Красимира Колдамова: Танцът не е мъка. Мъка е да се пребориш с бюрокрацията

<p><strong>Рашко Младенов:</strong> С голямата българска балерина Красимира Колдамова си говорим за онова бляскаво поколение на българския балет от 60-те и 70-те г. и защо то не намери в годините своята замяна.</p> <p><strong>Красимира Колдамова:</strong> Според мен и в природата има такива дупки. Една ябълка ако народи много една година, на другата ще е по-малко, а на третата въобще няма да може да роди. Едни, които са били много силни и като се изтеглят, трябва време, за да се появят новите звезди.</p> <p>В момента има много силен балет в България. Прекрасни първи солисти, млади момчета, които завършиха училището и слава Богу не заминаха по чужбина. Останаха тук. И в момента имаме много силен състав.</p> <p><strong>Р. М.:</strong> Ето това много ме изненада. Видях плакат &bdquo;Звездите на българския балет&rdquo; и между тях има много български имена, които работят в чужбина.</p> <p><strong>К. К.:</strong> Точно това е целта на този концерт. Да представим своите първи артисти, солисти, педагози, в цял свят ги има. И в Америка имаме много добри изпълнители, и в Европа, и в скандинавските страни. Аз мисля, че тук от две-три години има възраждане на балета. Много хубави спектакли правят, много хубаво танцуват, на световно ниво. А и много от тези, които бяха в чужбина се върнаха.</p> <p><strong>Р. М.:</strong> Това, че имаме добри кадри тук и навън предполага едно добро обучение.</p> <p><strong>К. К.:</strong> За това, че имаме добро обучение говори и факта, че по света има много наши възпитаници. Те са завършили нашето училище, те са учили тук, всичките! Всички българчета са учили тук. Само някои, едно поколение на Ясен Вълчанов, на Бисер Деянов бяха изпратени да учат в Петербург или в Москва. Всичко друго си е създадено тук, в нашето училище. И това значи, че ние имаме много добра школа. Колкото и да намират кусури. Нали ние вечно не сме доволни. Но така или иначе всички тези хора по света на първи места, на първи роли, са тук възпитани.</p> <p><strong>Р. М.:</strong> Добре, кажи ми каква беше причината, за да се приключи с Варненския конкурс?</p> <p><strong>К. К.:</strong> Не е приключил, как! Преди две години имаше!</p> <p><strong>Р. М.:</strong> Варнеският конкурс преди 40-50 г. беше най-големия конкурс в света! Аз говоря за тази му сила.</p> <p><strong>К. К.:</strong> Времето на конкурсите минава. Това ще става с всички конкурси. В Париж и на други места много конкурси се закриха. Тогава беше единствената възможност да видим какво става по света! Когато дойдат на конкурса! А сега хората пътуват. Никой не го интересува каква награда имаш от конкурса. Явяваш се на кастинг и или те харесват, или не.</p> <p><strong>Р. М.:</strong> Да, разбираемо.</p> <p><strong>К. К.:</strong> Но! Варненският конкурс продължава и то при много голям интерес. Тази година пак има.</p> <p><strong>Р. М.:</strong> Не познавам по-тежък труд в изкуството от движенческия. Тази агресия върху физиката, тези натоварвания, не само физически, но и емоционални. Винаги съм се удивлявал.</p> <p><strong>К. К.:</strong> Има хора, които обичат това. За тях това не е неистов труд. Имам едно малко детенце, сега е на 10 г., когато свърши репетицията казва: <em>Ама хайде още малко, искам да потанцувам още малко</em>. То взе награда на един конкурс в Румъния и ще ходим на&nbsp;<em>Ура-а-а-а, отивам на световно първенство!</em></p> <p>Те го правят с радост, с удоволствие, те не чувстват мъка. Мъка е друго. Мъка е да се пребориш с дирекцията, със завистниците, с бюрокрацията. Иначе танцът не е мъка, за тези, които го обичат. И дори са щастливи, когато пот тече от тях. Хората го правят за удоволствие, казвам ти. Има такива.</p> <p><img src="/uploads/editor/KOLDAMOVA.jpg" alt="" /></p> <p><strong>Р. М.:</strong> И когато всичко това се култивира, възпита, усъвършенства, идва време за хореографа. Би ли направила паралел между театралния режисьор и балетния.</p> <p><strong>К. К.:</strong> На хореографа работата е по-сложна. Защото режисьорът има текст, има едно гениално произведение, на което ще се опре и ще даде своята интерпретация. А хореографът трябва да създаде текста. Той трябва да го измисли. И както рядко се раждат гениални композитори, така е и с хореографите.</p> <p><strong>Р. М.:</strong> Мислиш ли, че по някакъв начин класическият балет остана затворен в себе си. Че трябва да се приема като изкуство, присъстващо само в своите рамки?</p> <p><strong>К. К.:</strong> Има едни гениални произведения, които ще останат, защото върху тях стъпват следващите. Като &bdquo;Лебедово езеро&rdquo;, &bdquo;Жизел&rdquo;, &bdquo;Селфида&rdquo;, &bdquo;Дон Кихот&rdquo;, това е класиката. Просто не може да се прескочи.</p> <p>Както в рисуването се започва с етюди, които не се показват на изложба. Но трябва да работят, минават през този етап. Защото балетът е гениално измислен. Трябва да научиш физиката си да ти се подчинява. Повечето модерни школи не създават школа за възпитаване на танцьора. Танцьорът го взимат от класиката, готов. И започват да го разгъват, разчупват в нови форми. Но за да ти се подчини тялото, трябва класически екзерсис. И в спорат го ползват, и в класиката, и в танца. Не може без него. Той е основата, на която се стъпва.</p> <p><strong>Р. М.:</strong> И накрая, искам да те попитам какво мислиш за балет &bdquo;Арабеск&rdquo;?</p> <p><strong>К. К.</strong>: Аз го обичам. Аз съм го създала. Двамата с Ичко Лазаров бяхме инициаторите. Много е необходим. Те вече страхотно танцуват. Те вече обиграха телата си да правят съвременен танц. Имат и много тъпи неща. Естествено като се правят нови неща, хвърляш се, пък каквото излезе. Така че, има някои неуспешни постановки, но има и успешни.</p> <p><em>Интервюто е публикувано в сайта sumatoha.com. Заглавието е на "Гласове".</em></p>