Леонардо ди Каприо: Понякога животът ми прилича на видео игра

Този следобед в хотел “Бристол” в Париж Леонардо ди Каприо е облякъл неделните си дрехи, семпло облекло в различни нюанси на сивото, за да защити филма “Завръщането”, заради чиято промоция пътува до всички столици по света. В светските списания, които го дебнат постоянно, редовно го виждаме по бермуди, с бейзболна шапка на главата, черни очила и стари кецове.

Той е гладко избръснат, високото му тяло (1,83 м) се е разположило на едно канапе, а котешките му очи не ви изпускат от поглед, освен когато търси електронната си цигара, която се е пъхнала под една възглавничка.

Лео ди Каприо, на 41 г., дете на Холивуд, където е роден, стана известен с филма “Животът на момчето” (1993 г.), в който си партнираше с Робърт де Ниро. Впоследствие той зае мястото на именития си по-възрастен събрат, замествайки го в ролята на любим актьор в творчеството на Мартин Скорсезе и печелейки репутацията на най-добрия актьор в света. “Титаник” (1997 г.), филмът на Джеймс Камерън, и нежната лудост, която той предизвика, можеше да го извади от правия път, но той устоя на шока и затвърди имиджа си на красив романтичен хлапак. 

Загадъчна знаменитост, която пътува с група приятели, той колекционира авантюри с топ модели - за предпочитане блондинки - и често се появява на червения килим ръка за ръка с майка си Ирмелин, която е от германски произход. Леонардо ди Каприо е също убеден екоактивист, защитник на тигъра  и слона. 

Филмът “Завръщането” е едновременно ода за природата - дивата и враждебна Америка от ХIХ век, и посветителско пътуване на един легендарен трапер (Хю Глас, 1783-1833 г.), предаден и изоставен от другарите си, но който ще намери сили в себе си, за да оцелее в изключително опасна среда, да си отмъсти и да си върне достойнството. 

- Може ли един филм да промени живота на актьора?

- “Завръщането” говори за издръжливостта, превъзмогването на себе си и оцеляването в екстремни условия. Снимките отговаряха на същите условия. Малко съм притеснен да го кажа, не искам да създавам впечатлението, че се оплаквам, но от професионална гледна точка това е най-трудното ми преживяване, въпреки че имаше цял екип, който се грижеше непрекъснато за нас, например да не ни се напука кожата от измръзване. 

Обичам да разказвам за началната сцена, нападението на индианците арикари, един продължителен план, който трае 15 минути и разкрива намеренията: кинематографски летвата е вдигната много високо. Повтаряхме тази сцена в продължение на три седмици, оприличавам я на хореография, която въвежда драматургията и представя различните действащи лица: разкрива характера им, перспективите им, усеща се техният дъх, пот, напрежение пред лицето на смъртта. Това донякъде е като филм на Дейвид Лийн, едновременно задушевен, възможно най-близо до героите, с камера, която почти ги докосва, и епично величав, като историческа фреска. 

Зрителят вижда всичко, наблюдава всичко. Тъй като снимахме хронологично, веднага разбрахме, че всеки следващ ден ще бъде по-тежък от предишния, и ставаше все по-трудно заради отдалечеността на местата, където снимахме, от Канада до Огнена земя.

Не знам дали филмът е променил живота ми, но винаги ще мисля за него с убеждението, че той значително разшири полето на възможностите, на моите възможности, и си струваше да се потопя в този опит, колкото и болезнен да беше той. Това е опит да се направи различно кино, по средата между един особен неореализъм и драматичен документален филм. Аз наистина имах усещането, че бутам стени, че участвам в революционен кинематографски проект.

- С всеки следващ филм изглежда, че това е единствената ви амбиция: да измествате границите…

- За мен няма нищо по-лошо от това да участвам в един предварително решен, предъвкан, форматиран проект. Ако няма какво да се играе, това би била една бавна смърт. Но аз оценявам късмета си: много млад прекрачих вратата и повече не го изпуснах. Бях на 15 г. След това играх ключова роля с Робърт де Ниро и се опитах да превърна в капитал този опит. Моята амбиция? Да правя филми, които остават. Не искам да пропусна нито една възможност, не искам да съжалявам за нищо като актьор, но пак повтарям, знам до каква степен съм късметлия, докато толкова мои приятели актьори нямат работа или не намират добри роли. 

С Робърт де Ниро в "Животът на момчето" (1993 г.)

- Значи много млад сте имали тази интуиция да участвате в качествено кино?

- Бях истински киноман благодарение на влиянието на моя баща, който ми показваше култови филми от 70-те г. и европейски шедьоври. Бях луд по “Шофьор на такси” и “Апокалипсис сега”. Правех само това - гледах филми, този период изкова моя вкус и бъдеще. Очевидно ние сме продукт на културното си възпитание. Вижте Мартин Скорсезе: неговата страст към киното се обяснява много лесно с детството му. Родителите му не знаели какво да правят с него и за да го заангажират, го оставяли по цели дни в кварталните кина. След това той се прибирал вкъщи и наблюдавал всекидневното насилие в квартала си, Малката Италия в Ню Йорк. Той е бил свидетел и войаор. Прибавете и това, че е искал да бъде свещеник. Всичко това се открива много ясно в неговото творчество.

