Николаус Харнонкур: Когато сърцето го няма, вече няма нищо

Николаус Харнонкур: Когато сърцето го няма, вече няма нищо
“Без изкуството човек, разбира се, е ефикасен, но в същността си не е по-добър от едно шимпанзе, което си служи с камък, за да счупи орех”.

 

Австрийският диригент почина в събота на 86-годишна възраст. Този пионер в “автентичното” изпълнение на красическата музика даде голямо интервю за L'Express в началото на 2007 г. В памет на Николаус Харнонкур то бе публикувано отново, поместваме го и ние.

 

- Ще дирижирате в Париж La Betulia liberata, една почти неизвестна творба на Моцарт от младежките му години. Това вашият начин да приключите честванията за Моцарт ли е?

 

- Ах! “Годината на Моцарт”… Тези чествания ме смущават, защото нямат нищо общо с посланието, което композиторът се е опитал да ни предаде. Моцарт вълнува нашите сетива, пита ни, разтърсва ни. Той призовава към самоанализ. Тази строгост е точно обратното на прекаляването с комерсиални прояви, които характеризираха Годината на Моцарт. Ние не излизаме пораснали от нея. Моцарт също. 

 

- Не е ли това шанс да слушаме повече неговата музика?

 

- Да, разбира се. Но както всички големи артисти, той остава загадка точно когато си мислим, че го познаваме. Животът му е бил много кратък и въпреки това този млад човек е съумял да ни предаде най-силните тайни на живота и на смъртта, на чувството за вина или на щастието. 

 

- Как да възприемем това послание? Често чуваме, че класическата музика е “елитарна”?

 

- Това е напълно невярно! Ето именно къде почива лудостта на нашата епоха. Всичко е въпрос на образование. Така както едно дете се учи да говори, да ходи или да танцува в контакт със своите родители, братя и сестри, то трябва също да се научи да пее. И следователно да се отвори за музиката.

Някога във всяко абатство всички са го умеели: от 4 или 5-годишна възраст децата са получавали музикално образование. Вие ще ми кажете, че от хиляда само едно или две наистина са били надарени, а останалите не са имали музикален слух. Съгласен съм. Но отговорността на държавите, които, за съжаление, вземат решения за образователната система, е още по-голяма: музиката, както изкуството като цяло, заема твърде ограничено място. Това е жалко, защото отнема от човека част от човечността. 

 

- По-важно ли е изкуството от математиката?

 

- Не бих поставил въпроса в тези термини. Изкуството е от областта на въображението и ни е било дадено като контрапункт на материалния свят. В наши дни преживяваме триумфа на утилитарното: колкото повече притежава човек, толкова повече вярва, че е щастлив. Така че е съвсем естествено да се стигне до убеждението, че изкуството и следователно неговото изучаване в училище не служи за нищо. Като че ли не разбираме, че така създаваме само хедонисти и рискуваме да изгубим онова измерение, което различава човека от животното. Без изкуството човек, разбира се, е ефикасен, но в същността си не е по-добър от едно шимпанзе, което си служи с камък, за да счупи орех.

 

- Какво място може да заеме изкуството и в частност музиката в живота на човека от ХХI век?

 

- От 200 г. изкуството вече не е част от живота. То вече не е нищо повече от естетика и същевременно е станало нормално… Представете си броя на хората, които днес ходят на концерт в един голям град. Виена например има 2 млн. жители и има само 40 хиляди, които отиват да слушат музика - не говоря за рок, а за, да речем, “сложна” музика. През ХVII век всяка неделя 40 църкви в града са отслужвали литургия с оркестър! Независимо дали е ставало дума за човек от улицата, перачка, аристократ или професор по философия, всички слоеве от населението извън убедените атеисти са можели да отидат там. Безплатно. Целият град е бил подхранван и напояван с култура. Съществуването е било немислимо без нея. Тук се крие разликата. Буржоазният музикален живот - купуваш си билет, отиваш на концерт, слушаш един час музика и после се прибираш у дома - е започнал след Наполеон. Несъмнено този живот е бил историческа необходимост, но днес той е станал напълно анемичен. 

 

- Какъв песимизъм!

 

- Аз съм песимист, който таи надежда. Без много основания впрочем. Но големият пламък, който изкуството е запалило на Запад, не бива да угасва.

 

 

 

- Вашите интерпретации често са шокирали с новаторството, с оригиналността си. Това умишлено ли беше?

 

- Не, но мога да го обясня. В наши дни музиката поставя на преден план англосаксонския подход, който набляга на инструменталното представяне. Всичко трябва да бъде “изсвирено добре”. За съжаление имам впечатлението, че повечето хора се задоволяват с това положение. Но къде е съдържанието? В това е болката. Изуството не може да бъде свеждано до технически параметри. Музиката вече не е занимание през свободното време, отдих; тя се намесва в живота ни и може да пречи. Най-просто, разбира се, е да се откажем от конфронтацията и да потърсим само една форма на красота, която може да развлича във всекидневието. Изкуството се превръща просто в украшение. Впрочем колкото повече се опитваме да разберем музиката, толкова повече виждаме, че тя отива отвъд красотата. Днес доминира философията на сигурността: музикантите искат да произведат красив звук без риск. Но свирейки така, страхувайки се от неуспеха, вие губите смисъла на музиката. 

Когато изпълнявам една творба, аз трябва да одобрявам нейното съдържание. Не мога да се задоволя с красива естетика и да запазя дистанция. Ако става дума за литургия, аз трябва да държа сметка за това. И да съм способен да приема в продължение на един част религиозната литургия. Ако ли не, трябва да кажа: “Това не е моя работа”, и да не свиря.

 

- Не смятате ли, че подобно духовно отношение е необходимо и за нерелигиозната музика?

 

- Да, естествено. Изкуството само по себе си е религиозно проявление. Дори леката или танцувалната музика според мен са много свързани с религиозното и духовното съдържание. 

Какво ми казва музиката? Тя ми предава физически чисто духовни съдържания, които е абсолютно невъзможно да се формулират с думи. Много често, когато преживяваме напрегнат момент, установяваме, че словото по никакъв начин не помага. Музиката в почти всяка ситуация е емоционално силна, може да достигне душата. Защо? Защото тя е божествен знак. 

 

- Днес вие сте признат диригент. Работите с най-престижните оркестри, дирижирали сте дори два новогодишни концерта. Но преди да стигнете дотук, пътят е бил труден…

 

- Наистина. В края на 40-те г. бях студент във Виена, в Консерваторията, и от 18-годишна възраст започнах да се интересувам от старата музика, която тогава беше напълно непозната. Тази липса на интерес ме смайваше: аз не разбирах защо се възхищават толкова много на фламандската живопис от ХV век например или от архитектурата, скулптурата, поезията от тази епоха, но не и от нейната музика. Тогава започнах да търся. Партитурите бяха в библиотеките, трябваше да се научим да ги разчитаме правилно. И да имаме възможността да ги свирим с инструментите, за които са били написани. Във Виена, в Музея на изящните изкуства, съществуваше уникална колекция от инструменти от времето на Хабсбургите. Един нов свят се разкриваше пред мен.

 

- Тогава сте сформирали малък ансамбъл, Concentus Musicus Wien?

 

- Да. Но по онова време аз нямах абсолютно никакви пари и трябваше доста да работя. През 1952 г. Херберт фон Караян ме нае като виолончелист във Виенския симфоничен оркестър. Взех две решения: първо, да спестя достатъчно пари, за да си купя хубав инструмент; след това да се оженя. Много скоро с жена ми, която е цигуларка, и други музиканти от оркестъра започнахме да прекарваме свободното си време в репетиции у дома. От 1953 до 1958 г. ходехме в библиотеката, за да копираме партитурите. След репетициите канехме двайсетина души у дома на частни концерти. Те ни накараха да излезем навън. Тогава наехме една зала в двореца Шварценберг във Виена. Сами продавахме билетите, отпечатвахме афишите… Вечерта имаше ефекта на бомба. От този момент всяка година един или двама музиканти се присъединяваха към нас. Когато намирахме инструмент, търсехме инструменталист.

В крайна сметка, през 1969 г. напуснах Виенския симфоничен оркестър и се посветих на 100 процента на Concentus Musicus.

 

 

- Свирейки стара музика на инструменти от онази епоха и според техниките от миналото, вие сте се опитали да възстановите определена автентичност. Докъде може да се стигне в това търсене?

- В нито един момент не бих използвал един инструмент, само защото е стар. Избирам го, защото ми позволява да изразя най-добре моята визия за една творба. Никога не можем да възпроизведем миналото. За това са нужни музикантите от тази епоха, светлината от тази епоха, зрителите от тази епоха - които не познават, за разлика от нас, музиката от следващите векове.

Харесвам Шекспир, Микеланджело или Монтеверди не заради тяхната епоха, а заради шедьоврите им, които надхвърлят времето. Несъмнено човек се променя. Но една голяма част от него ще остане завинаги идентична. Ето защо опитът на нашите предци е толкова достъпен за нас. Ако четете Паскал, вие научавате, че съществуват два начина на мислене: един, който е свързан с аритметичния разум, и друг, свързан с разума на сърцето. Аз съм съгласен. И когато сърцето го няма, вече няма нищо.

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Коментари

  • Томи Вичев

    07 Март 2016 21:13ч.

    Великите диригенти си отиват един по един. Курт Мазур, Колин Дейвис, Лорин Маазел, сега Харнонкур...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Китарист

    08 Март 2016 17:24ч.

    Интервюто е страхотно.Дава отговор на толкова много въпроси.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Шопова

    13 Март 2016 18:49ч.

    Невероятна дълбочина на разбирането за необходимостта от музиката в живота на човека! Мили хора, водете по-често децата, близките и приятелите си в концертните зали.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи