Мариус Куркински е носител на Националната награда за актьорско майсторство „Любимец 13-МОНО“ за цялостния му актьорски принос към театралната форма „Моноспектакъл“ и за ролите му в моноспектаклите „Сънят на смешния човек“ и „Юбилей“ на продуцентска къща „Ажур Пико“. Тази година това е поредна награда за Мариус, моноспектакъла "Юбилей" и целия екип на "Ажур Пико"! Публикуваме откъс от книгата “Пътят на актьора” с автор доц. д-р Любомир Караджов, издадена от Общински драматичен театър “Апостол Карамитев” - Димитровград, в който Мариус доверява свои преживявания, размисли, спомени..

 

Когато ми се случиха тежки неща в личен план, аз имах период на приземяване, който период ми показа, че в театъра не трябва да има период на приземяване! Театърът винаги трябва да си остане един непрестанен полет и… да, може да си паднал, но да я има вярата, че ще станеш, че всичко предстои. Това важи и за театъра, но и за вярата в чисто религиозен смисъл. Посланието, което научих в последните години е, че ако се дадеш лесно и без бой, това е най-лошото в театъра и в изкуството.

 

Аз като дете попаднах на театрално представление.

 

Но ще започна отпреди това, защото става дума за чувственото преживяване, за усещането за безпомощност на едно малко дете, което е на Земята от най-ранна възраст, има някакви случки, ранни спомени от две-тригодишен, картини, неяснота… Светът по всякакъв начин е агресивен и плашещ за него и всичко е събрано в усещането, че целият живот предстои, но той е някакво несигурно и опасно място без нещо, на което то да се опре по пътя си.

 

Този страх още оттогава присъства някак в мен. Единствената опора съм намирал в прегръдките на родителите ми, а всичко останало наоколо е било едно враждебно място.

 

Помня, че като дете много разсъждавах и още тогава имах чувство и за молитва, и за вяра. Като дете усещах Бога и Му се молех, без никой да ме накара. Не знаех какво ще се окаже този свят. Той ми се виждаше чудовищно, враждебно място и аз така и съществувах-оглеждайки го, съзерцавайки го, страхувайки се от него като пред някаква битка, като пред сражение, в което ме очаква нещо опасно и много страшно. С такова предчувствие минаваха детските ми дни. Говоря така, защото за мен още не е време за обобщения и затова предпочитам просто да съм съвсем емоционален в това, което споделям сега пред вас.

 

И така, в цялата тази тъмнина се получи съобщение в клас, а училището също бе едно враждебно място за една душа като мен, че ще трябва да се отиде организирано на театър. За мен това бе нов проблем: не стига, че ще ангажират следобеда, ами някакъв нов ангажимент, нова организация за нещо ново. Спомням си, представлението бе в залата на театъра „Стоян Бъчваров“ във Варна, аз естествено бях закъснял за спектакъла и влязох в последния момент в залата. Представлението точно беше започнало, някой пак нещо ми се накара: „Не тук, не там, влез, сядай на първия ред“!

 

Седнах, вдигнах очи към сцената и….всичко ми се изясни. Като че ли си отдъхнах. Просто видях една бяла сцена, а на нея имаше деца които играеха. Бяха от детското театрално студио на братята Райко и Данаил Райкови, пиесата беше „Шестте пингвинчета“ и аз си казах: „Да, така е! Ето защо е било всичко: за да дойда в този момент тук, да седна и да видя, че аз всъщност трябва да бъда на сцената“.

 

Гледах как тези деца стъпват по белия под и усетих, че животът бива не само изживяван, но и коментиран; че това горе над мен на сцената също е някакъв образ на живота. Разбрах, че като живееш живота, не можеш да го изживяваш само по някакъв „плътски“ начин, а че някой е измислил и „осмислянето“ му, карайки те да го гледаш отстрани. Просто сякаш някой ми помогна да видя нещата от друг ъгъл и да се освободя от това бреме на ужаса от целия този живот, който ме чака занапред…

 

Да, така е, усетих театъра като един друг ъгъл на живота и като начало на едно излитане и скок от този задушаващ бит, от тази реалност на страха. Гледах деца на моя възраст да играят и си казах: „Да, ще стана актьор“. Бях в пети-шести клас и това беше безкомпромисно решение за мен. Тогава си спомних, че вкъщи съм стоял зад завеси и съм изпитвал странно чувство при преминаването отзад завесата към пространството пред нея.

