели в изгнание през голяма част от живота си. До каква степен това ви повлия като писател?

- Не смятам, че живея в изгнание; на своя глава реших да живея там, където живея. Има мигранти, които са бежанци, десетки милиони в наши дни, но аз не съм един от тях. Вярно е, че преди много време, когато бях млад писател, който живее в Лондон, ме тревожеше мисълта да загубя онова, което ме свързва с мястото, от което идвам, и “Среднощни деца” беше начин да възстановя тази връзка. Бях много щастлив, че толкова читатели от Югоизточна Азия също го направиха. “Сатанински строфи” засегна въпроса за имиграцията фронтално. Експратриране не е подходящата дума. Малцинствата във Великобритания и другаде имат правото да бъдат разглеждани като граждани, а не като напуснали родината си. Историята на всяко място по един или друг начин вече е свързана с историите за друго място и аз се опитах да намеря истории, които могат да изследват тази нова реалност. 

- Значи придавате основно значение на местата, независимо дали става дума откъде идваме или къде живеем?

- Да, не мога да пиша преди да познавам земята, в която се развива историята. Дълбоко вкоренени автори като Фокнър смятат тази земя за даденост, докато аз трябва всеки път да я измислям. И да, чувството за загуба на Джеронимо към детския му дом, отчасти е и мое. Но героят заживява отвъд автобиографичното ехо. Джеронимо обича и храни земята и нещата, които израстват от нея. Той смята “да отгледа своя градина” като творческа философия, а не като философия на отчаянието, подобно на Кандид. За такъв човек е мъчително да бъде откъснат необяснимо от онова, което обича, и тази болка е в основата на неговия характер. Джеронимо е откъснат и от любовта - жена му е убита -, така че той страда от двойно “изкореняване”, докато открие в самия себе си силата да преобърне съдбата си. Съблазънта на Дуния му помага да преодолее проблема си. Той я вижда като подобие на жена си, тя го вижда като ехо на собствената си изгубена любов. Може би след като загубим онези, които обичаме, ние ги търсим в лицата на другите.

- Реагирахте остро, когато писателите от Пен клуба решиха да бойкотират церемонията по връчването на наградата “Смелост и свобода на словото” на “Шарли Ебдо”. Защо?

- Нашите колеги бяха убити заради това, че са направили рисунки. Почитането на смелостта им изглеждаше най-очевидното нещо, което трябва да се направи… а да му се противопоставиш изглеждаше, как да кажа… разочароващо. Живеем в епоха на малодушие, в която успокоението и компромисът са привлекателни за много хора, които би трябвало да са по-съобразителни. Т. нар. “регресивна” левица (която в името на мултикултурализма защитава принципи, враждебни на либерализма и толерантността, и в резултат на това заема регресивни позиции - б. а.) стана също толкова пагубна, както десницата преди. Надявам се, че в светлината на новите беди, които сполетяха Франция, в “Батаклан”, в Ница и на други места, сега вече никой няма да се опитва да хвърля вината върху онези, които загубиха живота си.

- Смятате ли, че фетвата от 1989 г. беше предзнаменование за днешния екстремизъм? Какви са разликите според вас между тероризма от онова време и днешните атаки на “Ислямска държава”?

- Ще отговоря утвърдително на първия ви въпрос. По втория ще кажа: въпреки че мотивите могат да бъдат различни, насилието е насилие, убийството е убийство. 

Превод от френски: Галя Дачкова