- Господин Варгас Льоса, до десетгодишнината ви живеете без баща си. Как минава детството ви?
<p>- При мен метафората, че детството е златна възраст, наистина е валидна. Живеех заедно с майка ми и нейното семейство. Бях момче без баща, но имах много бащи – дядо ми, чичо ми. Бях щастлив до момента, когато баща ми се появи от нищото.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>- Защо баща ви не живееше с вас?</strong></p>
<p>- Бяха ми разказали, че е починал. Семейството ми беше католическо и се срамуваше от развода на моите родители, така че аз знаех, че баща ми е на небето, и пазех една негова снимка, на която е в синя униформа на морски офицер.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>- Защо се бяха разделили родителите ви?</strong></p>
<p>- Това е една ужасяваща история. Когато майка ми се запознава с баща ми, той е авиодиспечер – красив мъж. Тя го вижда и се влюбва – coup de foudre. Семейството й я предупреждава: „Чакай, Дорита, не бързай!”. Но тя не се вслушва в съвета. Майка ми беше много твърдоглава, като мен. И така, те сключват брак и заминават за Лима. Очевидно животът е бил кошмарен, защото те бяха страшно различни. Майка ми веднага забременяла, а няколко месеца по-късно той направил нещо много грозно. Казал й: „Върви си при твоето семейство, аз отивам в Боливия”. Той изчезва, не отговаря на писмата й, никога не се обажда по телефона и накрая иска развод.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>- Как разбрахте, че още е жив?</strong></p>
<p>- Един ден с майка ми бяхме на разходка и тя ми каза: „Марио, нали знаеш, че баща ти е жив?”. Не, не знаех. Майка ми продължи: „Сега ще отидем да се срещнем с него, но ти не трябва да казваш на баба ти и дядо ти”. Мисля, че до ден днешен раната от тези думи на майка ми не е зараснала. <br /><strong></strong></p>
<p><strong>- Какво се случва след това?</strong></p>
<p>- Тя ме заведе в един хотел, където се срещнахме с мъж, който твърде малко приличаше на онзи от снимката. Беше плешив и не носеше униформа. Бях много объркан. Той каза: „Хайде да направим обиколка на града”. И се качихме в неговия син автомобил. Но вместо да обикаляме из града, тръгнахме за провинцията. След известно време попитах: „Мамо, няма ли да се разтревожат баба и дядо?”. Тогава за пръв път чух властния глас на баща ми, който щеше да се превърне в кошмара на младежките ми години. Той каза: „И какво от това?! Мястото на детето е при родителите му!”. От този момент нататък всичко се промени. За една нощ двамата с майка ми започнахме нов живот в Лима, с него.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>- Драматична ли беше тази промяна?</strong></p>
<p>- Тогава разбрах какво е страх и самота. Дотогава никой никога не ми беше посягал, а сега собственият ми баща ме биеше жестоко. Този човек ми беше абсолютно чужд и веднага го намразих. Той ме отдели от любимите ми баба и дядо.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>- Заживели сте с един чужд човек, когото е трябвало да приемете за свой баща.</strong></p>
<p>- Този опит за мен беше основополагащ, не само за литературното ми призвание. Баща ми беше много авторитарен, дори брутален. Мразеше всичко, свързано с книги. В семейството на майка ми минавах за талантливо дете. Празнувахме, когато напишех стихотворение или някаква история. Когато баща ми разбра за това, каза: „Писателите са перверзници, хомосексуалисти”. Забрани ми да пиша и ме изпрати във военно училище. Така благодарение на него се сдобих с материал за първия си роман<br /><strong></strong></p>
<p><strong>- Вашият баща неволно ви е направил писател?</strong></p>
<p>- Да, тайното писане и четене за мен беше единственият начин за бунт срещу него. Мисля, че баща ми е една от причините толкова да ме отвращават диктатурите. В нашето семейство той беше това, което е диктаторът в един тоталитарен режим.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>- Писането се превръща в спасение за вас?</strong></p>
<p>- Писането ми върна независимостта и суверенитета, които в присъствието на баща ми тотално бях загубил. Докато пишех, можех да се отдавам на живота си, да осмислям разочарованията и неуспехите си. Смятам, че това е чудесно за един творец – да може да се възползва от всичките си несполуки в живота, превръщайки ги в художествена проза. Това е огромно избавление. <br /><strong></strong></p>
<p><strong>- Помирихте ли се с баща ви?</strong></p>
<p>- Един ден, когато вече бях известен, той попада на публикация за мен в „Тайм”. Това е изненадата на живота му. Толкова е убеден, че съм неудачник, а изведнъж се появявам в „Тайм”! През последните години от живота си той направи предпазлив опит да се сближим. Но беше твърде късно.<br /><br /><em>Марио Варгас Льоса е роден през 1936 г. в Арекипа, Перу. Става известен с романа си „Градът и кучетата“ („La Ciudad y los Perros“, 1962) и е обявен за един от основните представители на латиноамериканската литературна вълна, наред с Хулио Кортасар, Карлос Фуентес и Габриел Гарсия Маркес. През 80-те години на ХХ век се включва в политическия живот и става активен привърженик на икономическия либерализъм, а през 1990 г. се кандидатира за президент на Перу. През 2010 г. големият перуански писател получава Нобеловата награда за литература заради “неговата картография на структурите на властта и ярките образи на съпротивата, бунта и поражението на индивида”.</em></p>
<p><em>Интервюто е публикувано в електронното издание на „Ди Цайт”.</em></p>
<p><em>Превод от немски език: Мария Дерменджиева</em><br /><br /></p>