Валето много точно знае какво представлява: тя е момиче, което „не може“. Ние бихме се изразили по-учено, долавяйки, че Валето вероятно иска да каже, че нещо „не умее“. Но само пробвайте да го кажете на глас, и ще видите какво ще стане. Валето ще получи поредното доказателство, че е точно това, което и без това си мисли, че е: момиче, което „не може“. Даже не умее правилно да се самоопредели като неможеща.
<p>Съмнителното обаче е в това, че за скромните си 11 години и с автосаботажа на толкова ниска оценка Валето вече е участвала в няколко колективни изложби. Следващата е в петък следобед. Тогава в „К.Е.В.А“ на НАТФИЗ ще се продава „Снежната кралица” на Андерсен, илюстрирана от осем деца, а едно от тях е Валето. Общото между осемте илюстратори е в това, че те всичките се определят като „неможещи“ и всички ходят в едно ателие в София, където упорито не им вярват. Но това става само два или три дни в седмицата. В останалото време децата живеят в домове за деца без родителски грижи или както и да се казват официално онези места, които прославиха хуманността на българската държава на различни езици и ефирни честоти.<br /><br />Милена Нейова, която е създател на ателието, е от онези щастливи бивши деца, които от малки са знаели, че „могат“: могат да имат шестици, могат да се бият с момчетата, могат да си канят вкъщи приятели, могат да изберат училището, в което ще учат, могат да ходят на дискотека. Е, не могат в ранна тийнейджърска възраст да висят в кварталната градинка до два посреднощ, но това се разбира нагледно чак от шамара – единствения в живота, ама пък за цял живот. Всичко следващо Милена е проверила на свой собствен гръб: може ли да живееш съвсем сама в София от 15-годишна, може ли да получиш шестица вместо двойка, за уникалния пищов, който сам си си изработил, за да препишеш от него в час, може ли да обиколиш всевъзможни артистични професии из всевъзможни градове, преди да завършиш точно пък богословие, след като си изчел сума ти окултна литература, да се ожениш и да се разведеш като на шега, а накрая да се озовеш в прайм тайма на телевизионната журналистика – място за хора със здрави нерви, опъвани по 25 часа в денонощието, но не и според Милена. Според нея това е място, на което тя имала толкова много свободно време извън ангажимента си в седмичния „Сеизмограф“, че създала ателие „Прегърни ме“ за децата от домовете. Не ви устройва като обяснение, нали?</p>
<p>Нито пък мене. Човек, който чак толкова се чуди какво да си прави свободното време, не взима хиляди левове на заем от приятели, за да си удържи „хобито“ в годините. При това, след като вече е обиколил 9 държавни и неправителствени организации, за да търси финансиране, което му е отказано.<br /><br />Ателие „Прегърни ме“ съществува от 2005 година. Оттогава е работило с близо двеста деца от общо три дома. В него се тъче, рисува се, шие се. Може да се направи и цял етнокостюм с дизайнерката Калина Колева, перманентен съучастник в цялото начинание.</p>
<p>В момента всички изработват коледни картички, а 18-годишният Анио прави бели ангели от коприна. Въпреки възрастта си Анио още цели три години ще ходи на училище. Като питам защо, ми отговарят с алтернативния пример за 11-годишно дете, което е в първи клас. Просто социалните работници го прибрали от улицата, когато е било на 10. Дотогава не е ходило на училище.<br /><img src="/uploads/editor/anio.jpg" alt="" width="406" height="300" /></p>
<p><em>Илюстрация от Анио</em></p>
<p>Последното дете, което се е появило в ателието, е и най-малкото по възраст – Тинчето. Тя е сестра на Валето, но заедно са съвсем отскоро. Причина за това е законодателството – деца до 7-годишна възраст се отглеждат в едни домове, а децата над тази възраст – в други, дори и децата да имат едни и същи родители. Благодарение на това знание успявам да пресметна на колко години минимум трябва да е Тинчето, за да е вече преместена при сестра си, в дома за по-големите деца; тя самата не знае, твърди, че е на шест. Не умее да пише, но умее да рисува две неща: златни сърца и шарени подаръци за под елхата. За секунди забравя какво е тръгнала да прави, трябва да й се напомня.<br /><br />В домовете има много деца второ поколение. Това трябва да се разбира съвсем буквално – деца, оставени от своите родители, напускат домовете, в които са отгледани, а после оставят собствените си деца в същите домове. „За тях това е най-нормалното нещо“, казва Милена. И продължава: „Аз знам, че не мога да покажа на всички деца от домовете един друг свят, но ако дори на две деца успея, пак ще е нещо. Искам просто да знаят, че този друг свят не им е забранен“. Този друг свят има много точни характеристики, макар че до голяма степен е изграден върху отрицанието: „другият“ свят е този, в който можеш и да не дишаш лепило, например. Можеш да се научиш да шиеш, вместо да отидеш на Околовръстното. Можеш да хванеш една четка и да нарисуваш картичка, вместо да просиш. Това с „моженето“ е голяма работа. Милена много добре знае, че точно в него е работата, а не дори в това къде живееш.</p>
<p><img src="/uploads/editor/милена1.jpg" alt="" width="383" height="507" /><br /><em>Милена Нейова</em></p>
<p>Често й казват, че не си струва усилието – нали колкото и да рисуват, накрая децата все едно се връщат обратно в домовете. „Ами да, отговаря Милена, връщат се, но вече имат спомен за едно място, на което са били добри и мили, направили са нещо красиво и това е било важно не само за тях, но и за други хора. Ето за този спомен си струва“. Оттук до твърдението „имах много свободно време, затова направих ателието“ май се отвори голяма пропаст. „Добре де, поправя се Милена, по-точно е да кажа, че не намирах нищо по-смислено, което да правя в свободното си време“. Накратко, неудобно й е да каже добри неща за себе си, затова дава шантави обяснения за мотивацията, която я движи.<br /><img src="/uploads/editor/niki.jpg" alt="" width="366" height="500" /></p>
<p><em>Илюстрация от Ники</em></p>
<p>Отказвала се е само веднъж – когато стигнала дотам, че обявила семейната селска къща за продан, за да си върне заемите. Даже обмислила повторна оферта да се върне в медиите. Но щастлива среща с Люба Ризова от бТВ и спонсорството на "Виваком" обърнали нещата наопаки, ателието оцеляло. А заедно с него и всичките петдесет сърца, които Тинчето онзи ден нарисува със златен флумастер от осем лева.</p>
<p>„Какво искаш да нарисуваш на тази картичка?“, питам Валето преди две седмици. „Ами едно семейство, казва тя. Да има две по-големи деца и две съвсем малки“. „А те какви са помежду си?“, питам аз. „Семейство бе – тросва се Валето. – Батко, кака и две две по-малки деца“. После ме кара да напиша на един лист „Весела Коледа“ и бавно започва да копира буквите една по една върху беловата на картичката. Трие до безкрай: „Ох, не мога!“. Художничката Асена Цончева пропуска първите сто оплаквания и на сто и първото небрежно се усмихва: „О, я стига си трила, виж колко ти е хубаво „е“-то“. И тази обикновена реплика има съвършено магически ефект: настава край на триенето.<br /><br />Седмица по-късно заварвам тази картичка завършена, а Валето работи над нов проект: рисува помещение, в което „разполага“ камина и маса със столове. Научавам, че на тези столове още не е ясно кой ще седне, но със сигурност ще е някой, който да се топли на огъня. По-късно питам Милена как изглеждат стаите в дома. Тя не ми отговаря, само споменава, че имат решетки на прозорците, но че това е обяснимо: „понякога децата излизат навън да ходят по парапета“.</p>
<p>След нова поредица възклицания и тази рисунка на Валето е готова, а Тинчето напълно изоставя своята както си е след съвместното рисуване – с един ангел, два пъти по-голяма от него камбанка и яркочервена елха. Гледам ги какво правят „без да могат“ и се питам докъде ли биха стигнали, ако можеха.<br /><br /><em>Дарителски SMS можете да изпратите на номер 17 777 с текст: DMS ATELIE</em><br /><em>За повече информация посетете www.dmsbg.com</em></p>