Политиката не е приказка

Политиката не е приказка
“Горко на града, чийто принц е дете”, пише Монтерлан, перифразирайки словото на Еклесиаст: “Горко ти, земьо, кога царят ти е дете” (10:16). Това е една от истините, които преминават през хилядолетията и културите. Нищо днес не би могло да бъде по-подходящо за нас.

 

 

Какво е нещастието за едно общество?

 

Разпадане на елементите му, разделение на групи, класова борба, вътрешни битки. Сципион беше видял насън две слънца в едно небе, казваше Цицерон, но истинският скандал е да виждаш два народа в една и съща република. Ето къде сме ние.

 

Магията около избирането на Еманюел Макрон беше източник на очарование и предизвикваше заслепеност. Защото един толкова млад и надарен човек, стигнал толкова бързо и леко до най-високия пост, на който толкова други напразно са хвърлили око, не можеше да не заслепява. В приказките чаровният принц пленява, само защото съчетава голяма младост с голяма сила, толкова съблазнителна комбинация, която предизвиква възхищение. 

 

Младостта живее в бъдещето: един толкова млад президент можеше само да донесе обещание и следователно надежда, на старата болнава нация. Патрицианската му непринуденост, интелигентността му на свръхнадарен мандарин - всичко в него блестеше. 

 

Президент без земя

 

Въпреки това французите бързо почувстваха  неприкритото презрение, което разкриваше самохвалство и чувство за всемогъщество, неща, които не са характерни за възрастния, а за възрастния, останал дете. Той вярва, че всичко е възможно, че думата му е достатъчна, за да създаде реалност. Той е нарцистичен, егоцентричен, вижда света в краката си. 

 

Разбирането за границите идва със зрелостта. Какво е зрелостта в демокрацията? Това е познаване на народа и съучастие с него. За това няма нищо по-добро от местния мандат. Един президент би трябвало да е бил кмет преди това. Нашият няма други избиратели, освен градските елити, които приличат на него. Той е напълно над земята, в безтегловност. 

 

С основание може да се подчертае, че при нас има стотици хиляди свободни работни места за безделни безработни - но е излишна надменност да предлагаш на безработния просто “да пресече улицата”, за да отиде да намери свободно място. 

 

Основателно може да се смята, че французите са най-разглезените граждани в света що се отнася до парични помощи, отпуски и всичко останало, а някои могат да се възползват от тях, за да похранват мързела си, но е арогантно да подценяваш французите, отивайки в чужбина, като осмиваш типичните им недостатъци. 

 

Нито един авторитет (на родител, учител) не дава право да се унижават онези, които са в положение на подчинение: ако го правиш, това е знак за безочливост. Един президент, който се подиграва на гражданите си заради недостатъците им (дори и реални), показва, че не е в състояние да упражнява властта от висотата на поста си, на който гледа като на игра, в която упражнява силата си. Миналия понеделник президентът каза, че съжалява за това пренебрежение и иска да промени поведението си - но ще бъде ли достатъчно убедително това?

 

Част от творчеството на Пол Рикьор развива идеята за признанието. Без съмнение не е достатъчно да си чел Рикьор, за да си го разбрал. 

 

Народите имат нужда от признание. 

 

Не е достатъчно да им хвърляш хляб и е контрапродуктивно да им хвърляш хляб, присмивайки им се. Защото всеки гражданин държи на честта си. И трябва да уточним, че това не е само въпрос на комуникация: всеки гражданин, и най-онеправданият от природата, и най-вулгарният, има достойнство и чест, на които основателно държи. Той притежава и здравомислие, което го поставя на равна нога с управляващия, за да решава общата съдба - демокрацията се основава на това. 

 

За да управляваш, трябва да цениш всеки гражданин,

 

и да се въздържаш от презрение. Но нашият президент е технократ, който вярва, че трябва да си начетен, за да имаш правилните отговори - откъдето и манията му да обяснява, сякаш гражданите са ученици или деца. Типичен начин на изразяване на нашия мандарин, безплътно въплъщение (ако можем да си позволим този оксиморон) на нашия елит. Безплътно, защото, когато живееш в среда, в която има ястия за по 200 евро, накрая плетеш мечти, образи на едно несъществуващо общество, и всъщност утопии.

 

Грандиозната обществена длъжност, оглавявана от нашия президент, подготвя град на слънцето, където чрез скъпи данъци и забрани, граждани в перфектно здраве ще се носят на облаците. Народът е неподатлив към такива утопии, защото представлява бедната реалност в света. 

 

Арогантната и всезнаеща технокрация 

 

го сковава с идеологически норми (принцип на предпазливост, нулев риск), умножавайки така до безкрайност цената на всяко нещо, обеднявайки още повече социалните слоеве в най-неравностойно положение. Това, което липсва на технократа, е реалността. И именно тази реалност е напът да избухне в лицето му.

 

Със съкращения. 

Шантал Делсол е създател на Института “Хана Аренд”, философ и историк на идеите.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Коментари

  • Helleborus

    17 Дек 2018 19:30ч.

    Защо ли да си технократ се счита за престижно. Това е нещо като добра машина, която работи без да се заплита в морални теми. Но не прави разлика дали се употребява като полезен хуманоид или като терминатор. Ценностите са за обществото подобно физичните закони за материята. Животът ни би бил различен без гравитация, а нравствените закони за обществото изпълняват същата функция, те са неотменимите норми, на които се облягаме, за да протекат определени процеси. И те не са въображаеми, също така действащи са. Каквито и да било водачи на човечеството, дори само трудещи се за земното, не могат да бъдат невежи относно законите на битието, макар да не са ги измислили те. Въпросните технократи, разчитащи на логика, в стил сметките без кръчмаря, повличат със себе си големи маси от хора, като ги хвърлят в действия и практики, които може да им бъдат много вредни. Най-външното проявление на това, че големи маси от хора вървят по грешен път е натрупания гняв и чувство на неудовлетвореност. Те отново чуват отговори като ще направим такава и такава програма, ще помогнем на младите, ще раздадем помощи... Но чувството на гняв се корени в причини извън незадоволителното ни битие. Което между впрочем е много по-задоволително от всичко, което са имали нашите предци. Да залагаш надежди на Макрон или на който и да било политик и да считаш, че животът ти трябва да бъде уреден от такива хора, вкаран в някакви коловози на конформизъм и инерция, където от нас се изисква само спазване на техните правила и биологично вегетиране... Винаги ми е било чудно какво точно е мозъчната смърт... ни жив, ни умрял, вероятно светът изпада в нещо подобно, когато живее само във външния свят, подреден от политиката. Животът на човека е една трета във всички тези неща и поне две трети в съвсем друга паралелна и духовна действителност, която протича в нас и там няма нито Макрон, нито ГЕРБ или БСП. Тя е населена с безплътни като нашите души и мисли същества от които възприемаме всичко и от които се храни света, включително политиката. Когато човек се постави в зависимост от определени политики, той всъщност се поставя в зависимост от добрите или зли твари, които захранват съответните лобита. Затова не е проблем какъв е Макрон, проблем е, че хората пренебрегват собствените си хранители и губят желание и способност да се свързват с Източника на живот. Каквато и да е политиката, ние сме и трябва да бъдем много по-малко зависими от нея. Да ми е простено предвид празниците, че правя тази разходка отвъд политическия мейнстрийм.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • И пак

    17 Дек 2018 19:54ч.

    Фигаро

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Бре, какви прозрения?

    17 Дек 2018 22:36ч.

    Когато избирахте за президент обикновен служител на световноизвестна банкерска фамилия, без грам жизнен опит, хич не се и замислихте, нали? Само да не е Жан-Мари Льо Пен! А сега, когато друга световноизвестна банкерска фамилия взе да се рита по кокалчетата с първата, изведнъж разбрахте, че тоя имал известни недостатъци?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ала_Бала

    18 Дек 2018 1:09ч.

    Вазов беше казал " пианството на един народ" Французите си избраха инфантил. защото се уплашиха да изберат " строгата майка" Все пак бързо се усетиха за грешката си, но пък им скроиха номера с атентаторите - ислямисти.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • OLD

    18 Дек 2018 7:20ч.

    Страхотен текст / МИСЛИ ПОДСКАЗАНИ ЗАД КАДЪР / с финес ! Благодаря !

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Спиноза

    18 Дек 2018 9:38ч.

    Е, добрутро, писах тук още като го избраха, че Макрон е дефектен, има нерешен едипов комплекс, "влюбил" се в своята учителка, моля ви се, нещо в главата му е счупено, той не знае какво е любов, защото е нарцисист, и е логично да работи за лихварите - там взимат само безчувствени психопати.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ханибал Барка

    18 Дек 2018 10:00ч.

    По-добре не може да се каже! Но трябва да се каже и обратната страна - френският народ бе научен да мързелува - 35 часова седмица, един месец летен отпуск... Заживяха в утопията, че винаги ще е като в славните 30 години. А светът се промени и трябва да се състезават с едни, които работят по 12 часа дневно, 6 дни в седмицата и са доволни на 200-300 евро.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Adolf

    19 Дек 2018 11:45ч.

    "Въпреки това французите бързо почувстваха неприкритото презрение, което разкриваше самохвалство и чувство за всемогъщество, неща, които не са характерни за възрастния, а за възрастния, останал дете. Той вярва, че всичко е възможно, че думата му е достатъчна, за да създаде реалност. Той е нарцистичен, егоцентричен, вижда света в краката си. " Да се сещата за един подобен,обитаващ по нашенско?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи