Режисьорът на "Артистът" Мишел Азанависиюс: Не исках филмът ми да е концептуален, а истински

<p>- Той е нещо като микс между &bdquo;Тарзан&rdquo; и &bdquo;Кинг Конг&rdquo;. Разказва за девойка, отишла на експедиция в Африка с баща си. Там среща авантюрист, много добре познаващ континента, изигран от Джордж. Изненадващо се влюбват един в друг и навлизат в джунглата. Там имат какви ли не премеждия със змии, племена. Все пак оцеляват, но се изгубват. Той загива в плаващи пясъци. Но, за да й даде по-нататъшен шанс, потъвайки, се преструва, че никога не я е обичал - много отчаян акт на любов.</p> <p><strong>- Кога ви хрумна да направите ням филм? Как тръгна този уникален проект?</strong></p> <p>- Отдавна. Чудех се какво е най-важното в създаването на даден филм. Първо си мислех, че е снимането, но не е. После &ndash; монтажът или писането. Но сега чувствам, че най-важното е идеята. Когато завършите филма си, в главата си имате десет-дванайсет идеи, от вас изискват да направите нещо определено, но вие се хващате за една от тях и отсичате: &bdquo;Искам да направя точно това&rdquo;. Адски е трудно. Да направя черно-бял и ням филм бе дори не идея, а желание, фантазия, мечта. Първият човек, когото трябваше да убедя, бях самият аз и си мислех: &bdquo;Добре, дори всички да смятат, че това е нереализуемо, ще опитам, защото наистина искам да го направя&rdquo;. Започнах да работя над тази идея може би преди осем години и видях, че моментът не е подходящ. А и хората не ме вземаха насериозно. Но след успеха във Франция на двете ми шпионски пародии (&bdquo;Агент 117&rdquo; през 2006 и &bdquo;Агент 117: Изгубен в Рио&rdquo; през 2009 &ndash; бел. ред.) вече имах куража да кажа: &bdquo;Това е филмът, който истински искам да направя. И то сега, защото, ако не го направя в този момент, никога няма да се случи&rdquo;. Имах предвид само формата. Сценарият се появи след това. Междувременно се срещнах с неколцина продуценти и усетих, че се поуплашиха. Тогава късметът ме сблъска с Тома Лангман, който се оказа точният човек. По очите му разбрах, че веднага се зариби и че би искал да види този филм. Когато се видях с Джон Гудман, той ми каза: &bdquo;Не съм гледал подобно нещо. И искам да участвам&rdquo;. Да направиш ням филм е просто трик. Аз не исках филмът ми да е концептуален, а истински. Историята притежаваше ресурс и моята задача бе да я измисля така завладяващо, че да подпиша договор за нея, а не за трика. Но тази история трябваше да се разкаже през филмови образи. Написах сценария много бързо, за близо четири месеца. Знаех, че мога да снимам всяка сцена без диалог, така че на финала си казах: &bdquo;Ще стане&rdquo;.<br /><strong></strong></p> <p><strong>- Двата филма за Агент 117 са жанрови пародии (на Джеймс Бонд &ndash; бел. пр.), при това много смешни, докато &bdquo;Артистът&rdquo; разказва безхитростна история.</strong></p> <p>- За мен кардиналната стъпка тук е отсъствието на ирония. Докато писах, набързо изгледах поне сто неми филми. Най-добре са остарели мелодрамите и романтичните филми. Дори по отношение на Чарли Чаплин&nbsp; хората грешат, възприемайки филмите му като комедии &ndash; те са чисти мелодрами, драми от ХIХ век. При пародията стремежът ми е да е смешно през цялото време. Но да искаш без диалог да е смешно час и половина, е прекалено голямо предизвикателство. Ако направите парче на Sex Pistols със симфоничен оркестър, звученето ще е различно. Макар че се опитах да бъда максимално коректен към спецификата на героите и историята, в структурата можах да си позволя закачки, защото все пак филмът си е мой.<br /><strong></strong></p> <p><strong>- Облекчи ли работата ви фактът, че филмът не изисква звуков дизайн?</strong></p> <p>- Благословия е да няма звук на снимачната площадка. Звукарите, надявам се да ме извинят, са като трън в задника. Киното се върти около визията. Операторът е звездата на снимачната площадка. Звукорежисьорът е длъжен да се адаптира към хода на изображението. И е вечно недоволен. &bdquo;Не, не, тук трябва да уловя нещо&rdquo;. А вие не искате да го чакате. Чичо ми е звукоинженер. Той казва: &bdquo;Когато нощта пада, липсва звук. Това е нашето отмъщение&rdquo;. Актьорите трябва да започнат от нищото, за да намерят емоцията и да я развиват. С музика това става твърде лесно. Подавате им емоция, хвърляте им искрата. Те трябва да се справят с нея - беше много яко преживяване и за тях, и за мен да режисирам без музика. Освен това, във филма имаме и куче. Направо бе дар божи за дресьорите, че то играе без звук. Може отстрани да изглежда, че това е една нищо и никаква подробност, но не е - кучето Ъги е звездата. То &bdquo;открадна&rdquo; филма.