 

Тази крачка много ме вълнуваше: какво е зад завесата и в един момент просто да отворя завесата и да се появя. Тази крачка чувствах като преминаването от задкулисието към светлината на сцената и за мен това беше някакво пречистване, някакво осъществяване, което беше нещо по-висше и по-чисто от мен самия!
Хванах майка ми и поисках на всяка цена тя да намери кои са тези деца. Майка ми Ангелина, Бог да я прости, се срещнала с братя Райкови, те определили конкурс и аз се явих със стихотворението „Земя като една човешка длан“, както си му беше редът тогава. Допуснаха ме до втори кръг, където ми дадоха още една задача и след нея ме приеха в театралното студио. Беше 1981 година и тогава аз всъщност влязох в сградата на бъдещия ми живот.

 

Това беше голямо щастие и облекчение за мен, защото вече имах позиция към света и знаех как да се справям с него. Мисълта, че ще отида в сградата, ще се кача по стълбите, ще вляза в репетиционната и ще започна подготовка за този ми живот, който ме очаква, ми даваше успокоение. Сега, след толкова години, толкова изиграни и режисирани спектакли знам съвсем ясно, че това не е било грешка. Не е било някаква детска халюцинация, а е било нещо осмислено и посочено отгоре, за което съм благодарен, защото ми е подействало спасяващо.

 

Попаднах на много умни и достойни хора-братя Райкови, които започнаха да ме обучават. Те правеха по една пиеса на година с деца, като поставянето на заглавието се съпътстваше през целия период с обучение в изкуството. Ако правеха „Пинокио“, те го решаваха като опера и всеки герой влизаше с ария. За целта ние учихме един сезон оперно пеене при музикален педагог от операта. Постановката „Лунната стая“ пък беше с балетно изкуство. Цял един сезон идваше балетен педагог и работеше с нас, представяте ли си?! В „Островът на човекоядците“ паралелното изкуство беше пантомимата и се изучаваха всички нейни средства. Равнището на братя Райкови беше много, много високо.

 

Представяте ли си в онези години как, все пак, се е развивал театърът като институция, за да има към него двама такива души като братя Райкови, които да осъществяват такъв тип качествено обучение на деца? Казвам го не за себе си, това вече го казвам за памет на тези хора – какво се е извършило в град Варна. Това беше директно вкарване на детската душа в същността на изкуството. Първото изречение, което те ни казаха, беше: „Ние не искаме от вас да ставате актьори, не искаме да ставате звезди. Ние искаме да създадем от вас една перфектна театрална публика“. Представяте ли си каква мисъл, каква стратегия е това, защото е ясно, че всичките 50 деца не могат да станат актьори?!

 

Когато играех „Сътресение“ във Варна, Данаил Райков ме извика в изложбата си и ми каза: „Избери си една картина“. Днес, преди да се срещна с вас, я гледах вкъщи и си спомнях каква огромна практическа работа са извършвали тези личности, колко умно и достойно е било цялото им поведение. Отидоха си от тоя свят възрастни, поживели, бяха близнаци, угасваха като две капки вода и аз не можех да ги различа кой кой е. Накрая на дните си казваха: „Много сме доволни. Много хубав беше нашият живот. Много хубаво се получи...“! Спомних си за тези благодарни хора на по осемдесет и няколко години, които с такива прости думи рисуваха колко щастливо са живели и си казах, че трябва да говоря за тях.

 

Ето го началото на пътя ми като актьор - те ми го започнаха, те ми подадоха ръка, аз просто попаднах на едно много смислено място.

 

Помня наближаването на първия ми спектакъл на голяма сцена. Цяла зима играехме в репетиционна, но времето течеше и идваше моментът на представлението. Думите „сега ще слезем на голямата сцена“ бяха за мен линията на другият път - по стълбите, покрай гримьорните излизаме на сцената, дежурното осветление свети и една кулиса отрязва на две пространството: отзад и отпред, задкулисното и сценичната площадка, тъмнотата и залятата от светлина сцена, на която не виждаш нищо друго, освен светлината.

 

Спомням си тази крачка, която е елемент от пътя на актьора вече съвсем дословно: едно дете стъпва на сцената… Просто и сега изтръпвам, като си спомням този момент. Разбери ме, сега нищо не превъзнасям. Просто това е същността на работата на актьора: тази стъпка всяка вечер трябва да бъде по този начин – с пиетет към сцената. В тази стъпка е смисълът на актьора. В нея е вълнението, страхът, мисълта че тези хора са дошли заради теб да ти отдадат…остави време… да ти отдадат тишина и мълчание! В театъра трябва да се млъкне. Това е голямото изпитание на съвременния човек насред хаоса на ежедневието: да влезе в театъра и да даде мълчание. В голям залог влиза публиката, дава много от себе си. След време, когато станах студент, Крикор Азарян, Бог да го прости, също много говореше за това. Неговият въпрос беше: „Защо днес излизаш на сцената? Защо днес ти ще излезеш и ще ми кажеш този монолог? Трябва да се обосновеш за причината, да мислиш за днешния ден, който е различен от вчерашния“.

 

Първата ми премиера на голяма сцена като дете беше в „Островът на човекоядците“. Когато се прибрах вкъщи, не знам какво точно е било - бълнуване, неможене да заспя, емоционален шок, но на сутринта майка ми вече се чудеше как да ми съобщи, че трябва да се откажа от всичко това. Естествено, като много интелигентен и разбиращ човек, майка ми беше вече наясно, че това ще бъде пътят и ми даде шанса да продължа. Мисля, че за една нощ преглътнах и стрес, и наместване в главата ми на всичко това и разбрах, че така ще бъде. Че това е част от професията. Че това е работата всъщност. И че всяко представление ще бъде такова.

 

В представлението „Островът на човекоядците“ играех Крадецът, имах и песен. И след песента на премиерата получих аплаузи конкретно за мен. Разбери, тук не говоря за суета, просто вървя по пътя на актьора, което ти искаш. Получих личен аплауз не в общото нещо, а само за мен. Разбрах, че публиката реагира на моето изпълнение, а зад кулисите веднага ме чакаше Данаил Райков. Хвана ме за ревера и ми каза: „Да не би да си помислиш, че с теб нещо се е променило? Не, ти си същият човек, ти си същият Ивайло, същото момче. Не си повече от другите деца“.

 

Беше много важно да разбера, че не това е работата ни в театъра, не аплаузите, а друго е посоката, друго е правият път в изкуството. Ние актьорите не сме на сцената за коментарите, за наградите и за тази част от нещата. Колкото по-рано се ампутира суетата от хората, които се занимават с театър, толкова по-полезно е за самия театър и толкова по-верни бойци на театъра създава. Братя Райкови го правеха без насилие, без намеса в личността ти, оставяха те свободен, но и строго воден в законите на драматичното актьорско изкуство.

 

Театърът много ме вълнуваше. Аз ходех с еднакво голям интерес и на драматичен, и на куклен театър. Имало е дори моменти на маниакално изкривяване: ходех по три пъти на ден на куклен театър- от 10, от 11.30 и от 3 часа следобед, а вечерта – на драматично представление. Вечерта ми беше важно да следя какво се случва, как актьорите променят реакцията на залата, как тече историята на едно представление с публиката му.

