“Не е възможно да си мълча. Ще продължавам да казвам това, което искам да кажа, продължавайки да живея в моя град Истанбул; ще видим какво ще се случи”. Носител на Нобелова награда за литература, Орхан Памук е свързан тялом и творчески с бившата османска столица. В новия си роман “Странност на ума” той се шляе из Истанбул, следвайки един уличен търговец. Майсторска фреска, която изследва внимателно днешна Турция.

 

Снимка: Ян Рабание, "Мадам Фигаро"

 

Чрез историята на Мевлют, продавач на боза, Орхан Памук описва отново развитието на живота в Истанбул в продължение на няколко десетилетия, но се отказва от гледната точка на истанбулската буржоазия и избира тази на човек от народа, напуснал своето родно село, за да снове по улиците на метрополията. Началото е достойно за сапунен сериал: след като е отвлякъл през нощта Раиха, на която от три години пише пламенни писма, героят открива, че това не е младата жена, чийто образ го преследва, а сестра й… Чрез една многоизмерна фреска нобелистът от 2006 г. разказва за търсенето на щастие и смисъла на съществуването. Повод за среща с един от най-големите живи писатели.

 

- В “Странност на ума” се връщате към любимата си тема - Истанбул. Защо избрахте продавач на боза?

 

- Аз произлизам от семейство от светската и

прозападна средна класа, докато Мевлют е беден, вярващ, родом от малко село в Анадола… Но той е само с пет години по-млад от мен и двамата сме видели развитието на един и същ град от 70-те г. на ХХ век до 2010-а, град, който нарасна от един милион на 17 млн. жители, с всичко, което това предполага в сферата на градските, икономически, социологически промени. 

Исках да опиша живота на Истанбул през очите на човека от улицата; да изследвам света на обезправените, на уличните търговци и на онези, които са мигрирали от селските райони, за да участват в изграждането на бедняшките квартали. Целта ми беше да напиша епопея за живота на народните класи, отивайки отвъд репортажа или документалния роман, за да достигна до цялостния, панорамен роман а ла Толстой. Книгата ми отне шест години, не само заради предприетите търсения, а заради тази поетична амбиция.

 

- Историята на Мевлют в трето лице, е осеяна със свидетелства в първо лице на неговото обкръжение. Откъде дойде тази идея?

 

- Книгата има и експериментални амбиции, като “експериментална” за мен не означава “трудна за четене”. Всеки авангарден метод трябва да бъде логичен и естествен. Започнах този роман като балзаково или дикенсово произведение, с исторически разказ в трето лице, с дистанция спрямо героя. Но нещо липсваше. За да проследя историята на този герой, който мигрира в Истанбул, участва в изграждането на бедняшките квартали, продава кисело мляко, боза, пилешки пилаф, после работи в събира сметките за електричество, се опрях на изследванията и интервютата, които направих както с улични продавачи, така и с бизнесмени от строителството.

Както всички будки за вестници в Ню Йорк се държат от пакистанци, така и продавачите на кисело мляко, които са мигрирали в Истанбул от 50-те до 70-те г., идват от едно и също село в Анадола. Отидох там, разговарях с всички и докато пишех моя толстойски роман, почувствах, че нещо липсва - жизнеността на монолозите, които бях събрал. Така че реших да включа тези разкази в първо лице на жената на Мевлют, на братовчедите му, на приятеля му Ферхат…

 

- Мевлют е с невинни черти, с детска външност, както и като подход към света. Мислехте ли за “Кандид” на Волтер?

 

- Мевлют притежава философска наивност наистина, както когато казва, че харесва комунистите, защото са милостиви към бедните, като същевременно му е неприятно, че не вярват в Аллах… Много типично разсъждение. Но той прилича и на Жюлиен Сорел. Иска да успее и дори и да не е толкова умен, хитър или манипулативен като героя от “Червено и черно”, той ни отвежда на всички нива на истанбулското общество, така както Жюлиен преминава през всички слоеве на френското общество през 1830 година. 

Най-добрият му приятел е Ферхат, алевит, марксист, дълбоко ядосан на правителството; братовчедите му са ултранационалисти про-Ердоган, защитници на старото, за които трябва да се грижи, защото зависи от тях; той ходи често и в килията на един дервиш, суфийски мъдрец, който го напътства, без обаче да изпада в политически ислямизъм…

 

- Жените са по-решителни и по-силни в този роман от предишните ви героини. Как обяснявате тази еволюция?

