Грегоар Делакур: Отминаващото време не е проклятие

Грегоар Делакур: Отминаващото време не е проклятие
Интервю на Дана Филип със своя съпруг Грегоар Делакур, автор на световноизвестния роман „Списъкът на моите желания“ и току-що излязлата на български език книга „Жената, която не остаряваше“. Новата звезда на френската литература Грегоар Делакур е роден през 1960 г. във Валансиен, Северна Франция. Двайсет и две годишен влиза в рекламния бизнес, където печели световна известност и всички най-престижни международни награди. През 2004 г. основава собствената рекламна агенция "Какъв хубав ден", работи за "Епъл", "Сефора", "Тетенже", "Гоу Спорт", "Галимар".

 

 

Първият му роман "Писателят в семейството" излиза едва през 2011 г., когато – според собственото му признание – Делакур се осмелява да напише изречение, по-дълго от рекламното "Без вода кожата повяхва". Романът е отличен с петте най-престижни награди във Франция за дебютна проза. Година по-късно излиза "Списъкът с моите желания", който му носи международна известност и бързо се превръща в бестселър и в касов филм. С него Делакур попада в един друг списък – на десетте най-четени автори във Франция, а сценичната му версия тръгва по световните театри. През 2015 г. парижкият театър ”Сите 13“ отбелязва 500-то представление на едноименния моноспектакъл. Истинска сензация предизвиква третата му книга "Какво поглеждаш най-напред" (2013), заради която Скарлет Йохансон подава съдебен иск срещу автора за неправомерно използване на името ѝ, което му носи глоба от 2500 евро и 150 000 читатели.

Следват романите: "Виждахме само щастие", обявен за най-добър роман на 2014 г., разминава се на косъм с най-престижната литературна френска награда "Гонкур"; "Четирите сезона на лятото" (2015) – отново оглавява списъците с бестселърите и е поставен на сцена; "Танц на ръба на пропастта" (2016), "Жената, която не остаряваше" (2018).

Въпреки огромния успех на своите книги, Грегоар Делакур не спира да работи в областта на рекламата, без нито за миг да се главозамайва от успехите си.

 

 

 

- Защо мислиш, че не искаме  да остареем?

 

- Ужасното в стареенето не е, че се приближаваме до смъртта, това всеки го знае и малко или повече се примирява с него – не, ужасна е опасността да останеш сама.

 

- Казваш сама. 

 

- Да. Много повече жени са зарязвани от мъжете си заради някоя по-млада, често на възрастта на дъщерите им.

 

- Искаш да кажеш, че жените и мъжете реагират по различен начин?

 

- Жените се опитват да забавят признаците на собственото си остаряване, докато мъжете правят  същото, само че със света около себе си, с предметите и хората.

 

- Защо се появи тази книга? Имаше ли нещо конкретно, което да я предизвика? 

 

- След последния ми роман „Да танцуваш над пропаст“, в който героинята се влюбва безумно и напуска децата и мъжа си (когото обича), получих много писма от читателки. Повечето споделяха  усещането си на вина, на невъзможност: нещастна съм, но не мога да го напусна.  Тези техни терзания започнаха да ме обсебват по един твърде тягостен начин и за да усетя отново земя под краката си, започнах да търся остров. Намерих го в тази книга. Тя се оказа спасителен пояс.

 

- На колко години човек е стар днес?

 

- Не знам. Има една лесна фраза, според която възрастта е в главата. Съществуват обаче и много други признаци. Един от тях е култът към младостта в съвременното общество. То ни „състарява“ много бързо, категоризира ни като „бивши“ още на четиресет години. Спомням си какво каза веднъж едно петнайсетгодишно момиче на майка си: „Мамо моля те не се включвай в Инстаграм,  ще стане тъп като Фейсбук.“ А и светът на бизнеса ни захвърля като залежала стока още на петдесет. Върхът на сладоледа обаче, началото на края е, когато започнат да ви отстъпват място, за да седнете.

 

- Какво те впечатлява най-много в собственото ти остаряване?

 

- Благодаря ти, че забеляза колко съм остарял! Откровено казано, в началото – а то за мен беше около четиресетте, –  бях леко тъжен. Започнах да си давам сметка какво ще загубя: може би жизнеността, донякъде бързината, дори и гъвкавостта, малко от благотворната нетърпеливост. Но в същото време се досещах и за онова онова, което щях да спечеля: един особен вид спокойствие, по-голяма решителност, способността да се отърсиш от излишните, тежки, токсични неща. И днес се чувствам по-лек, по-ефикасен, по-полезен за самия себе си.

 

- Кое е най-лошото и най-доброто при остаряването?

 

- Най-лошото е според мен да останеш сам. Сам с тяло, което си престанал да разбираш. С памет, която ти се изплъзва. Сам в дом, който не познаваш. Самотата е най-лошото в старостта. Що се отнася до най-доброто, то е точно обратното. Това да сте двама. До края. В книгата ми идеята да сте заедно до края, да преминете през времето двама, преобръща всичко.

 

- Усещаш ли възрастта си?

 

- Усещам лека болка сутрин в ръцете. Задъхвам се по стълбите след втория етаж, въпреки че спрях да пуша заради тебе преди осемнайсет години. В добрите дни успявам да пробягам обичайното разстояние. Но не съм загубил нито грам от борбеността си, от енергията си, от желанията си. Напротив.

 

- Би ли желал, ако е възможно, да живееш вечно?

 

- А, не! Дори с риск да пропусна няколко чудесни телевизионни сериала, няколко изключителни книги, чиито автори още не са родени, не. В мимолетността има нещо много красиво. В книгата Бети, жената, която не остарява, казва: „Нещата трябва да умират, за да сме сигурни, че един ден действително сме ги притежавали.“

 

- С рекламите си ти продаваш кремове и мазила срещу бръчки, а в книгата си ги изхвърляш на боклука.

 

- Книгата ми е приказка. Наистина много реалистична приказка, но все пак приказка. Да, героинята ми не се нуждае от подобни мазила. Рекламата се подхранва от действителността, където остаряваме и искаме да намалим видимите признаци за това. Когато предприемам рекламни кампании в тази област, аз се старая винаги да се обръщам към жените с уважение и да им казвам истината.

 

-  „Жените са вероятно единствената група хора, която става изключително радикална с възрастта“ , казва Глория Стейнъм, иконата на феминисткото движение през 60-те и 70-те години. Вярно ли е това?

 

- Не знам. Ще ми се да вярвам, че са такива от самото начало. Че знаят какво е най-добро за тях. Това е единственият начин да си свободен.

 

 - „На петдесет години лицето на човек е такова, каквото е заслужил“, отбелязва Джордж Оруел. И с тебе ли е така?

 

- Не харесвам лицето си.

 

- „Стигнах до възрастта, когато синините ми са от вътрешните провали, а не от външни наранявания“, пише Никол Краус. А ти?

 

- Аз ли? Моите синини не са единствено последица от провалите ми, но и от грешките ми, от напразните ми надежди и няколкото радости.

 

 - „Ние закусваме заедно – аз с бръчките си, той със своята свежест ...“, споделя Брижит Макрон. Какъв великолепен житейски урок, нали?

 

- Каква влюбена проницателност! Тази фраза ми хареса много, именно защото не е чисто и просто фраза. Достатъчно е да ги видиш как се гледат, как се държат за ръка, за да не отлети единият от двамата. В историята им има невероятна свобода, и то в една опасна епоха, когато фалшивите морал и пуританизъм се завръщат отмъстително.

 

- Как ще остарееш –  „gracefully“ (елегантно), както се казва на английски, или  „kicking and screaming“ (с ритници и крясъци)?

 

- Ще остарея с тебе, надявам се. Значи gracefully.

 

- Каква следа искаш да остави книгата ти в съзнанието ни, след като я затворим?

 

- Първо, надявам се, че си изпитала удоволствие от прочита ѝ. И че си пожелала да вярваш, че отминаващото време не е проклятие, че красотата не е младостта и младостта не е щастието. Че тази книга ти е казала колко си хубава…

 

- Благодаря.

 

- Няма за какво.

 

Превод от френски Александра Велева

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

Напиши коментар

Откажи