Петната на Роршах

Коментари

• Ели

  14 Апр 2011 3:53ч.

  Интересно дали авторът си разбира написаното?

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• Вестник "Шепоти"

  14 Апр 2011 9:56ч.

  Не.

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• бай дедо

  14 Апр 2011 17:09ч.

  "Градът на Александър" е по-известен като Филибето, малка справка за " харестващият" стихове интелектуалец от изгорелата гимназия Марков

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• Учтел

  14 Апр 2011 17:59ч.

  Хахахахаха,Александър Секулов наистина е добър поет. Чудесен е. Само че, вие къде се намесвате г-н Марков? Той и Дебелянов е написал елегия за Пловдив. И тя е хубава. Прекрасна е. Ама вие чете само себе си. Но...ако Александър Секулов ви харесва като автор, сериозно ще се запитам колко коректен е той като литератор? Не като поет, а като естет?

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• Вестник "Шепоти"

  14 Апр 2011 18:06ч.

  Тома, ужасно сме смутени, цялата редакция, от изказването ти, че от има-няма сто години българската литература е "лоша и цапаща като прясно боядисана пейка". Разбира се, веднага устроихме виртуален турнир, подбудени от друго твое изказване, че Тома Марков бил "марка" и че има "смазваща ерудиция". За да няма подозрения в злословие, ето: http://www.capital.bg/light/lica/2007/03/02/316004_toma_markov/ Сега, за марките: "Я Евгений, и ты Евгений, я не гений, и ты не гений, я говно, и ты говно, я недавно, ты давно." Нищо не казвам, така се бият титаните. :-))) И пак - ами дама? Добре, имаме Ели - победителят печели правото да поиска сърцето й! Да поиска, казахме, нищо повече! Започваме. От името на последните сто години ще се бием ние. Защитавайте се, сър Марков! Седемдесетте на двайсети век, когато литературата била скапана! Иван Пейчев ДОСАДА Досадно е да си клиент на глупостта на хората. Досадни са лъжите ти и плоските капризи. Досаден е животът ми порядъчно изпортен. И скелета на спомена, от времето изгризан. Аз зная, на скамейката ти се занасяш с другия. Косите ти тежат от здрач и го докосваш с рамо. Разказваш му с ирония за първото си влюбване във някакъв си свит хлапак, със пръст в уста останал. Какво от туй, съгласен съм дори да бъде истина, не съм се писал никога за дъждобран на слънцето - с хлапашките идилии отдавна съм на чисто, отдавна ми е все едно къде съм и какво съм. Разбирам се добре сега с бутилките и с книгите, понякога мълчиме ний, понякога се слушаме, понякога от рамката ти се усмихваш тихичко и както някога са кротки твойте устни. Привечер през прозореца нахлува бавно здрача, потъва в синя тишина таванската ми стая. Две малки пролетни звезди, на облаците кацнали, треперят в пролетния хлад и се целуват тайно. Това е моят малък свят, той би се сбрал в черупка, и в него няма телефон и място за трагедии. И ако някой грубиян се вмъкне без почукване, ще го изритам с песента на веселите негри. И зная, някой хубав ден ще се помина малко, тогаз на пътната врата ще цъфнат некролози. И в старата бедняшка катафалка до края на града ще ме повозят. Ще ме изпратят с винен плач пияните приятели. Кръчмарката и тя, от скръб по борча, ще подсмърча, и отчето ще ми направи вятър със брадата си за назидание и срам на всички пръчове. Възможно е дори и ти да дойдеш... Всичко става. Ще дойдеш сигурно с тъга, с престорен плач в очите и трогнат от незабравките, които ще оставиш, аз тихо и внезапничко ще кихна. Гробарите настръхнали ще ме положат важно, ти не пропускай случая, изпробвай нова поза, и аз макар с усилие ще гледам да запазя потребната, съчувствената сериозност. След време ще съм вече прах и моят кръст ще падне. Ще ме забравят всички тук, ще ме забрави злобата! И ще се чувствам поласкан и много ще се радвам, когато някой рунтав пес повдигне крак над гроба ми.

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• Вестник "Шепоти"

  14 Апр 2011 18:21ч.

  Марков, само в почивката, края на десетте на 20 век, един от колосите на това, което се нарича поет - не може да говори дори, без да е в стих. Умрял на 25, стават грешки, макар че тази е особено тъжна грешка. Авторът на "Каменарче", който явно също е скапан, нали е в стоте години. Ето го: Христо Смирненски ЗЛОБОДНЕВКА СТУД Студено, дявол да го вземе! Студът те реже като ножици! Човек за да се посъвземе, са нужни барем две госпожици! Поспрете, сочнобуза Катя, да си побъбриме за зимата! В такъво време сал сърцата променят съвършено климата. Смехът на твойте устни али ще ме съгрее без съмнение; той двесте печки ще запали за мое лично отопление… Студено, дявол да го вземе! От студ обръщаш се на мумия! И при това проклето време иди, че не върши безумия!

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• Вестник "Шепоти"

  14 Апр 2011 18:30ч.

  Ако сте се посъвзели, Марков, да продължим със скапаната литература. (Ударите ще бъдат десет - и може някоя закачка - макар да не обичаме гавра с труп.) Този път от социалистическо време, когато не само литературата е била като цапаща пейка, ами дори не е било възможно. Да видим: Веселин Ханчев ПАРИЖКИЯТ ДЪЖД, ВЪЗПЯТ ОТ ЕДНА ШАРМАНКА Това е история стара, стара, стара като Париж и тя: един художник по тротоара рисуваше момиче с цветя. - Сбогом - бе казало то на прощаване. - Аз си отивам. Няма вече обич, хляб и платна. От боите остана ни само черна боя. От Париж - само улици, водещи в Сена. - Остани - бе отвърнал художника. - От боите имам трите бои на лицето ти. Златна, синя, червена. От Париж - цяло небе светлина и един тротоар, дето падат едри монети, щедри монети. Това е история стара, стара, стара като Париж и тя: един художник по тротоара рисуваше момиче с цветя. - Господин Тротоар - тихо каза художника и коленичи. - Позволи да рисувам върху твойто голямо платно едно малко момиче. Ще го рисувам в синьо, в златно, в червено. С моите три тебешира. И за да не му е студено, когато на теб се намира, доведи ми парижкото слънце да свети през целия ден, доведи покрай мен стъпки, очи и ръце, хвърлящи едри монети, щедри монети. Това е история стара, стара, стара като Париж и тя: един художник по тротоара рисуваше момиче с цветя. Той постави своята шапка встрани и й каза: "Проси!" После, много внимателно сложи на плочите златни коси, тежки и гъсти, после - сини очи, после - казващи сбогом уста, и ръка, стиснала в своите пръсти цветя с аромат на асфалт. - Остани - каза той и погали едва своето русо момиче. - Ще ти купя легло, по-добро от това, и цветя, по-красиви от тези. И когато довечера заедно с черните шлепове слънцето слезе надолу, по Сена, ние ще бъдем богати. Ние ще имаме много монети, едри монети, щедри монети. Това е история стара, стара, стара като Париж и тя: един художник по тротоара рисуваше момиче с цветя. Падаха сенки на птици, на облаци. Падаха сенки на хора, зачеркващи бързо рисунката. Падаха мъртви листа и кори от банани. После падна дъждът изведнъж. Ах, парижкият дъжд! Шегобиецът дъжд, който весело чука и свети, черен и лъскав! Той единствен се спря и започна да пръска свойте едри монети, свойте сребърни щедри монети. - Спри - тихо каза художникът. - Тя ще замине. "Тя ще замине" - сърцето му страшно простена. А момичето тъжно заплака със сълзи златни, червени и сини и тръгна към Сена. Това е история стара, стара, стара като Париж и тя: един художник по тротоара рисуваше момиче с цветя.

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• Вестник "Шепоти"

  14 Апр 2011 18:43ч.

  Трети удар. Не, няма да минеш само с три. Десет! Три е за сър, ти си само марков (може би Левис). Какво да бъде... Жалкият Стефан Цанев, цапащ и жалък като прясно боядисана пейка. И пак проблем, кое от скапаните му стихотворения... я да видим дали ще те доубием с това: Стефан Цанев ПТИЦИ (По Яковос Кабанелис) В кварталната градинка имаше дърво, огромно дърво - не знам дъб ли, бук ли, чинар ли беше, дъб ли, бук ли, чинар ли беше... Денем под сянката му играеха децата, а нощем сред клоните спяха птиците, спяха птиците - хиляди, хиляди птици. Сутрин, щом слънцето издуеше корема на хоризонта, птиците запяваха - хиляди, хиляди птици пееха сред клоните и дървото звънеше, и дървото звънеше като огромен будилник. Един ден, по обяд, дойдоха някакви хора с триони и брадви, действаха бързо и мълчаливо, бързо и мълчаливо като престъпници - след час дървото рухна, дървото рухна. Натовариха останките му на два камиона - и изчезнаха, и изчезнаха... На хората от квартала това не направи особено впечатление. Няма как - дърво като дърво, дърво като дърво, сигурно нещо щеше да се строи в градинката... Но вечерта се завърнаха птиците. Но вечерта се завърнаха птиците. Те търсеха изчезналото дърво. Кръжаха и викаха - хиляди, хиляди птици кръжаха и викаха, кръжаха и викаха и търсеха изчезналото дърво. После млъкнаха, после млъкнаха, но продължаваха да кръжат цяла нощ, цяла нощ кръжаха обезумели около гроба на празното пространство и в нощната тишина сърцата им пукаха, сърцата им пукаха в нощната тишина - сякаш изстрели глухи в някаква безумна война. Сутринта градинката бе затрупана с трупове - хиляди, хиляди мъртви птици, мъртви птици. В изцъклените им зеници растеше сянката, растеше сянката на изчезналото дърво. Децата гледаха онемели, децата гледаха.

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• Ели

  14 Апр 2011 18:43ч.

  Няма да се намесвам в поетическия ви двубой,не съм много веща в поезията :), само ще корегирам всички, които пишат за Пловдив като ту град на филип, ту Филибе, сега пък и град на Александър(предполагам Македонски?), че Пловдив си е съществувал като град много преди двамата Македонски и преди някои да го кръстят Филибе! Ако не знаете, Пловдив е най-древния град в Европа и 4-ти по древност в света. А на табелката на турското ковсулство в Пловдив все още стои "Филибе", което според мен е недопустимо. Все едно ние да наричаме Истанбул Константинопол.

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• Вестник "Шепоти"

  14 Апр 2011 18:52ч.

  Или пък цапащият прекрасните ви маркови панталони Далчев, ако изобщо можеш да станеш: Атанас Далчев ДЪЖДОБРАНЪТ На Радой Ралин Той е вехт, но има сила странна: може и да плиска над града, взема ли със мене дъждобрана, знам, ще секне на часа дъжда. Като прилеп в мрака на антрето висне моя дъждобран заспал, тегне вече седмици небето, дъжд вали и мен ми става жал за детенцето, което бледо, въз стъклото лепнало челце, часове като зътворник гледа вадите с помръкнало сърце; за врабеца, под стрехата сгушен, който, сякаш сам извън света, слуша как разшумената круша шумоли със капки и листа; за онез, що работят в заводът шест дни и в неделя всеки път, вместо в парка да се поразходят, трябва вътре в къщи да стоят. И тогава грабвам дъждобрана. Тръгвам. И над моята глава в миг се пръскат облаците сбрани, грейва безпределна синева. По дърветата разпукват пъпки, трепкат слънчеви петна под тях, паркът е изпълнен с глъч и стъпки, смеят се чешми, струи се смях. Възрастните, седнали на пейки, разговарят с весели лица, а наблизо с кофички и лейки си играят в пясъка деца. Само аз в алеите засмени скитам странен, с вид на пенсионер, и върви подобно сянка с мене неотлъчно дъждобранът чер. Изумени ме поглеждат всички със усмивка, сдържана едва, доближа ли – хвръква ято птички и децата дигат в страх глава. И не знай, не подозира никой, че да могат да се веселят, върху устните им смях да блика, да е тъй безоблачен денят, слънце и зеленина да има, паркът да е с блясъци залян, трябва тук на стража да стоиме аз и моят смешен дъждобран.

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• Вестник "Шепоти"

  14 Апр 2011 19:06ч.

  Никой не разбира от поезия, само ние. Но не точно "ние", а сме пуснали да се състезава нашата редакция "Поезия", а там където тя пипне... не знам дали ме разбирате, Ели :-)))) Прочели му романа в Пловдив, който той мразел, ама пък бил готин град, щом са му прочели романа в Пловдив. Дрън-дрън. За такава глупост не е необходимо да разбираш от поезия. Но! Отказваме се, така ни каза редакцията ни "Поезия", от десет удара. Приемаме пет. Но този път има история. Веднъж в редакцията прочетохме следното стихотворение от Богомил Райнов: Богомил Райнов А ЕТО И РОЗИ В онези дни ти имаше навика да ми звъниш по телефона в най-невероятни часове. А когато идваше при мене, често носеше рози, тъй често, че старите, още неувяхнали във вазата, биваха сменяни с нови. Но един ден розите увяхнаха и вече никой не ги смени. Оставих ги да си седят във вазата, обезцветени и покрити с прах. Сигурно и до днес щяха да са там, ако чистачката веднъж в мое отсъствие не бе ги изхвърлила. Но понякога, когато телефонът ненадейно иззвъни в някой невероятен час, изведнъж усещам от празната ваза да долита един лек дъх на рози. Един дъх, тъй крехък и краткотраен, че мигом се стапя, щом само вдигна слушалката и чуя, че някакъв непознат мъж търси друг непознат мъж по погрешка на моя номер. Това стихотворение много ни ядоса не защото е лошо, а защото нашата машинописка още плачеше по някаква неосъществена любов. Замълчахме. Но тогава нашият редактор на отдел "Проза" ни разказа, че години наред е чел едно стихотворение на момичето си и е по-хубаво от това. Прочетохме и него. И решихме да напишем трето, което да тръшне другите две в земята. Написахме го и всички казаха, че е по-хубаво и от едното, и от другото. Не можем да ви го пуснем, защото авторът не разрешава, но за компенсация можем да ви дадем по-доброто от двете, които третото надмогна. Представете си какво е третото тогава. Найден Вълчев СТАРИЯТ МУЗИКАНТ Долу, долу във стария град, под стария хълм имаше един стар ресторант, в който един стар музикант вечер свиреше на пиано. Косите му бяха съвсем побелели, ръцете му бяха съвсем изтънели, но той свиреше тихо и топло, и дълго в полутъмния ъгъл, свиреше сам всяка вечер от 6 до 12. Откъде бе дошел в този стар ресторант и кога бе дошел този стар музикант – вече никой не знаеше. И не питаше никой, защото посетителите бяха едни и същи, почти постоянни, бяха свикнали вече със всичко във малкия стар ресторант, а където има навик – няма въпроси. Шумно ставаше, когато идваха шумни момчета и момичета, тихо ставаше, когато засвирваше старият музикант и между масите минаваше цветарката с червени карамфили. Нотните листа лежаха бели върху черното пиано, но разперваха рядко криле. Старият музикант почти не ги разгръщаше. Свиреше наизуст. Какво свиреше той? Той разбираше, че е само един ресторантски музикант, и свиреше неща, които не бяха безсмъртни, но бяха приятни. Но ако ме попитате със какво съм запомнил стария ресторант и какво ни събираше вечер в стария ресторант, и какво правеше такава лилава уличката под стария хълм в стария град – ще ви кажа, че всичко завършва със него, със стария музикант. Тази дума „завършва" откъде дойде? Но навреме дойде. Защото в една есенна вечер старият музикант не дойде. На следващата – също. Той беше си отишел от света естествено и просто, и спокойно, ала все пак внезапно и неочаквано за нас. А остана под стария хълм в стария град старият ресторант, да ни казва с тракането на чиниите, да ни повтаря със звъна на чашите, да ни напомня през човешкото говорене, че вещите надживяват хората и че остават на света, макар да са били винаги мъртви и студени, а хората си отиват от света, макар да са били някога живи и топли. Колко време изтече по малката уличка под стария хълм в стария град? Много време. И вечери много. Толкова много, че дървоядите проядоха столовете в стария ресторант, прага му се изтърка от стъпки и дни, тавана се наведе над нас и в една студена заран един багер го захапа със желязната си паст. Раздаде го хапка по хапка на самосвалите, слезе даже в дълбоката изба, където намери само стар дъх на пелин. После там замириса на чам, на бетон, червенееха тухли, белееше вар и година и две след това под огромния жилищен блок светна нов ресторант. От начало до край нов. Но старите клиенти го намериха. Заприиждаха един след друг. Връщаха се като бежанци. И откриха в ъгъла старото черно пиано, и откриха онези мелодии стари... Сякаш с тях бе дошел в новия ресторант оня стар музикант. Той наистина беше дошел. Със познатите стари пиеси. Те били негови. Съхранил ги добър човек и сега младият пианист разгръщаше лист по лист, свиреше и шумните момчета и момичета ставаха тихи и мили, и минаваше цветарката с червените карамфили, и звуците излитаха от белите и черните клавиши да ни кажат, укротявайки тракането на чиниите, да ни повторят, заглушавайки звъна на чашите, да ни напомнят през шума на срещите, че има неща, които надживяват вещите. Какво свиреше новият млад пианист? Свиреше безименните пиеси на безименния стар музикант, които не бяха безсмъртни, но бяха приятни и седяха със нас всяка вечер от 6 до 12, и звъняха в нощта като стари и скъпи неща, и правеха такава лилава малката уличка... И стария хълм. И стария град. И целия свят.

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• Вестник "Шепоти"

  14 Апр 2011 19:16ч.

  Е, това е, Марков, или трябва като марков да те наричаме "Бенетон" или "Хитачи"? Извинявай, ако нещо не се справяме с учтивостта, ама човек не може пък да се овладее при маркова личност като теб :))))))))) Кото напишеш такива неща, чак тогава ще се изказваш. А има още стотици, все от твоите скапани 100 години, след което, така де, като минал този кошмар на бездарие, сте се появили ти и някой си Иво, и сте побъркали спанака. Четохме, четохме... е, каквото се намери в мрежата.. Ми да ти кажа, тук един колега редактор от "Поезия" ми шушне: "Той ако само има малко мозък, да прочете кои да е пет реда по-надолу и ще се откаже завинаги." Да бе, колега, ама това с мозъка не е... Мани го, нали го убихме.

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• Ели

  14 Апр 2011 19:49ч.

  Стихотворението за стария музикант ме рaзчувства! А това на Б. Райнов не е ли писано за ЛЖ? Пред неговото предпочитам музиканта.

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• Вестник "Шепоти"

  14 Апр 2011 20:10ч.

  Не знам, едва ли. Богомил Райнов, който безспорно е добър писател, но има много лоша слава на отказал се от баща си (наистина!), на полковник от ДС (а може би и генерал, но сега е късно да се обсъжда), никога не се е чуло да е бил любовник на онази жена. Може да се е старал да се хареса, но в личен план... не, едва ли, освен това е писано петдесетте или някъде там, трябва да погледна, но не е имал интерес. Нейните са други, знае се за Фол (син) и за Левчев. Стихотворението е хубаво, или поне идеята. Много неприятна личност, обаче толкова хубаво нещо са стиховете - простите красиви стихове - че какво да го намесваме... Освен това умря. В нашия вестник гледаме текста. :)))))

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• Ели

  14 Апр 2011 20:56ч.

  Така ми прозвуча като писано за ЛЖ, без да твърдя това, както и без да се интересувам от интимните им взаимоотношения. Знам за отказа му от баща си (за мен това остава неизвинимо), но го харесвам като писател без да съм чела стиховете му, не съм сигурна обаче дали бих го харесала като човек.

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• Вестник "Шепоти"

  14 Апр 2011 23:31ч.

  Не знам, аз самият съм говорил с него веднъж, насаме, но може да съм бил и предубеден. Хората ми казват разни неща, но мога ли да бъда сигурен - аз аматьорът срещу суперпрофесионалист. В доверяването съм на равнище началник-склад: ти ми казваш и аз няма да казвам какво знам, а ще го използвам само за лична ориентация. Между честните хора е едно, онези са някакви други. Не знам и какво значи да се откажеш от баща си, наистина не знам. Като си представя как пиехме заедно аперитив и той с усилие на волята се откъсваше от разговора ни (защото има дисциплина), а аз не искам разговорът да свършва (защото не ща и да знам за дисциплината), ми хрумва: добре, ако се откажа от него, аз че няма да знам какво да правя без него, това добре, но той също няма да знае какво да прави без мен, което вече е сериозно. Не мисля, че би ти харесал като личност. Освен ако искаш някой да има пари, да си стоите на терасата на "Хемус" и да си мълчите, но той да има възможности. Не знам, много от тези хора са женени, значи някои жени го приемат. Това са общества, които винаги са ми звучали като хладилник. Добър писател е, и добър художествен анализатор, мога да го докажа, но другото не го знам.

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• Вестник "Шепоти"

  14 Апр 2011 23:53ч.

  Хайде, никой да не си слага на сърце нещастната поезия, ето малко хубава от един много симпатичен човек. Той винаги много ме възхищава, защото... знаеш всички думи, но не можеш като него. А дали това не е дефиницията за поезия? Представям си как го казвам на ученици по литература в 11 клас - 15 септември, първи урок за годината, трети час, преди голямото междучасие: "Младежи, казвам се "Вестник "Шепоти". В продължение на седем месеца ще направим пълен обзор на българската поезия. Дефиницията за поезия е: "Текст, написан от човек, който знае същите думи, но може да го напише по-красиво от останалите. Въпроси?" "А, господине, а ако го напише виртуозно, но грозно?" "Това е част от красотата, госпожице, няма гаранции, че всичко ще е красиво. Нашата работа ще бъде да се научим да го разграничаваме. Много хора пишат много неща. Млади господине, елате да раздадете това, което ви нося. Ще го обсъдим в петък. Свободни сте." Какво пише там ли? Ето това: Христо Смирненски ЕДНА САНТИМЕНТАЛНА РАЗХОДКА ИЗ ПОДУЕНЕ Вам, подуенки напети, вам, деца на любовта, посвещавам тез куплети вместо пасти и цветя. Слушал бях отдавна още за вълшебний ви квартал, пълен с девки ненагледни, с кръчми, фурни и със кал. И затуй веднъж, когато сви се скуката над мен, качих се аз на трамвая през един неделен ден. А трамвая бе обкичен вред със пътници безброй и не знам защо си спомних кораба на дядо Ной. Сигурно, че той заплава като древен платноход, изминавайки в минута цяла педя с този ход. Стегнат вътре като в преса все пак шепнех аз „мерси", тъй като от ревматизма тази преса ме спаси. И не знам как бих изтраял туй пътуване докрай, но пак „по една случайност" спря вълшебният трамвай. Нямало ток... било нужно да почакаш, щеш-не щеш... Благослових аз по сръбски и поех си пътя пеш. Не след малко ярко блесна ваший Ханаан пред мен, аз провикнах се „Осанна", възхитен и запленен. Есенната вечер тихо спускаше се над града, замечтан се носех плавно... (Да, аз плавах из калта!) Плавах аз като гемия, също плавайки след мен, моят весел чичероне носеше се възхитен. Изведнаж пред моста спряхме, занемяхме ний в екстаз, до ушите ни достигна мощен оперетен глас. — Стой, другаря ми пошепна, Донев, нашият певец, в чест на свойта Дулцинея кърши сребърен гласец. Аз с наслада там послушах неговия свеж тенор, то се знай, след кат запуших си ушичките от зор. Тръгнахме пак двама ние: аз и моя млад другар (млад по възраст, а по опит от дяда Адам по-стар!). — Ще те запозная, каза, със подуенски елит, между него да се движиш ти ще бъдеш днес честит. ...Привечер е. По „Регентска" шумният живот кипи, крачат, смеят се, говорят пъстри празнични тълпи. Изведнаж посред тълпите до небето възвисен телеграфен стълб съзирам, приближаващ се към мен. — Брей, какво е това чудо? Кула или стълб е туй? — Тихо, Попето това е... Тихо, само да не чуй! — Ами ей оназ русалка, онова блондинче там? — Таз блондинка?... „на етажи" нея ний зовем насам. Носи тя етажна рокля, да, етажи седем чак! — Тъй... ами сърцето нейно на етажи ли е пак? — Виж, това не е известно, скромна ми изглежда тя, та не знам дали нарежда на етажи любовта... Тъй разправяйки се двама, спряхме ний пред друг фасон, нещо кат индийски идол, нещо като фараон. Вятър нямаше наокол нито даже земетръс, но вървеше тоз човечец с бърз кавалерийски тръс. Наклонен полунадясно, често люшкаше се той и редеше комплименти на наречия безброй. Заговори ми по немски, по китайски след това, на какви ли не езици нареди ми куп слова! Изумен, не вярвах просто, впих у него смаян взор, той простря се на земята, назовавайки ме „чвор". — Тоз „Пияната кокошка" тук зовеме си го ний; отличава се от всички, че вода той хич не пий! — Тъй... А „чвор" що означава? „Чвор" какво е туй по вас? — „Чвор" в Подуени е титла, нещо като руски княз. Мълчаливо се сгъстяват вредом хладните тъми, а тълпата многозвучна не престава да шуми. На „Регентска" и „Черковна" групи рицари стоят и с уста романси дивни те, подсвирквайки, редят. Ето, елегантни феи приближават се към тях, в погледа им волност грее, смях, безгрижие и грях. Тук е важната „богиня" — цяла свежа красота, Лоза — дивната блондинка с пурпурните си уста. Редом с тях пристъпя Минка — сочно, розово дете, в ясния й поглед смътно странен се копнеж чете. Елегантна и красива, Стефка примерно върви и с възторг след ней тълпата своите хвалби мълви. Но нехае — Примадона на Подуени е тя, тя омайва рицарите с дивната си красота. Из тълпата мълком тръгва към тях рицарят Матей, от уста му звучно слово кат черковен химн се лей. С реверанси, гратис взети от парижки шик салон, той превива се и прави им поклон подир поклон. Декламиращ „Алпухара", плува целият в екстаз, ала сепва се и стихва неговий „любезен" глас. Неговата реч е спряна от разтрошени стъкла; нищо, Заплес Тодор татък сторил някаква беля. С крясък, с врява приближава баба Мара отдалеч, тя — подуенска Темида, почва прокурорска реч. Нейното кресчендо мощно над главата му ехти и развихрено и волно в тъмнината то лети. Но не свършил прокурорът, ето ти и земетръс, залюлява се и клати всичко живо околвръст. Брей, Везувий ли изригва с лава, трясъци и плам? Нищо, Петърчо Касапа приближава се насам. В авангард се забелязва синодалний му корем, сам Касапа подир него крета, пъшка изпотен. И спокоен продължава своя горд и смел вървеж; дето стъпи, затреперва почвата от луд копнеж. Но към таз картинка пъстра лепва се и нов фасон — роб покорен на Меркурий, Бакхуса и Аполон. Туй е Тодор — Хан Татарски, алкохоломразец лют, който жив е балсамиран със мастика и вермут. Продължаваме в тъмата ний с другаря своя път, тук-там почнаха страхливо електрики да блестят. Откъм моста в тъмнината иде фантастичен змей, приближава се той бавно и тревожни звуци лей. Туй е пак трамвай препълнен, ето, спира той и в миг жив поток от разни хора бликва с блъскане и вик. Слизат хората и плъзват по на четири страни, силуетите им гинат сред вечерните тъми. Сред тълпата проличава пъстра старческа брада, бай Пиперко стоезични се завръща от града. Той започва да глаголи, озарен от Дух Свети, френски, руски, патагонски и на цигански дори. От трамвая бързи, плахи слизат ученички рой, треперливи, боязливи, те поемат пътя свой. По „Черковна" двенки хукват като палави сърни, негодувайки, че Господ дал е толкоз къси дни. Те са две деца игриви, от Черкез махла са те; в крачките им чести, чести пак тревога се чете. Деликатната Жанета и Иванка са това, за тях мога аз да кажа само хубави слова. И не може другояче, те приятелки ми са и не смея даже укор върху тях да нанеса. Ех, веднъж почаках доста пред „Модерния" за тях, вързаха ми тенекето, но аз не им връзвам грях. Тъй като там компаньонки си намерих просто шик, и че не дойдоха, аз ги благославях в този миг... Ето, те си отминават, скривайки се в гъстий мрак, ний с другаря по „Черковна" тръгваме самотни пак. Но стисна странна болка, скуката ни приюти, затова ннй подир малко спряхме пред едни врати. В кръчмата на Тането ний влязохме на чист винцок и си пийнахме доволно, както заповядва Бог. А виното бе прекрасно, що ти трябва „Алказар"! Пийнахме си, дръпнахме си с моя веселяк другар. И след туй се разлюляхме в непрогледната тъма, и не знам как се добрахме призори чак у дома... Но... подуенци, веч сбогом! Аз съм доста уморен; турям точка, но повторно ще намина някой ден. Знам, че някои обиди ще съзрат във таз шега. Както щете. Сал глупецът се обижда от това. Хайде сбогом, драги мои! Сбогом, девки, и на вас, дигам чашата пенлива и привет ви пращам аз.

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• Смотан Морков

  14 Апр 2011 23:54ч.

  Ех, драги ми Марков, имал си предвид оная кръгла работа с Ин и Ян, а не за петната на Роршах. Петната на Роршах са проективен метод, с който могат да бъдат ползвани, за да се диагностицират психичните разстройства на подобна креатура като теб, нещастни ми писателю. За нищо не ставаш, нито в Пловдив, нито в София, дори и в Благоевград. Представяй си нещастните книжки и обяснявай по телевизията колко пиеш и кога започваш.

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• Вестник "Шепоти"

  15 Апр 2011 2:31ч.

  "... всеки от нас е глупав като останалите и всеки от нас е прекрасен." Не, Тома. Това е пробутване на некадърен соц да сме всички заедно. Не сме всички заедно. Вие сте специфично прекрасни само помежду си (тоест вие, които сте там, си се харесвате) и сте си умни по ваши си критерии. Не се лепи произволно по хората, да им казваш, че ти като креташ по улицата, и те кретат. Идвам от улицата, нали гледам всеки ден, има прекрасни младежи и девойки. Как ще кажа на някое момче: "Ти си хубав и умен като Тома Марков." А ако те познава и ме подгони да ме бие? :-)))))

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• Смотан Морков

  15 Апр 2011 7:05ч.

  Ето какво всъщност се е случило в клуб "Петното на Роршах" в Пловдив: http://www.marica.bg/show.php?id=51585 Естествено, не очаквайте Марков да напише свестен текст за това събитие. Няма как да стане, без да го е срам. Интересно все пак защо е написал дори този текст тук, вместо да замълчи и да се надява, че резилът ще му се размине.

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• Ели

  15 Апр 2011 18:44ч.

  :)))))))

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• Трол 05.10

  15 Апр 2011 23:44ч.

  Смотан Морков, остави човека да се радва. За него всичко е прекрасно, прекрасно, прекрасно... Какво като е имал само 12 зрители? Важното е, че вече е знаменитост, щом се подписва в тетрадката на Стефчо Автографа:)))

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• хамалин

  17 Апр 2011 22:36ч.

  само една запетайка да драсне тм и идиотите му превъртат(нъл тъй прекрасний чибук: см)

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• Vanko

  18 Апр 2011 15:04ч.

  поети с китара или поети зад бара? Единствено в посткомунистическото небитие може да се роди тази уродлива форма: КРЪЧМАР ПОЕТ

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи

• ail

  22 Апр 2011 11:37ч.

  tomi, tiomi, neshtastniko, egocentrist

  Отговори

  Напиши коментар

  Име

  Email

  Коментар

  Изпрати Откажи