<br /><strong></strong></p> <p><strong>- Месехте ли се в партитурата, още повече, след като музиката е непрестанно задвижвана от музика?</strong></p> <p>- Много. Вече 12 години работя с един и същ композитор &ndash; Людовик Бурс. Приятели сме. Но в този филм почти стигнахме до бой. В &bdquo;Артистът&rdquo; музиката е дясната ръка на изображението. Заедно разказват историята. Кадрите показват какво се случва, а музиката създава емоционалното настроение във всеки отделен момент. Разказването на истории е моя отговорност, а не на композитора. Той трябваше да следва точната структура, която съм му дал. А аз бях много прецизен &ndash; например: &bdquo;Когато героят слага маслото и я гледа, трябва да зазвучи музика&rdquo;; или пък при момента, когато героят драсва клечката на филмовите ленти и композиторът трябваше да сложи музика при избухването на пожара, аз казах: &bdquo;Не, не, нека музиката тръгне, когато той започне да осъзнава какво прави&rdquo;. Така че на композитора му беше много трудно. За мен пък бе мъчително да го принудя да ме следва и да приеме, че отговорността за историята е моя. От нас се изискваше извънредна прецизност. А трябваше да бързаме, защото искахме да покажем филма в Кан.<br /><strong></strong></p> <p><strong>- От една страна, разказвате семпла история а ла старите ленти, но, от друга &ndash; уважавате съвременната ни способност да &bdquo;прихващаме&rdquo; и от истории, предназначени за посветени. Как успяхте да удържите баланса?</strong></p> <p>- &bdquo;Артистът&rdquo; смущава донякъде с две неща: формата и фактът, че е филм за конкретна епоха. Но те са различни. Формата е просто форма. Хората си мислят, че филмът би могъл да е стар, защото е ням, но в действителност немите филми са само неми филми, защото са направени през 20-те години. Може и да изглежда очевидно, но не е така. Това продава филма, но, когато решиш, че е &bdquo;като&rdquo;, правиш стар филм. А моят е костюмен, но е създаден сега. Докато писах сценария, се стараех да запазя духа на епохата &ndash; от мелодрамната структура до моралния кодекс на Хейс за избягването на целувката. Но правех филма, имайки предвид днешната публика, а и се смятам за съвременен режисьор. И тук самият филм сякаш си знае, че е ням, докато през 20-те години подобно нещо не се е осъзнавало. И в това е заигравката с публиката, а мълчанието, като тема на филма, го прави още по-авангарден. Защото през 20-те години е било невъзможно да се направи ням филм, посветен на мълчанието. Освен това, и актьорската игра е актуална &ndash; тя не копира тази от 20-те години. А и използването на музика в &bdquo;Артистът&rdquo; е нещо изключително модерно и изобщо не може да става дума за сравнение с това, което са правили през 20-те години...<br /><strong></strong></p> <p><strong>- Според вас какъв е Джордж - повече звезда или повече артист?</strong></p> <p>- И двете. Той е филмова звезда, но с това не се изчерпва характеристиката му - просто е на щат в студиото. За мен той е преди всичко горд човек и това е определящото за филма. Героят отказва да се адаптира към промените в собствения му свят. Той се страхува да не изгуби нещо, върху което си мисли, че упражнява контрол. Бои се от проблема. Вие, всъщност, за заглавието ли ме попитахте?<br /><strong></strong></p> <p><strong>- Да, любопитен съм.</strong></p> <p>- Не е мое, но смятам, че е много добро. Моето беше &bdquo;Пепи и Джордж&rdquo;. То звучеше приятно и старомодно, но доста семпло.</p> <p><em>С Мишел Азанависиюс разговаря Ник Алън</em></p> <p><em>Интервюто е публикувано на английски в сайта <a title="http://thescorecardreview.com" href="http://thescorecardreview.com">thescorecardreview.com</a>, а на български във <a title="http://www.kultura.bg/bg/article/view/19392" href="http://www.kultura.bg/bg/article/view/19392">в. "Култура"</a></em></p> <p><em>Превод Геновева Димитрова</em></p>