Паоло Тавиани: Дадохме много, получихме много

<p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/52483_SwrYbBBFXY2JHvO5XcwMzG66k2hk2y.jpg" style="height:398px; width:530px" /></p> <p><em>Паоло Тавиани</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Кога открихте &ldquo;Декамерон&rdquo;, от който е вдъхновен вашият филм?</strong></p> <p><span style="font-size:14px">- С Виторио сме родени в едно село в Тоскана, Сан Миниато, до родния град на Леонардо да Винчи, на Бокачо&hellip; Мога ли да кажа нещо преди да отговоря? (<em>Усмихва се</em>) Много е хубава тази рокля! Бокачо е автор, който е част от семейството. Нито една адаптация на &ldquo;Декамерон&rdquo; не започва с описание на чумата през ХIV век, тя е двигател на действието, тези млади момичета учат младите мъже как да я избегнат.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Това е свободна адаптация.</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Всеки път, когато сме тръгвали във филмите си от литературна творба, било то Пирандело или Толстой, сме ги разглеждали като субекти. Казвахме &ldquo;Благодаря, Пирандело&rdquo;, &ldquo;Благодаря, Толстой&rdquo; и &ldquo;Довиждане, Пирандело&rdquo;, &ldquo;Довиждане, Толстой&rdquo; и &ldquo;Довиждане, Бокачо&rdquo;. Нашата цел е да създадем аудиовизуална творба, която е много различна от литературата. Ако Бокачо гледаше този филм днес, той би казал: &ldquo;Хм, това е интересно, различно е от онова, което съм написал, но има много от мен и от вас&rdquo;.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Каква е водещата нишка във филма?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Това е извънредно женски филм, жените са тези, които решават да напуснат града и да отидат на село. Те решават да разказват истории, които извикват въображението, фантазията, за да бъде победен ужасът от смъртта. Затова ги избрахме за главни герои в тези новели, всички те са любовни истории. Има, например, една, в която не се знае дали героинята е мъртва или е Спящата красавица, важното е, че любовта кара сърцето й да бие.</span></p> <p>&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/GlCxgln82QA?wmode=transparent&amp;jqoemcache=sWdUe" width="425"></iframe></div> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Както във &ldquo;Фиориле&rdquo; (1992 г.), който разказва за корупцията чрез парите, сочите с пръст недостатъците на мъжете. Имате ли все още илюзии за човешкото същество?</strong></p> <p><span style="font-size:14px">- Да, изкуството на приказките помага да се усмихнеш, да победиш смъртта. Дъждът в началото е доброжелателен, не пречистващ. Той им помага да създадат общност. Това е филм, пълен с надежда.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- По какви критерии избрахте актьорите? Те са много хубави.</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Смятахме, че е важно да изберем млади, най-вече хубави млади жени, защото красотата е начин да се бориш, бунт срещу чумата, смъртта, начин да обичаш живота и да тръгнеш към нея. Никога не бяхме снимали филм с толкова хубави жени около нас. Това беше вълнуваща работа. Освен това бе среща на две поколения, дадохме много, получихме много. В хармония. Сега страдам от мисълта, че те снимат други филми!</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/52483_mIPJztEhbaRB3N5mu2fpLUOOqLikTa.jpg" /></span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Какъв тип режисьори сте?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- В началото тръгваме с много точен сценарий. След това идват лицата и характерите на актьорите. Променяме нещата малко по малко, те си дават сметка, че филмът поема различен обрат от това, което сме предвидили в началото. Запазихме обичая от зараждането на киното - режисьорът ръководи армия и понякога крещи. Направихме сто проби, за да изберем момичетата. Те и момчета имаха голям капацитет на игра. Страдахме, дори имахме кошмари, когато трябваше да отхвърлим някого. В Италия не е като във Франция, не се правят много филми и актьорите са принудени да работят и други неща извън киното. Някои учат, други се грижат за възрастни хора, работят в ресторанти и т.н.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- След като от 40 г. работите на четири ръце, нужно ли е все още да си говорите с Виторио, докато снимате?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- На снимачната площадка има само един, който ръководи, кадър по кадър, другият е зад монитора и гледа. Вече няма нужда да си говорим, достатъчно е да започнем да кашляме или да си хвърлим един поглед, другият веднага вижда кое не се получава. Много се караме, понякога жестоко, но никога публично. Този, който би могъл да разкаже най-много за нашата връзка, е шофьорът ни! Но днес съвместната работа вече не е нещо изключително. Дойдохме в Кан, за да почетем братя Люмиер, срещнахме тук братя Коен, братя Дарден, има много братя и сестри в света. След нас стана епидемия!</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Но в Рим не живеете заедно все пак?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- (<em>Смях</em>). А, не, всеки си има жена и деца. Ние работим главно сутрин. Разхождаме се в парка, разположен на хълма Яникул в Рим, дори през зимата. Това е градът на нашето завладяване на Запад. Говорим си за всичко, за новините, за жени - днес по-малко -, и от време на време имаме идея за история. Тогава пишем стотина страници, слагаме ги в едно чекмедже, вземаме ги отново, понякога ги преработваме, понякога ги зарязваме.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Можехте ли да работите нещо друго освен като режисьор?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Не. Ние сме пет деца. Баща ми беше адвокат антифашист, който бе преследван. Като деца го питахме защо не носи строга черна шапка. Той казваше: &ldquo;Когато станете големи, ще ви обясня&rdquo;. Преди 1944 г. той е бил в Комитета за национално освобождение и водеше изключително рискован живот. Веднъж един свещеник ни заведе в църквата, баща ни спеше в камбанарията. Той ни обясни своята битка. Това беше решаващо, разбрахме, че животът може да бъде различен от онова, на което ни учеха в училище.</span></p> <p><span style="font-size:14px">Виторио и аз започнахме рано. Спомням си, че се обичахме много, но Виторио порасна по-бързо от мен и винаги искахме другият да умре! Той беше добър в училище, а за себе си мога да кажа, че на никого не пожелавам дете като мен. Баща ми беше подарил фотоапарат на нашата майка. Сутрин тя ставаше и ни снимаше, сестрите ми и нас, в много красива светлина. Може би това ни отведе към киното. Войната е това, което свърза Виторио и мен.</span></p> <p><span style="font-size:14px">Дойдохме в киното, благодарение на Висконти, Де Сика, Роселини, който беше нашият втори баща. Просто се опитваме да превърнем във филм света около нас, истините, които смятаме, че познаваме. Киното, това е удоволствието от спектакъла. Най-хубавата музика е тази от шума на камерата, която държахме в ръце за първи път. Тя струваше колкото целия Бетовен и целия Бах.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/52483_pvayhh1Gq111K0X01FGcsxISvGpIme.jpg" /></span></p> <p><em>Братя Тавиани&nbsp;са носители на &ldquo;Златна палма&rdquo; в Кан през 1977 г. за филма си &ldquo;Баща господар&rdquo;</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></span></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>