 

Гледал съм по 50-100 пъти драматични представления с Катя Динева, с Илия Пенев и ми беше важно да следя този път изтърваха ли нещо, този път в каква посока тръгва представлението? И съм виждал как големите майстори-актьори променят в името на днешното представление един само нюанс и как представлението по този начин става адекватно точно за тази вечер, без да се променя целостта на посланието. Във Варна поставяха големи режисьори и аз наблюдавах как режисьорската им задача не се променя, но има нов нюанс в интерпретацията. Това няма къде да се научи и също е много важна част от актьорския ми път. Ето, казваш ми, че си правил същото нещо, когато си подготвял дипломната си работа върху комичното в драматургията на Станислав Стратиев: гледал си лицата на публиката и въздействието на актьорите и пиесата върху тях. Това е верният подход, това е истината за въздействието на театъра!

 

Преди много години, трябва да е било към 1985-86, в театъра „Щурче“ ми позволяваха да правя мои неща като режисьор с участието на мои познати, които играеха ролите в спектаклите ми. И едни ден в това клубче дойде кой…Крикор Азарян! Той поставяше по това време „Пътят към Мека“ във варненския театър и беше поканен в клубчето на театралната школа от братя Райкови. За мен беше потресаващо, че той е в салона по време на моите експерименти. Аз знаех, че той след време ще взима клас във ВИТИЗ. Спомням си, че казах някаква реплика на сцената и той реагира на това. Спомням си смеха му. Казах си: „Боже, той ми реагира“! Това беше много преди ВИТИЗ.

 

Аз знаех, че там е трудно. Всичко беше с връзки и майка ми казваше, че мен няма да ме приемат. След 8 клас ме скъсаха в „Сценични кадри“ в Пловдив и още тогава се оформи някаква трагедия, че аз за сценичен работник не ставам, камо ли за актьор. Този страх стоеше, той беше много дълбок: че няма да ме приемат във ВИТИЗ, а ми предстоят и две години казарма. Какво като Азарян ме е гледал, това нищо не значеше!

 

И наистина дойде 1987-а, годината на моето кандидатстване, скъсаха ме по актьорско майсторство, но пък ме приеха кукли за след казармата.

 

Последваха две ужасяващи години от живота на един човек, говоря ти за казармата. Трябваше да стана механик-водач на емтелбе (бронирана машина за пехотата, б. а.) в Лом, след което ме пратиха в полка в Звездец. Попаднах в абсолютно другата част на социалистическа България. Сякаш за назидание че си актьор, че си приет във ВИТИЗ, те подлагат на най-унизителните изпитания. Как съм оцелял тези две години, не знам. Заради възродителния процес в Звездец службата беше много тежка. Имаше и смъртни случаи.

 

Мен ме крепеше това, че все пак съм приет във ВИТИЗ. Добре стана, че ми дадоха ключа от библиотеката. Аз започнах да чета и на фона на целия тоя ужас започнах да откривам света, за който не бях подготвен. Ето например отиваш да даваш наряд и виждаш природата вече по различен начин.

 

Дотогава природата не ми правеше впечатление, а изведнъж започнах да я забелязвам: за колко време изгрява слънцето, за колко залязва. Това също го свързвах с работата си по някакъв начин, или както казва Фауст: „На сътворението измерете кръга със стъпки в дъсчената сграда“, т.е. къде е тази площадка на театъра в цялото това сътворение и мястото, където бях в частност.

 

Там ми се случи да помисля за всичко това и се получи някаква интересна връзка с театъра в по-голям философски смисъл. Тогава си пишехме писма с Галин Стоев, той също беше войник. Разменяхме мисли за театъра, за оцеляването и да, оказва се, че и това е част от пътя на актьора.

 

Заради едни представления, които подготвих за децата на офицерите и които се получиха интересни, получих малко „скатавка“ в последните месеци. Един от командирите, майор Чепелянов, не зная къде е този човек сега, ми подари книгата „Изповед на един актьор“ на Лорънс Оливие. Военният ми каза, че няма да бъда повече в черния полк в Звездец и ме премести в едно малко поделение.

 

Така или иначе, кошмарът свърши и аз се върнах във Варна на автостоп с един бетоновоз. Оттам направо в София, една година кукли, а също и посещения в часовете на Младен Киселов, където ме канеха да играя в спектаклите на студентите по режисура. Тогава един ден Коко Азарян ме срещна в коридорите и попита какво правя тук, сети се за мен. Като разбра, че съм кукловод, каза: „Ама какви кукли, ти трябва да бъдеш актьорско. Подай си документите за прехвърляне“. Така се случи, че аз вече имах взети четири-пет режисьорски изпита и благодарение на тях се прехвърлих при Азарян актьорско майсторство. Боню Лунгов, който ме беше приел кукли, много ме харесваше, но съвсем човешки ми каза: „Да, ти не си за кукли, ти не си да бъдеш скриван с параван“ и с чисто сърце ме пусна.

 

И ето краят на една част от пътя ми: във втори курс най-сетне съм при Коко, той нарежда за утре да изберем монолог по избор от цялата световна драматургия и аз си казвам: „Еее, най –после, това се казва вече задача“. И някак си ми светва пред очите след толкова перипетии. Започна обучението ми с Коко Азарян, което беше изключително. Самият той по-късно ме подкрепи и в работата ми над моноспектаклите.

 

Защо имам афинитет към моноспектакъла? Ще ти отговоря. Още във втори курс имах предложение да работя на професионална сцена, но ми беше изключително трудно в държавен театър. Играех Ромео в представлението „Ромео и Жулиета“, но напуснах веднага, щом като сезонът изтече. Не можех да издържам в ролята на „новия човек“ в театъра, на отношението към „новия човек“ в театъра.

 

Като завършвах, получих пак предложение от Народния театър за голяма сцена, но и там също не ми допадна отношението на режисьора и въобще това как бива приет един млад актьор в една трупа и колко е надменно и безобразно отношението към младите. Това не можех да го преглътна и си казах, че не е това моят тип общуване и аз няма да вляза през тази врата в театъра. Работил съм с изключително големи режисьори, но не можех да изтърпя начина на репетиране. Това не е каприз, просто не мога да понеса мачкането на личностното в актьора.

 

Много е важно да няма към теб лично отношение, да не те вкарват в съсловни игри или задкулисие, за да не се убие крехкостта на този човек, който стъпва за първи път на голяма сцена. А мачкането и тормозът в личен план чрез комплексарското присъствие на голяма част от режисьорите и сега го има, даже още повече. С това аз не знам как да се боря, а в НАТФИЗ то се развива много сериозно.

 

Първата работа на някой професор е да наплюе всички други колеги и чак тогава да тръгне да преподава театър. Това не го казвам, за да клюкарствам пред теб, а да обърна внимание, да бия един звънец за това, че в душата на артиста не трябва да се влиза! Не трябва да я мачкаш, не трябва да се възползваш от нея. Като режисьор голямата ми задача е била да създавам актьори. Слава Богу имам вече над 30 постановки като режисьор и идеята ми винаги е била актьорите да дадат най-доброто от себе си, без да бъдат наранявани.
Разбираш ли ме сега защо работя в моноспектакъла?!

 

Аз никога не съм искал да правя само моноспектакли. Но след като отказах всички назначения, тръгнах на своя глава да търся пътя си. Казах си, че съм натрупал достатъчно от тази горчивина и искам да опитам аз какво мога да направя. Предложих „Дон Жуан“ в камерна сцена на Младежкия театър и те приеха. Представлението се хареса, после ми подадоха ръка в НДК за второ представление- „Песен на песните“, после „Дамата с кученцето“, пак на камерна сцена и така моноспектакълът се „самороди“ като жанр за мен, „самоналожи“ ми се. Пък, ако щеш и това, че геополитическата ситуация беше сложна, театрите бяха празни, мутрите бяха навсякъде, по директорските кресла стояха някакви хора от системата, които си знаеха само тяхното и не щадяха по никакъв начин новите хора. От само себе си така ми тръгна, такъв ми е било писано да бъде пътят ми на актьор, нали днес с теб за това говорим?

