Българи

 

- Бях студент в Лайпциг - за­почна приятелят ми. - Късно към края на есента получих писмо от баща си със следното съдържание:

„Донко, хаджи Петър от Остра могила и Танко Амчикакът, от същото же село, събрали малко гЬлово масло и искат да дойдат в Липиска сами да го продадат, без посредници. На днешно число на месеца те се нахождат в София по уреждане на пашапортите и да се разправят по въпроса за митница­та. Щом тръгнат, ще ти телег­рафират и ти излез да ги приемеш като бащини си приятели, да ги настаниш и да им посочиш тър­говските фирми. По хаджи Петра ти пращам 50 алтъна и словом (петдесет алтъна), а майка ти ти праща едни вълнени чорапи и малко пестил. По-малко харчи и си пази здравето. Октомври 29 - 19.. г. Баща ти"

 

Три дена след като получих пис­мото, пристигна очакваната те­леграма и аз се запътих да ги пос­рещна. Понеже не бяха от нашето село, не ги познавах. Щом спря влакът обаче и започнаха да сли­зат пътниците, отдалече ги забе­лязах по облеклото и се спуснах натам. Сварих ги, че се карат с един преносвач, който искаше да им изнесе багажа.

 

Хаджи Петър беше със сиви домашни дрехи, с ко­жен калпак, с морав пояс под жи­летката и със зелена фланела, раз­копчана встрани, а краката му бя­ха обути във високи бели калцуни. Танко Амчикакът беше с каскет, рошав и проскубан тук-там - имитация на тигрова кожа - и за по-официално се беше облякъл със зелена ловджийска куртка. На краката си беше обул такива ша­рени вълнени чорапи, че напомняха знамето на популярната банка в градеца ни. Обадих им се аз, здра­висах ги, разбрах в какво се състои спорът им с носача, намесих се, взеха си те багажа и тръгнахме.

 

- Как ще му дам сандъчето, бе, Донко - дума хаджи Петър, - стока за хиляди е това, не е ряпа! Зная ли го какъв чешит е? Ще задуе из някой кьорсокак, па иди го дири после, ако си нямаш работа! Непознат човек! Шва- ба! Давам ли му аз нему да ми пипа стоката! Сам ще си я нося.

- Тъй, амчи как - допълни бай Танко... - Шваба! - и помъкна той пък торбите с хляба.

 

Като излязохме отвън, разпо­редих се за кола, заведох ги на един скромен хотел, настаних ги да си отпочинат, вечеряхме след това заедно и понеже на другия ден беше празник, нагласихме се да походим и разгледаме града.

 

На сутринта отидох на хотела, пихме кафе, закусиха те и понеже исках да ги изненадам, да ги учудя, реших да ги изведа да видят най-напред Volkerschlachtdenkmal - знаменития гигант паметник, въздигнат в чест на победата над Наполеона от съюзните армии на 18 октомври 1813 г.

 

Качихме се на трамвай № 15 и по Augusrusplatz пристигнахме там.

Който пръв път има щасти­ето да види това чудо на архи­тектурата, високо повече от 90 м, от черен гранит, с гигантски фигури и релефи, което е стро­ено цели 10 години и е струвало на времето десет милиона мар­ки, не може да сдържи възторга си и да не извика от учудване. Из пътя бях разправил исто­рията на боя, та като стигнах­ме, само им посочих паметника с ръка и понеже исках да ги наблю­давам какво ще правят, оттег­лих се две-три крачки настрана.

 

Хаджи Петър дигна глава, тик­на си калпака на тила, кръстоса ръце отзад, поразкрачи се, погледа, погледа, има-няма, половин мину­та, па без да каже нищо, обърна се гърбом и почна да пали цигара. Бай Танко и той отиде при него и по­сегна към кутията му. Не можах да се стърпя и отидох при тях:

- Е, дядо хаджи, как ти се вижда, а? Чудесия, нали? Гран­диозно нещо!

 

- Хм... - промърмори хаджи Петър, метна поглед към него и рече: - Три кила пироксилин му е майката! Сложи го в темела, запали фитила и камък върху ка­мък няма да остане!

 

- Тъй, амчи как! Татък!... Око­ло три кила... Па може и по-мал­ко - добави бай Танко и си из­бърса носа с ръкава.

 

 

 

Наската

 

В село на Наската му думат Хитлер. Не за друго, а защото през войната го бяха ранили в края на лявата джука, шиха я, го­риха я и сега там мустак му не никне. Пък и ти да си, да речем, като него с мустак и половина, няма да се движиш по света за украшение, а ще отрежеш десния, значи, за да стане като левия, и щеш, не щеш, ще заприличаш го­ре-долу на Хитлер. Пък не е и са­мо това. Природата му е ентеле- гентна.

 

Гледаш го такава една шушумига, ама да турят неговия мозък, с извинение, във вашата глава, като бомба ще я пръсне и ще експлодира моментално. Три пъти е кметувал в село, веднъж за окръжен съветник го избраха и, да има, да няма, две години всич­ко да е служил, ама за двайсет топло ще му държат.

 

Като се насрочиха изборите, той цяла нощ не спа. Въртя се, пъшка, мисли, пресмята и като се съмна, без да се обади някому, зап­раши към града. Пита човекът, разпитва, научи се кои са кандида­тите за народни представители, подаде заявление и след една неделя се върна и той кандидат.

 

- Хъ - подсмиват се селяните, - от свинска кожа мях и от Хитлер депутатин!

 

- Видяло теле пещ и помисли­ло, че е манастир - добавят други. - Няма да си смени воло­вете с по-млади, че да си гледа работата, ами с големи полити­ки ще ми се занимава!

 

А той си мълчи, трае си и се прави, че ги не чува. Като му ут­върдиха кандидатурата, грабна торбата, обу си най-скъсаните цървули и необръснат и гологлав, тръгна по агитация из селата.

 

Хем агитация, хаа, не тъй ше­га работа! Още в първото село, като събра народа, че като се провикна:

- Мили братя сиромаси! Гле­дайте ме каква съм фигура и ме пишете! Това съм аз цял-целеничък, беден и окъсан като вас, но под тая дрипава антерия тупа юнашко българско сърце, което страда и го боли за народа и него­вите широки маси. Баща ми беше орач, дядо ми умря, като пасеше чужди кози в гората, а прадядо ми не го помня, но трябва да се е катерил по букаците из Балкана във вид на маймуна. Такива сме! Прости сме, но толкова години ни управляваха по ентелегентически и професорски, докато ни докараха до просяшка тояга.

 

Мили братя! Наситихме се на тях! Кандисахме! Дайте ми ваша­та подкрепа и вашия глас, за да видите какво можем ний, простите и неуките! Помогнете ми, за да ви наредя една трудова държа­ва за благоденствие на земедел­ския стопанин и неговия инвен­тар! Дайте ми възможност да увелича двойно и тройно цените на житото, ръжта, ечемика, розо­вото масло, лайкучката, мента­та, фъстъците и другите тям по­добни маслодайни продукти! Гла­сувайте за мене, за да премахна пенсиите, горските позволителни, поземления данък и акциза!...

 

Братя българи! Като влязох в селото ви - гледам - река. Кри­ва, неканализирана, с мръсни и изронени брегове река. Питам един вашенец:

- Риба поне има ли в нея?

 

- Каква ти риба, казва, откак изкоренихме гората, и жабите из нея представляват малцинство!

 

- Е, добре! Ще има риба! Тряб­ва да има! Хайвер от Бургас ще наредя да доставят на държав­на сметка, да го поръсим от моста! Сомове и шарани трябва да играят на своеволие из нея!

 

- За какво ни е риба без вино - обади се някой тихо из публиката.

 

- Мълчи бе! Може и винце да има на края, като свърши - смушка го съседът му.

 

- Не ми се вярва. Я го погледни, прилича ли на човек, който мисли да почерпи? Той не е вчерашният, дебелият кандидат, дето поръча на всекиму по половиница.

 

- Нищо се не знае, нищо се не знае! Мълчи сега и слушай само!

 

- Братя селяни - продължи Наската, - трябва да докажете на големците горе, че ний не сме вече само стадо за стригане и доене, а обратното, че виждаме и знаем всичко и искаме сами да си нареждаме държавата, сами да се управляваме! Долу ентеле- генцията! Долу дебелите думба­зи, учените и професорите! Да живеят напуканите ръце, крака и тям подобни! Да живее наро­дът и неговите широки маси!

 

Първата реч на Наската има голям успех. Щом свърши, стру­паха се около него, застискаха му ръцете, затупаха го, захвали- ха го в очакване, че ще почерпи на края, но той отклони въпро­са, грабна торбата, сбогува се и пое за друго село. И там, и нав­ред, дето мина, беше посрещ­нат отлично и мандатът му бе­ше вече почти осигурен.

 

Противниците му кандидати се бяха просто отчаяли. А най-много дебелият търговец от столицата.

 

И докато всичко се нареждаше като по вода, изведнъж се разне­се слух, че Наската се отказал от депутатството. Получиха се писма по селата от него, че сла­га мандата си и препоръчва на селяните да гласуват за дебелия буржоазен елемент.

 

„Мили братя сиромаси, пишеше в него, от шефа на бившата ни партия получих нареждане да от­стъпя мястото си на г-н Зяпко Лапков, търговец на едро от Со­фия. Той също бил наш човек и имал големи връзки с Европа, имал женена дъщеря за банкер в Шве­ция и Норвегия и щял да нареди да се отпусне заем на държавата от хиляда милиона, които да се разда­дат на земеделските стопани. Ка­то истински изпълнителен член на партията, подчинявам се на на­редбите и ви препоръчвам госпо­дин Лапкова. Гласувайте за него всички единодушно и с акламации, за да прокара същата програма, за която ви говорих аз..."

 

В село му думат Хитлер, ама и Кемал паша, и Мусолини ще тури в джеба си. Наската, хей! Продаде си мандата, кучето проклето, заедно с избирателите, и толкоз! Три хиляди лева похарчи, а двай­сет и три му наброил дебелият кандидат. Натракал му ги: трак- трак-трак, до стотинка, купи си два коня, нова-новеничка каруца, качи си фамилията целокупно и отиде на панаир, а дебелият кан­дидат нека се поти, широките на­родни маси нека да зяпат и чакат да им настъпи благоденствието на конския великден.

 

-----------------------

Чудомир (Димитър Чорбаджийски) е роден през 1890 г. Завършва Дър­жавното художествено-индустриал-но училище в София (1913). Участва във войните, работи като гимнази­ален учител в Казанлък, специализира рисуване в Париж. До смъртта си (26.12.1967) е председател на чита­лище „Искра" и директор на Историкоетнографския музей в Казанлък. Член на Върховния читалищен съвет. Първите му изяви в печата са кари­катури и римувани злободневки, след­ват фейлетони, разкази, епиграми. Книгите му претърпяват многоброй­ни издания.

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

4 коментар/a

Flavio на 06.01.2014 в 23:43
How neat! Is it really this sieplm? You make it look easy.
marij на 13.05.2017 в 17:49
Един позабравен писател и много ярък художник. Не съм срещала негови картини в софийските галерии повече от 10 години.
observer на 14.05.2017 в 15:24
Що съм си мислел, че нашенецът е имал мерак паметника в Будапеща да взривява? Та съм се възмущавал и аз. Виж, за лайпцигския го оправдавам, мяза като да е издигнат в прослава на Мордор. А Стоян Венев си го спомням, мъничък такъв един, седеше все на едно високо столче в бара до Св. Неделя, пушеше с една луличка и пиеше кафенце.
observer на 14.05.2017 в 15:30
Някак двамата с Чудомир ми се сливат, като елегантния монумент в Будапеща и черната грамада в Лайпциг.

Напиши коментар