Анет Маринова: Камерите не могат да запълнят липсата на авторитет в училището

- Как гледате на идеята да има 24-часово наблюдение на учебния процес в яслите и детските градини? Добра идея ли е?

- Когато този проблем се представя в медиите, на него може да се гледа едностранно. Например по отношение на протеста на родителите, който се организира тези дни, за поставяне на камери в яслите и детските градини – родителите могат да изкажат своите притеснения с оглед на записите, които изтекоха в публичното пространство и издадоха какво може да се случи на едно дете. Това не означава, че се случва всеки ден и на всяко дете. Но записите оживяват и сбъдват най-големите родителски страхове. У нас казваме: „Да не ти се случва това, което мисли, че ти се случва майка ти”. Така страховете събуждат ужаса на майката.

Детето пораства и естественият му път е да се отдели от майката, за да може да функционира един ден като самостоятелен човек. Когато говоря за отделянето, нямам предвид само физическото измерение на порастването, а психичното отделяне от зависимостта си от възрастните. Тревогата на майката и при първия, и при втория вид отделяне е неизбежна и присъства в живота на детето. Ето това ще пренесе камерата в яслите. Това, от което майката има нужда, е доверие, свързано с тръгването на детето на едно място, където тя няма да присъства.

Камерата не може да бъде участник, който да създава доверие, защото тя е бездушна, а е бездушна, защото няма език, който да обгръща и придава смисъл. С поставянето на камерите майката ще продължи да бъде там и това е тоталното й присъствие. От гледна точка на детето обаче то остава закачено за нея, което няма да позволи отделянето му като самостоятелно същество. Защото при малките деца говорим за психична слятост на детето с майката.

Има нужда другите членове на семейството да подпомогнат майката да позволи това отделяне. Бащата изпълнява точно тази функция, която дава друга перспектива и друг поглед към детето. Този поглед е важно да не бъде заменен от „окото” на камерата – именно защото то не е поглед, не придава смисъл и не връща към детето нещо чрез езика, което има стойност за него като същество, което изпитва чувства. Един трети жизнен участник би помогнал на естественото отделяне и порастване на детето. В случая помощник-възпитателите и другите възрастни в яслата изпълняват точно тази задача.

- Не е ли малко фалшив образът на света, който майката представя пред детето, с тази тотална грижа и наблюдение – той не е толкова гальовен? Ние имаме много социални роли и тази на нечие дете е само една от тях.

- Грижите на майката са безгранични и не могат да бъдат фалшиви. Затова говорим за „майчина любов“ като най-чиста форма на любов. Тя има измерението на тоталната любов. Когато няма нищо, което да създава дистанция между майката и детето, да изгради прегради, тогава любовта е всепроникваща в детето и то няма да може да усети себе си като отделно и различно от майката и от другите. Когато няма нищо на пътя на майчината любов, това за детето има последици. Детето винаги ще зависи от другите.

От страна на яслите е важно да кажем, че там доминираща е грижата за тялото – детето да бъде нахранено, подсушено, чисто. В яслите има помощник-възпитатели и медицинска сестра. Участието на психолог ще допринесе да се подходи и към друг вид нужди на детето и да се развие отношение към цялото дете и цялостната му личност.

- Камерите ще подсилят ли този процес или ще го забавят?

- Камерите ще накарат хората и от двете страни на „окото” да бъдат под напрежение. Подозрението е неизбежно да се засилва, така тревогата няма да може да бъде запълнена. Никога това, което показва камерата, няма да бъде достатъчно и ще се търси повече, някой друг неосветен ъгъл, някой недовидян жест и т.н. Винаги ще се търси нещо отвъд очевидното, защото доверието в другия, който идва на мястото на родителя, подкопано веднъж, разклаща чувството за сигурност. Това, което изгражда чувство за сигурност, е срещата, която винаги минава през езика и общуването.

- По-големите деца как биха възприели наличието на камери. На 4–5 години те вече водят по-пълноценна комуникация – разказват, задават въпроси?

- Представете си как би изглеждала ситуацията, когато родителят взема по-голямото си дете от градината и то бива посрещнато с думите: дали всичко е било наред, или се е случило нещо лошо днес? В детската градина трябва да се осигури възможност и среда за разговор с родителите. Къде е днес това пространство, където могат да се задават въпроси, споделят трудности, да се разговаря за нещо, което детето прави или казва или което възрастните са наблюдавали и ги тревожи?

Детето се пуска да прекоси входната врата и от там нататък връзката прекъсва. Важно е детето да вижда и чува, че значимите за него възрастни си говорят. Детската градина е естествена среда за детето, тя има социализираща задача, защото там то научава за себе си, за другите и за света на големите нещо ново. Семейството и детската градина имат обща функция да помогнат за отделянето на детето в изграждането на самостоятелност, но и на свързаност с другите в малките си общества. Сътрудничеството между тях е важно за успешното развитие на детето и технологиите не могат да го създадат, да го направят по човешки плътно или да го заместят.

- А как трябва да бъде организиран този процес?

- Има практики у нас на отделни детски градини, има пилотни проекти, където се изгражда среда за грижи към детето, които не са загрижени само за физическото му здраве. Това става чрез включването на различни помагащи професионалисти – логопед, психолог, което дава възможност за мултидисциплинарен подход и индивидуализиране на грижите. Грижата за детето обаче се опосредства от взаимовръзката и сътрудничеството със семейството. Колкото по-малко е детето, толкова повече срещите и връзката с родителите са от съществено значение за доброто му развитие. С включването на други специалисти този процес разширява възможностите за комуникация с родителите, така че те да бъдат подкрепени. В тази посока детската градина е в позиция да се интересува и ангажира с трудностите на родителите. Защото няма училище за родители, но за да бъдеш учител, психолог или друг детски специалист, се обучаваш и следва да заемеш мястото си на авторитет в грижите за деца.

Това не става само с механизми, разпоредби и разписания, а с диалог, професионализъм и време за него.

- Сигурността ни ограби малко, макар че тя е важна. Ние оставаме отвъд охраната в съответната ясла или детска градина. Как да балансираме сигурността и общуването между родители и учители?

- Не трябва това общуване да се превръща в отчет на учителя пред родителя. Или в засвидетелстване на оценка от типа „добре сте се справили като родители с възпитанието“ или „изобщо не сте възпитали детето си” или „детето ви е разглезено”. Както и да бъде отвърнато от родителя с критика и съмнение. Просто днес това не е достатъчно, защото не само родителите са тези, които взимат решенията за детето си. Говоря за подкрепата към родителите в периода на адаптация при тръгване на ясли или детска градина. Тревогата за родителите в този момент е естествена и тя се превръща в тревога у самото дете.

Хората от моето поколение нямаха избор в тръгването на детска градина, в смисъл че не ни се е налагало нашите родители да правят такъв. Ние обаче не можем пряко да говорим за последиците от това. Но днес, като клиницист, аз виждам затрудненията на младите родители именно с поставянето на граници и въпроса за психичната зависимост на детето. Това означава, че през поколенията се препредава минал опит, свързан именно с трудност на самостоятелното функциониране.

- Има ли техники или подходи, които биха помогнали на майката да пребори тревогата и да общува с детето, без да му я предава?

- Партньорът на майката е този, който изпълнява бащината функция. После идват яслите и детската градина, които могат да заемат също мястото на някой трети, за да може отношенията да бъдат развиващи и укрепващи личността на детето.

Камерите смущават тази задача. Те някак елиминират от сцената на човешките отношения третия участник. По един начин те специализират ситуацията, защото мястото става оборудвано с техника. Тоталното следене през монитора обаче не е само за учителя, дори обратно, по едни парадоксален начин следенето е за детето, то е което е следено от двама или трима възрастни, които буквално виждат всичко.

Поставете се на мястото на детето, което по презумпция вярва, че родителите му виждат всичко, което прави. Такова дете, вместо да говори, действа. Едно дете показва пред камерата, че е разбрало, че е момче, като сваля гащите си. За училището обаче това дете има отклонения. Ето това са последици, когато се подминава езика.

- Дали подобно тотално наблюдение може да доведе до пореден отлив от системата?

- Много преди да дойде идеята за камерите, ние говорим за отлив на учители, днес вече можем да говорим и за намаляване на психолозите в системата. От малко над 1000 през миналата година тази година психолозите и педагогическите съветници са около 800.

- Защо си тръгват?

- Защото всеки участник е поставен в невъзможност да бъде подкрепен, когато му е трудно. Няма кой да ви въведе и да ви съпровожда в системата, когато сте млад учител или специалист например.

Трябва да се обърне внимание и на подготовката, с която излизат студентите от университетите. Цялото отношение към детето у нас минава през педагогиката, която все още измерва детето в морално-педагогически план. Дали си мързелив или работлив, дали си глупав или умен, дали си възпитан или лош. Идеята за развитие на детето, което се формира през отношенията с възрастните, които детето среща в училище, в света на връстниците и другите деца, в който има чувства на ревност, съперничество, завист, приятелства. Животът на детето в детската градина и училището слага отпечатък върху училището на живота, в зрелите му години. Това означава повече внимание към проявите на децата, ангажиране с техните трудности, подкрепа за интересите им и разбиране на причините, които движат човешката природа и отношенията, преди хората да движат техниката.

- Манталитетно ли не сме дорасли още, за да променим тези нагласи?

- Имаме история зад гърба си като общество, свързана с култура, която не се интересуваше как се справяш с трудностите си в живота. Моето поколение израсна с тази култура. В училището ми учителите ни гледаха дали родителите са членове на партията и коментираха. Това не ни разделяше в класа, но създаваше у мен чувство за мистериозна важност, ако са. Можех да не знам или да не съм научила по предмета, но имах шестици. Създава усещане за връзка между нещата. И сега има същото по други и различни причини. Родителите и семейството присъстват по един или друг начин в училище.

- Защо нарасна агресията сред децата? Или и преди я е имало, но не сме я показвали? Какво е вашето обяснение като психолог за саморазправата между деца?

- Агресията е част от човешката ни природа. В този смисъл именно тази социализация, за която говорих, допринася ние да се научим да управляваме тревогите, притесненията, гнева си.

Ние не сме съвършени и затова не е достатъчно да говорим за добро възпитание. Дори добре възпитаният човек изпитва чувство на гняв и има своите моменти на кризи. Смятам, че има абдикиране на възрастните като посредници на децата. Глобалният свят е изпълнен с изкушения и възможности да си доставиш удоволствие.

На нас възрастните ни е трудно да намерим своето място. Авторитетът ни е накърнен, защото днес не ние сме носители на знанието. Много е ценно да можем да слушаме децата и да можем да им връщаме каквото чуваме от тях. Това е неоценима помощ, защото така те могат да научат нещо за себе и да развият своя вкус към живота.

Изобилието от информация заличава границите между автентичното, истинското, стойностното и фалшивото, подобното. Ето това е нашата роля – да им помогнем да разберат какво харесват. Така можем да запазим човешкото в себе си и да управляваме разрушителните си сили.

Ученик, който идва при мен да си говорим, защото има проблеми в училище, вижда тънка книжка. „Какво е това?” – пита ме. „Поезия” – отговарям му. „Аз харесвам поезия” – ми отвръща. „Не знаех, че харесваш поезия?” „Не си ме питала. Мога ли да я взема?”