 

- Знаете ли, че 65 процента от читателите са жени? Жените в този роман са градски, модерни жени, въпреки че се сблъскват с потисничеството на религията, традиците, на съпрузите си, които им позволяват или не да излязат от дома. Те именно се сблъскват, отговарят. Няма да се омъжат задължително за мъжа, избран от баща им. 60 процента от браковете в Турция все още са уредени и това смущава дори консерваторите. Но, парадоксално, потисничество означава романтизъм: жена, която бяга с друг, а не е с онзи, когото семейството й е определило, е една от най-популярните теми в турските филми. Идеята ми хрумна по време на разговор с продавач на кисело мляко, който с гордост ми каза, че той и жена му били избягали, това, разбира се, означава, че той няма пари, но жена му го е обичала…

 

- Заглавието ви, “Странност на ума”, напомня за едно стихотворение на Уърдсуърт…

 

- В гимназията и по време на военната служба ми казваха, че имам странен ум, и когато прочетох стихотворението “Прелюдия” на Уърдсуърт, си помислих, че един ден ще напиша роман с това заглавие: This Strangeness in My Mind (Тази странност в ума ми). 

По онова време Мевлют не съществуваше и когато реших да пиша за този уличен продавач, априори толкова различен от мен, исках да го превърна в човек, с когото бих могъл да се идентифицирам. В него има много от мен, когато върви сам в Истанбул. Мевлют не е носталгичен: той е новодошъл и романът е за неговото желание да върви напред. Но след 40 г. по улиците на Истанбул, когато вижда къщите на два или три етажа, магазините, които са били разрушени, за да се издигнат други, когато наблюдава огромната вълна от промени в топографията, демографията, историята, и разбира, че неговият поетичен град се е превърнал в бетонен град, той изпитва смущение, близко до моята собствена емоция пред всичко това, дори и той да не нарича това чувство с думата “носталгия”.

 

- Затова ли гледате на романите като на архиви, както твърдите в есето “Наивният и сантименталният писател”?

 

- Не е случайно, че създадох истински музей на Невинността, съдържащ предметите, които ме бяха вдъхновили за едноименния роман, чийто герой събира всичко, свързано с любимата му - дрехи, снимки… Хората обичат да пазят малките неща от живота си, за да ги поставят на пиедестала на изкуството, литературата и музеите. Да речем, че в един от романите ми един герой отива на автобусна спирка. Хората винаги ще предпочетат истинска спирка в Истанбул пред въобръжаема спирка, защото това е тяхната спирка и това че тя се оказва в една книга - все едно че е в музей. Животът ни е изтъкан от тези дребнички детайли, предмети, разговори, аромати, цветове… Всичко ще изчезне, но ако някой съхрани тези неща, поставяйки ги в рамка, която обогатява тяхното значение, ние ще бъдам много щастливи. Да пишеш или да направиш музей произтича от същата логика.

 

- “Политиката сред приумиците на въображението прилича на револверен изстрел сред концерт”, казва Стендал, на когото се позовавате в есето си. Споделяте ли неговото мнение?

 

- Когато исках да премина от рисуването към писането, в началото на двадесетте ми години, всички мои приятели бяха ангажирани интелектуалци. Те бяха арестувани, хвърлени в затвора, измъчвани. Повечето спряха, някои продължиха като журналисти. Не бях като тях и ме смятаха за буржоа. Когато публикувах първия си роман, ме смятаха за аполитичен. За да бъдеш политичен в техните очи, трябва да пишеш за селяните, революциите, идеологията, политическите организации. Това не ме интересуваше. Аз вярвам, че изкуството на романа се основава на силата, която хората единствени притежават - да виждат света през очите на други хора, и в това той е политичен. 

“Сняг” е политически роман по същата причина, поради която го критикуваха: не исках да съдя и осъждам, а да разбера един терорист ислямист. Когато четях социалните романи за селяните на Яшар Кемал, винаги съм мислел, че ще напиша тяхната градска и модерна версия. С това искам да кажа, че ще изследвам едно неизследвано измерение: това на религията, на отношението им към религията, което позволява да си обясним защо гласуват за Ердоган.

 

- Какво мислите за положението в Турция, след като президентът ще може да контролира едновременно изпълнителната и съдебната власт с новата Конституция?

 

- Дори и да не съм “по-политичен” от Мевлют, трябва да призная, че положението е ужасно. Правителството използва като претекст опита за военен преврат през юли 2016 г., за да се отърве от опозицията и либералните идеи; 140 хил. души бяха уволнени, 50 хиляди бяха хвърлени в затвора, като 170 или 180 от тях са журналисти. Вече няма свобода на изразяването, нито демокрация. Да не говорим, че Турция обръща гръб на Европа, докато аз винаги съм смятал, че бъдещето й почива в приятелството с Европа и приемането на европейските ценности. 

 

- Бяхте заплашен и почти осъден заради споменаване на арменския геноцид. Въпреки това не пазите тишина…

 

- Не е възможно да си мълча. Ще продължавам да казвам това, което искам да кажа, продължавайки да живея в моя град Истанбул; ще видим какво ще се случи.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Още от категорията

Напиши коментар