- И за вас ли киното е мания, както за Мартин Скорсезе?

- Напълно. Бих искал да имам време, за да гледам повече филми, но често съм прекалено зает, за да го правя. За щастие майка ми гледа всичко и ме съветва. Филмите на другите имат огромно влияние върху мен. Още си спомням за шока, който изпитах при прожекцията на “Планината Броукбек”: бях вцепенен от възхищение пред играта на Хийт Леджър, нейната проницателност, сложност. Това ви кара да се движите.

С Джони Деп в "Защо тъгува Гилбърт Грейп" (1993 г.) 

- Как се разбира, че си бил добър?

- Не го знаеш и е невъзможно да се формулират правила. Да кажем, че в някои филми, “Авиаторът” или “Вълкът от Уолстрийт”, героите са напълно свързани с повествованието. И обратното, има филми като “Завръщането” с роля с малко диалози, където подготовката се разтопява в момента на снимките, за да остави място на чистия инстинкт. Там си, в гората или леда, и се оправяш с това, което имаш и което си. Режисьорът казва “Действие!” и наистина действието отнася всичко друго: ти си в мига. Емоцията избликва неочаквано, ирационално. После имам нужда от време, за да оценя филма. Отнема ми време, за да се откъсна. По време на снимките пресявам внимателно, премислям всеки детайл: Реалистичен ли е? Добър ли е гримът? Добър ли беше денят? След това са нужни поне пет години, за да се дистанцирам от един филм. Разбира се, да се гледам отново е неизбежно страдание…

С Ръсел Кроу в "Мрежа от лъжи" (2008 г.) на Ридли Скот

- В Холивуд вие сте почти изключение с актьорския си избор. Как устоявате в тези времена на хегемонията на филмите за супергерои и видео игрите?

- Аз не се противопоставям на нито един жанр в киното, дори и да не съм играл в комедии или филми за супергерои. Ако режисьорът е добър, всичко е възможно. Но е сигурно, защото се познавам много добре, че няма да съм щастлив на снимачната площадка, ако няма какво да правя или да мисля.

- Филмите за супергерои не са ли на път да убият актьорите?

- Не и ако Кристофър Нолан снима “Батман”. Най-важното е големите студиа да не загубят вкус към риска и чудесните приходи от “Завръщането”, един нетипичен филм, би трябвало да им вдъхнат смелост. Разбира се, киното е в процес на пълна промяна, но докато има колективно преживяване в салона, мисля, че качествените зрелищни филми все още имат бъдеще. 

- Лесно ли намирате роли на висота?

- След тази нямам абсолютно нищо предвид, никакъв проект. За да бъде направен “Вълкът от Уолстрийт”, бяха нужни пет години. И засега проектът ми с Мартин Скорсезе (“Дяволът в белия град” - б. а.), история за сериен убиец, буксува. Нямам нищо за вършене, нищо…

С майка си Ирмелин

- Имате таланта да се променяте. Както успешно го направихте след “Титаник” манията. Как успявате да се отърсите от образа си на красиво момче?

- Никога не е стояло като въпрос да се променям. След “Титаник” се оттеглих за две години, трябваше да успокоя топката. С Кейт Уинслет подписахме договор за един специален филм, но изведнъж ни поставиха в амплоа, което не ни отиваше. Аз трябваше да тръгна в различна посока. Защото, знаете ли, вкусът ми към киното не се е променил откакто бях на 15 г. Филмите, които исках да правя тогава, са филмите, които искам да правя днес.

- Вие сте наблюдаван, шпиониран, преследван. Лесно ли е да си Леонардо ди Каприо?

- Понякога животът ми прилича на видео игра (той се смее). Доста сюрреалистично е. Но това е така с всички известни хора. Никога няма да ме чуете да коментирам неудобството на славата. Имах невероятния късмет да правя това, което правя, и ако ми омръзне, имам избор да спра всичко и да изчезна. Това искам да кажа на хората, които се оплакват, че са известни: ако не сте доволни, сменете си професията.

С топ модела Жизел Бюндхен на церемонията на Оскарите, 2005 г.

- Франсоа Трюфо казваше: “Филмите са по-интересни от живота”. Съгласен ли сте?

- Понякога да, понякога не. Вярно е, че понякога толкова се отдаваш на живота на някой друг, на героя, че всичко изглежда по-голямо, по-силно, по-красиво. Може да има мисъл за превъплъщение, миг на лудост. Понякога, но това е рядкост, се разтваряш в героя и се издигаш много високо. Но това спира дотук. Аз имам личен живот и внимавам да не си забранявам нищо в името на страха: страх от какво впрочем? Правя това, което искам, ходя където искам. Тук идвам от Камбоджа. Върнах се от Ангкор Ват: магия!

- Вие сте и шампион на екологичната кауза. За кого ще гласувате на следващите президентски избори?

- Хилари Клинтън или Бърни Сандърс? Нямам никаква представа кой ще седне в креслото в Овалния кабинет, но знам какво очаква следващия президент: научни доказателства за промяната на климата. Не спирам да повтарям, че важен залог за бъдещето е да бъдеш съзнателен и отговорен. Обама свърши добра работа, като направи първата стъпка в тази посока. Стискам палци неговият наследник да бъде проактивен.

Превод от френски: Галя Дачкова