Нобелистът Патрик Модиано: Не си отговорен за кучешкото си потекло

<p><strong>- Като дете имахте ли силна връзка с миналото, с паметта?</strong></p> <p>- Не, не специална. Но, както вероятно много хора от моето поколение, родени в края или веднага след войната, аз имах усещането за нещо хаотично. Смътно усещахме, че нещо се е случило. Трудно е да се обясни, защото нещата толкова са се променили от края на 50-те , но когато аз бях на 6, 7 или 8 г., изпитвахме нещо като колебание&hellip; Това не бе привличане от миналото, а усещането, че нещо е било разтърсено. Може би аз бях още по-чувствителен към този хаос заради отношенията между родителите ми.</p> <p><strong>- Във времето на &quot;В кафенето на изгубената младост&quot; всичко това се смекчава, но се очертават други исторически събития&hellip;</strong></p> <p>- Да, войната в Алжир, която потискаше моите юношески години. Когато тя започна, бях на 9 или 10 г., а когато завърши бях на 17 г. Виждах я как надвисва, виждах хора, малко по-големи от мен, които отиват на война. Това беше заплаха, казвахме си, че никога няма да свърши. И за моето поколение това изглеждаше напълно абсурдно и скандално, много повече, отколкото за онези, които бяха по-големи от нас с пет-шест години, и които бяха познали войната от 1939-45 г.; те бяха травмирани и готови да се впуснат в каквото и да било. Аз бях решил да не отивам на война. Перспективата да дезертирам ми се струваше естествена. Бях започнал да я сънувам. Но тази заплаха, тази атмосфера на война бе вездесъща. Дори имаше вечерен час за хората на моята възраст в Париж. В някои квартали, като ХIII район или около Порт дьо Клинянкур, имаше допълнително полиция.</p> <p><strong>- Това събитие политизира ли ви?</strong></p> <p>- Да, в смисъл такъв, че за мен нямаше съмнение. Така че това ми изглеждаше абсурдно, знаех къде съм, къде е моят лагер. Интересувах се много от всичко това, знаех, че съществува мрежата &quot;Жансон&quot;*, срещах се с хора&hellip; Всичко това ме очароваше. Освен това вече много четях вестници, &quot;Експрес&quot;, който няколко пъти беше обискиран, и &quot;Франс Обсерватьор&quot;&hellip; Политическо съзнание може би е силна дума, но в провинцията, в интернатите, срещнах хора, за които нямаше никакъв проблем, Алжир трябваше да остане френски. Не се чувствах като част от този свят.</p> <p><strong>- Какъв е първият ви политически спомен?</strong></p> <p>- Трябва да е било в интерната, близо до Париж, където цареше военна дисциплина, вървяхме под строй и всяка сутрин ни строяваха. Спомням си, че една сутрин, трябва да съм бил на 9 или 10 г., свалиха знамето наполовина заради Диен Биен Фу**. А не&hellip; всъщност имам друг спомен преди това. Портретът на Сталин на едно скеле на улица &quot;Бонапарт&quot;, след училището по изящни изкуства (в VI район). Трява да си били от Комунистическата партия заради смъртта му през 1953 г. Това е трудно да се разбере днес, но по онова време, в квартал Одеон, на улица &quot;Дьо Сен&quot;, цареше голяма политическа активност, особено в неделя на пазара. Тогава аз бях в общинското училище на улица &quot;Пон дьо Лоди&quot; и имах приятел, чийто родители бяха комунисти. Спомням си, че на Коледа приятелят ми, както и другите деца на комунисти, изпращаха подарък на Сталин, обикновено лула. Имаше цели влакове с лули, които тръгваха през декември от Северната гара за Москва. Сталин наистина означаваше нещо. Дори и да не живеех в комунистическа среда, нямаше враждебност.</p> <p><strong>- Беше ли заплаха за вашето поколение Студената война?</strong></p> <p>- Беше смътен страх. Имаше илюстрирани издания. Този приятел, чийто родители бяха комунисти, смяташе, че не е хубаво да се чете &quot;Мики Маус&quot;&hellip; В изданията за деца винаги имаше истории, които всяваха страх - едно, което се наричаше <em>L&rsquo;Insaisissable </em>(&quot;неуловимият&quot; - б.пр.), например, много ме впечатли. Действието се развиваше в страните от Източна Европа, това бяха приключенията на един тип, който се измъква от всички опасности. От друга страна, съществуваха <em>Pif</em>, <em>Roudoudou</em> ou <em>Vaillant</em> (&quot;храбрец&quot; - б.пр.)&hellip; Студената война беше атмосфера. Париж беше мрачен&hellip; Това са и първите неща, които се научих да чета: надписите с големи букви по стените като &quot;<em>Ridgeway go home !&rdquo;</em><span style="font-family:arial; font-size:14px">&nbsp; </span>(&quot;Риджуей, върви си у дома!&quot; - б.пр.). Риджуей беше американски генерал на служба в НАТО. Или &quot;Освободете Анри Мартен&quot;, младия комунист, който дезертира по време на войната в Индокитай&hellip; Или пък &quot;Шпайдел е убиец&quot;<em>, </em>бивш германски генерал, който не е бил истински нацист и след войната бе нает в НАТО.</p> <p><strong>- Как научихте за Холокоста, който се е случил преди да се родите?</strong></p> <p>- Не в училище, там не се говореше за това. Усещах, че има нещо, че то е свързано с баща ми. Странно, един ден той ме заведе да гледаме документален филм на Шан-з-Елизе и аз видях първите кадри от лагерите. Това ме ужаси и ме накара да се чувствам зле: разбрах, че има връзка между това, което искаха да скрият от мен, и това, което виждах. На излизане от киното баща ми остана безмълвен. Запитах се дали е искал нарочно да ми покаже това. Бях толкова смутен, че никога повече не заговорихме за това.</p> <p><strong>- Все пак сте говорили у дома, нали?</strong></p> <p>- Може би по-малко, отколкото другите. Децата от моето поколение нямаха право да вземат думата. Освен това аз живеех с малко странни хора, които не знаеха как да се държат с деца. Можеха да бъдат много остри, да ме хокат за неща, които не съм направил&hellip; Всичко това създаваше проблем с изразяването, защото се опитвах да им обясня, но нищо не се получаваше.</p> <p><strong>- Много рано сте бил оставен сам да се оправяте. Сам ли трябваше да се образовате?</strong></p> <p>- Безкрайните дни в интернатите благоприятстваха четенето. Малко несвързано четене, тъй като не можех да разчитам на никого, за да ме напътства. С брат ми често се оказвахме с хора, които не бяха наши родители и понякога имаше книги. Много млад прочетох поемите на Жьоне. На 11 или 12 г. четях неща, които не бяха подходящи за възрастта ми. Понякога се насилвах да продължа да чета дори и да не разбирах нищо. Прочетох много млад класиците - Балзак и останалите, &quot;В наказателната колония&quot; на Кафка. Впечатлението бе странно. Когато ги препрочетох, забелязах, че съм ги чел по един смешен начин. Впечатлението бе такова, както когато на 13 г. за първи път пиеш водка. &nbsp;</p> <p><strong>- Откога датира желанието ви да пишете?</strong></p> <p>- То е малко като с войната в Алжир, за да избегна&hellip; Питах се какво ще правя в живота си. Виждах приближаването на матурата, трябваше да избирам университетска дисциплина&hellip; От 15, 16-годишна възраст, се опитвах всяка година по време на ваканцията да напиша роман, мислейки си, че това ще предотврати може би учението, активния живот. На тази възраст си малко наивен, бях обсебен от онези хора, които са писали много млади, опитвах се да се държа като тях. Опитах, например, да направя пародия на &quot;Дявол в тялото&quot;&hellip; Беше малко детинско.</p> <p><strong>- Бяхте ли в течение на литературния живот?</strong></p> <p>- В четвъртък, когато отивахме на разходка, си купувах всички вестници, &quot;Ле летр франсез&quot;, &quot;Ле нувел литерер&quot;, &quot;Ар е спектакл&quot;&hellip; Бях единственият, който правеше това в интерната в Тон (в департамент От Савоа). Слагах ги на нощното си шкафче и четях всички критики от край до край, дори и да нямаше нищо интересно, дори кратките бележки към текста. Казвах си, че преди да пиша книги, бих могъл да работя във вестник. Опитах, когато пристигнах в Париж около 17-годишен. Чрез едно момиче, което познаваше един състезател по колоездене, направих опит в &quot;Екип&quot;. Изпратиха ме да отразявам едно бягане. Беше много зле, не стигах до никъде. Малко по-късно, към 18-годишна възраст, направих друг опит в &quot;Мач&quot;, където все още съществуваше това поколение на много странни хора. Но не се получаваше. Не бе възможно. С помощта на една секретарка, която познавах, работих известно време в продуцентската фирма на Карло Понти, трябваше да пиша резюмета на романи. Той искаше да направи адаптация на &quot;Човешкият жребий&quot; на Малро. Посветих месеци да правя резюмета за героите. С тази работа се изхранвах, защото не можех истински да разчитам на майка ми. Записвах се в университета, за да имам отсрочка, първата година в &quot;Анри-IV&quot;, където практически никога не отидох, и литература в Сорбоната, където бе достатъчно да присъстваш на две курса на триместър. Хора като мен наричаха &quot;студенти фантоми&quot;. Това продължи до 22-годишната ми възраст, когато публикувах първата си книга.&nbsp;</p> <p><strong>- Прекарвахте ли много време в кафенетата?</strong></p> <p>- Те бяха убежища за хора като мен, които са в малко деликатна ситуация с родителите си. Това се случваше често в кафенетата&hellip; Имаше жени, момичетата, а също и по-възрастни хора като Адамов, когото наблядавахме, фигури - сега това изглежда нереално - като Оливие Ларонд, нещо като прокълнати поети в традицията на Рембо.</p> <p><strong>- Как се върнахте към писането след публикуването на &quot;Кучешко потекло&quot;? По-различно ли беше отпреди?</strong></p> <p>- Да, различно. Бях доволен да се върна към фикцията. &quot;Кучешко потекло&quot; породи у мен безпокойство.<strong> </strong>Може да се каже, че това бе автобиографичен подход, но за мен това бяха по-скоро неща, от които аз се опитвах да се отърся. Бих се затруднил да напиша автобиография с този тон, който винаги ми се е струвал неестествен. &quot;Кучешко потекло&quot; е нещо по-студено, с автобиографични елементи, с които не съм свързан наистина. Откъдето и заглавието: не си отговорен за кучешкото си потекло. Тези неща ми бяха причинили болка, но ми бяха малко чужди, а писането ги поставяше на по-голяма дистанция.</p> <p><strong>- Дълго време ли замисляхте този проект?</strong></p> <p>- Хрумна ми преди десет години. Тогава написах двойно повече от текста, който излезе. След това предпочетох да се дистанцирам. Беше сложно, напипвах как да изрека тези толкова интимни неща. Беше по-лесно да потопя всичко това във фикцията, беше по-вярно както за хората, така и за нещата. През тези десет години написах три или четири книги. И имах тази неясна маса от бележки, десетки дневници, например списък с имена и адреси на всички хора, които баща ми е срещнал по време на Окупацията, такива неща&hellip; Когато по-късно се заех отново с текста, изчистих всичко излишно, онова, което не представляваше интерес, всички тези неща, които ме засягаха повече, в които рискувах да навляза.</p> <p><strong>- Споменавате един метод в киното, прозрачността&hellip;</strong></p> <p>- Това беше, за да изразя чувството, което изпитвах, като на актьор, който е малко чужд на фалшивия пейзаж, който върви на заден план. Така преминаваха зад мен нещата, за които пишех. Единственият наистина болезнен елемент, който ме засягаше дълбоко, беше смъртта на брат ми - но има просто две линии, нещо като констатация. Констатирането на нещо, което ви е било наложено, което не сте избрали. Може да си избрал сам нещастието или страданието си, или хората, които ти причиняват зло, но тук аз нищо не бях избрал.</p> <p><strong>- Имаше ли освобождаващ ефект написването, а след това и публикуването на книгата?</strong></p> <p>- Да, малко, но най-вече почувствах един смешен ефект, усещането, че това е литература, че това е нещо, което е в тясна връзка с другите ми книги, че литературата най-сетне е погълнала всичко това&hellip; Сякаш тази книга най-накрая заприличваше на останалите, чрез зараза, чрез привличане. Когато написах &quot;В кафенето на изгубената младост&quot;, се запитах дали това не е всъщност продължението. Хронологично е почти така&hellip; Защото очевидно има автобиографични елементи в тази книга, дори и да не става дума за автобиография. Това е по-близо до истината.</p> <p><strong>- Съществува ли книгата за фотография, която споменавате в началото на романа?</strong></p> <p>- Да, в известен смисъл. Ед ван дер Елскен, холандски фотограф, е снимал този квартал и младежите в него по онова време. Те са били много по-маргинални отколкото поколението от Сен-Жермен-де-Пре след войната.&nbsp; В тези снимки преоткрих всички впечатления, които имах на 8, 9-годишна възраст, когато една млада американка, която живееше в нашата сграда и учеше изящни изкуства, виждаше, че родителите ми не се грижат особено за мен, и ме водеше във всички тези кафенета около улица &quot;Дьо Фур&quot;.</p> <p><strong>- Казвате, че е било щастие да се върнете към фикцията. Удоволствие ли е да пишете?</strong></p> <p>- Не и фактът да пишеш материално. Цялата тази механична страна. Мъчително е да оформиш първоначалната фантазия. Трябва да се опиташ да направиш разбираеми несвързаните бележки, да извадиш вътрешния монолог. Там не ми е лесно. Пиша бавно. А след това съм облекчен. Но никога от леснотата. Това е нещо неприятно, преминаване към действие, както когато си длъжен да се хвърлиш в студена вода&hellip; Най-трудното е да удържиш устрема. Затова никога не пиша дълго. И с части. Няма да мога да измисля книга от 600 страница.</p> <p><strong>- А когато пишете, продължавате ли да четете нещо друго?</strong></p> <p>- Да, за да се опитам малко да се отдалеча, но често е мономаниакално. Четеш, за да подхраниш това, което пишеш. Търсиш гориво, стимулатор, за да продължиш своя устрем, опорни точки, за да отскочиш. Най-трудното за мен е да не мога да правя нещата по-бързо, като художник&hellip;</p> <p><strong>- Или като поет&hellip;</strong></p> <p>- Винаги съм изпитвал носталгия по мълниеносната страна на поезията, която не познава тази бавност. Когато бях по-млад, тя ме изкушаваше, но имах усещането, че ще бъда лош поет. Четох, че от лошите поети ставали прилични автори на проза, не помня вече кой го е казал&hellip; Впечатлява ме сгъстеността на поезията. Но сега живеем в епоха, в която поезията&hellip; Въпреки това, ако можеше да се направи рентгенова снимка на поезията, щяха да се видят много късчета стихове, които са останали в главата, които гъмжат като червеи (игра на думи <em>des vers</em> на френски означава &quot;стихове&quot; и &quot;червеи&quot; - б.пр.)&hellip; Аз съм пропит силно от ритъма, от музиката на поезията.</p> <p><strong>- Когато човек ви чете, има усещането, че сте пропит от всички други области на изкуството, музиката, киното, рисуването, и че работите за разширяването на литературата, за премахването на нейните прегради.</strong></p> <p>- Може би това идва от факта, че аз не пиша романи в натуралистичния смисъл на думата. Тогава очевидно това, което пиша, се отклонява в други области. Но аз съм пропит също от духа на времето, по-просто казано. Един ден случайно забелязах, че несъзнателно първото изречение от първата ми книга, <em>&quot;Беше по времето, когато прахосвах наследството си във Венецуела&hellip;&quot; </em>беше отзвук на една песен на Брел, &quot;<em>Беше времето, когато Брюксел пееше&hellip;&quot;</em>. Бях прекопирал, без да си давам сметка за това. Но литературата винаги има нужда да се отваря към други области, в противен случай&hellip;</p> <p><strong>- Вашият подход е много носталгичен, но никога консервативен. Вие не сте от онези, които са много силно привързани към френския език&hellip;</strong></p> <p>- Очевидно има френски фрази, с вметнати изречения&hellip; Но аз винаги се опитвам да вдъхна нещо съвременно. Това може да създава впечатлението за доста бедна фраза, но вече не можеш да пишеш на френския език, на който е писал Мориак! Моят проблем е, че запазвам известна яснота на фразата и същевременно почти я разчупвам. Да я запазя бистра и четима, но&hellip;</p> <p><strong>- Днес любопитен ли сте все още към онова, което се пише?</strong></p> <p>- Противно на други, аз не смятам, че с литературата е свършено. Винаги ми е интересно да откривам автори. Имам впечатлението, че по-младите хора ги засяга една по-непосредствена реалност, настоящето ги интересува. От тази непосредствена реалност очевидно може да се направи репортаж, но те се опитват да направят литература, и на мен ми е интересно да видя как &quot;стилизират&quot; и оформят настоящето. Това е по-трудно, защото едновременно трябва да имаш и близост, и дистанция.</p> <p><strong>- Един от тези, които го правят най-добре, е несъмнено Мишел Уелбек, който бе много впечатлен от &quot;Кучешко потекло&quot;&hellip;</strong></p> <p>- Може би защото той също е имал ужасни проблеми, такова впечатление имам. Бях поразен от факта, че той каза, че майка му е починала, докато тя бе все още жива&hellip; Аз също можех да кажа нещо подобно&hellip; Тогава разбрах, че той е имал тежък проблем. И тъй като неговите родители са били по-млади от моите, трябва да е било още по-странно. В моя случай това бе свързано с хаотичните исторически обстоятелства.</p> <p><strong>- След &quot;Кучешко потекло&quot; и сега с новата ви книга, и двете приети много добре, имаме чувството, че вие вече сте смятан за &quot;големия френския писател&quot;. Как го приемате?</strong></p> <p>- Когато започнах да публикувам, имах усещането, че няма междинно поколение. Бях на 22 г. и онези, които публикуваха, бяха истински мастодонти от рода на Малро, Селин, Сартр, Жионо, Монтерлан, Арагон&hellip; Преди първата ми книга за издателство &quot;Галимар&quot; имаше само двама автори: Арагон и Малро! Тези хора ми се струваха много стари, докато те на практика са били на възрастта, на която съм аз сега. Но &quot;голям писател&quot; е странно понятие. Когато си започнал да пишеш млад, книгите се натрупват, това е всичко.</p> <p>&nbsp;</p> <p><em>* Мрежата &quot;Жансон&quot; е група френски активисти, действащи под ръководството на Франсис Жансон, в подкрепа на Фронта за национално освобождение по време на войната в Алжир, главно събирайки и пренасяйки средства и фалшиви документи (б.пр.).</em></p> <p><em>**Диен Биен Фу е град в Северозападен Виетнам, известен с едноименната битка по време на войната с Франция (Първата Индокитайска война), когато районът е житницата на Виетнам и е подложен на решаваща обсада (б.пр.).</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>