 

Коко Азарян подкрепи всичко това. За него беше много странно, че аз отказвам назначения, но го премълча и аз го приех като своеобразна подкрепа. Знам, че и аз трябваше да го подкрепя в един даден момент, но не го направих и съжалявам. Още като завърших, имах покана от Азарян за асистент по сценична реч във ВИТИЗ. Трябваше да се хвана, защото сценичната реч е много важен компонент и много трябва да се набляга на това в академията. След актьорското майсторство, според мен, това трябва да бъде вторият по важност предмет. По-късно бях поканен от Азарян и за асистент по актьорско. Отново отказах, защото тогава пък репетирах. Ето това е една друга част от живота ми, в която не се оказах достатъчно далновиден. Трябваше да застана до професора си в един много критичен за него момент, но аз не си давах сметка, че този човек може да има критични моменти, защото той за мен винаги е бил и си остава непоклатим. И защото винаги съм искал да имам в живота си поне един човек, на когото не мога да премина да говоря на „ти“ и той да остане за мен „човекът на пиедестал“.

 

Когато разбра, че правя моноспектакъл, Азарян дойде една вечер преди началото, държеше цвете и ми каза: „Ето, давам ти го, защото не знам дали след края ще мога да го направя“, което ме мобилизира още повече. Но след последната завеса ме прегърна и много ентусиазирано, с открито сърце и радост ми каза: “Давай сега само това“! Аз имах нужда от зелена улица и той ми я даде.

 

А сам по себе си моноспектакълът е голяма школа. Да се играе Чехов, да се играе Платонов в ония времена беше страхотно. Тогава аз, директно казано, затворих сценичното пространство и оставих само аванса. Премахнах всякакви „хватки“ като декори и излишно изобразяване и до такава степен търсех решението „ще има ли театър или не“, че бях оставил всичко само в изпълнение пред едната завеса. Там беше голямата проба дали ще мога да пренеса автора през това място към публиката. Ето, виждаш ли, пак дойдохме до завесата, до тази стъпка, до това място. Аз търсех едно абсолютно оголване, моноспектакълът „Дамата с кученцето“ например е това. Пред една завеса и пред 500-1000 души беше мястото за превеждане на мъдростта на текста без стремглавото хвърляне във „формалния театър“. Целта ми бе излизането на сцената да не е с помощни средства, а със средствата на самия живот.

 

Във връзка с всичко това ще ти призная, че когато ми се случиха тежки неща в личен план, имах период на приземяване, който период ми показа, че… не трябва да има период на приземяване! Театърът винаги трябва да си остане един непрестанен полет и…да, може да си паднал, но да я има вярата, че ще станеш, че всичко предстои. Това важи и за театъра, но и за вярата в чисто религиозен смисъл. Посланието, което научих в последните години е, че ако се дадеш лесно и без бой, това е най-лошото в театъра и в изкуството.
За мен тази награда „Любимец 13- Моно“ е нещо много хубаво като начин, по който се подкрепя паметта на един голям актьор.

 

Чудесно е, че покрай самата награда има достатъчно количество съпътстваща информация, която е обучаваща, образователна. Това за мен е много важно. Не е суетна награда, а е професионална, в смисъл че върши работа в театрален план. Мисля, че е смислено пакетирана и поднесена за всички, които ще я получат.
Благодарен съм, че получавам награда на името на голям актьор, когото съм имал радостта да гледам във филми като дете, а по-късно в часове по български театър при Надежда Тихова и тези записи на кинолента са ме впечатлявали изключително. За театъра Апостол Карамитев е една легенда , която кара много хора, като чуят неговото име, веднага да си помислят, че театърът е нещо добро, че той е част от светлината.

 

Още от категорията

3 коментар/a

Свилен Донев на 30.08.2017 в 19:49
Изключителен Мариус. Изключително интервю.
Галин Иванов на 01.09.2017 в 09:26
Чудесно! Истинският Мариус Куркински е в това интервю! И цялата книга Пътят на актьора на Любомир Караджов е чудесна. Вътре са събрани всички актьори, които обичам -Лили Маравиля, Геро, Йосиф Сърчаджиев и т.н.
Ива Райкова на 03.09.2017 в 09:22
Щастлива съм, че българският театър има Мариус Куркински. Горда съм, че авторът на книгата ми е бил преподавател.

Напиши коментар