Голшифтех Фарахани, звездата на Иран

<p>&nbsp;</p> <p>В началото са цветовете. Червеникавият цвят на шафран, синьо, бледожълто. Това са цветовете на различните бурки, които тя слага или сваля неуморно, така както се повдига воалетка, в зависимост от това дали се прибира у дома, или излиза. Следват шумовете - на бомбите, на танковете и на мухите, които се въртят около безжизненото тяло на мъж, легнал на земята върху стар продънен дюшек с дълбока рана на ръката. Накрая е жената, тази на безжизнения мъж, която се опитва да оцелее в това опустошение. Тя ще потърси вода, храна, лекарства, ще се помоли, ще каже на двете си малки дъщери да отидат да играят в сухата и разнебитена градина. Тя е уморена, но оживена от яростта на отчаянието и от насладата да си върне онова, от което дотогава са я лишавали: словото. Тя не спира да говори, на Бог, на празното пространство, на мъжа си, на самата себе си, с ритъма на &bdquo;Калашников&rdquo;.</p> <p>Тя е героинята на последния филм на френско-афганистанския режисьор Атик Рахими по книгата му &bdquo;Синге Сабур, камък на търпението&rdquo; (<em>Syngu&eacute; Sabour, pierre de patience</em><em>), </em>която получи наградата &bdquo;Гонкур&rdquo; през 1998 г., дълъг монолог, изпълнен от край до край от ослепителната иранска актриса</p> <p><strong>Голшифтех Фарахани, на 30 г., половината от които е прекарала пред камерата</strong></p> <p><img src="/uploads/editor/IRANKA-1.jpg" alt="" width="600" height="266" /></p> <p><em>Борих се, за да получа тази роля. Ако не я бях получила, щях да я декламирам на улицата</em>, казва тя с упорито изражение. <em>Тази дотогава напълно подчинена жена, която се освобождава от всичко чрез словото, ме разтърси. Неподвижният й мъж става нейният &bdquo;камък на търпението&rdquo;, този легендарен камък, на когото доверяваш всичките си тайни, докато се пръсне. В края на филма тя вече няма нужда от никого, чертае пътя си, освобождава се от тялото си и от предначертаната си съдба. Тя става свободна. Искам да вярвам, че тази жена... съм аз</em>.</p> <p><strong>Очевидно Голшифтех е от същото семе на борец</strong>.</p> <p>В деня, в който ислямските водачи й забраняват да напусне Техеран, за да се яви на проби за филм в Лондон, тя решава при първия удобен случай да избяга.</p> <p><em>Иранските власти вече не одобряваха, че участвах във филма на Ридли Скот, &bdquo;Мрежа от лъжи&rdquo;. Грешница! Не бях забулена на екрана и още повече това беше американска продукция</em>. Двоен грях. Няколко месеца по-късно тя се възползва от пропуск в системата за контрол и бяга. <em>Шанс! За щастие, диктатурите невинаги са безгрешни</em>, обяснява Голшифтех. <em>Шансът има и обратна страна: тя се казва изгнание. Днес вече нямам дом. Вече нямам двуетажна къща с красивата градина от моето детство. Изгнанието, това е също черна дупка. Да загубиш всичко. Да започнеш всичко отначало, това е една малка смърт. Аз я превръщам в малка смяна на козината. Искам да съм радостна. Това е най-малката вежливост, когато все още си жив, нали?</em></p> <p><em><img src="/uploads/editor/IRANKA-FILM.jpg" alt="" width="600" height="400" /></em></p> <p>Шахът, Хомейни, танцовите забави у дома, Голшифтех знае за какво говори. Родена е през 1983 г., в разгара на войната между Иран и Ирак. В този ден баща й не могъл да я вземе в прегръдките си. Той бягал от тайната полиция на Хомейни. <em>Баща ми най-напред беше противник на шаха, след това стана противник на аятолаха</em>.</p> <p><strong>Голшифтех е израсла с шума на сирените и парливата миризма на бомбите.</strong></p> <p>Познава бомбените убежища и говорителките по телевизията, които съобщават кога трябва да се слезе в тях. <em>Червена тревога, казваха те, слезте спокойно</em>. Майка й била подредила там неща от първа необходимост, завивки, лекарства, консерви. Казвала на трите си деца да не показват страха си: <em>Изправете си и чакайте без страх</em>. Оттогава Голшифтех стои изправена и не се страхува от нищо.</p> <p>Израсла е в семейство на интелектуалци бохеми. Баща й е актьор и режисьор. Той повтаря непрекъснато тази мисъл на Брехт: "Този, който се бори, може да загуби, но този, който не се бори, вече е загубил&rdquo;. Майка й е художничка. В Страсбург е учила пластични изкуства. Родителите й напускат Иран по времето на шаха, за да се завърнат възможно най-бързо през 1978 г. при падането на режима: искали да бъдат първите, почувствали това, което наричали &bdquo;вкуса на свободата&rdquo;. Ликуването било кратко. С идването на Хомейни те тръгват отново по пътя на съпротивата. Вечер у тях идвала цялата иранска интелигенция, която майката представяла на децата си като единствената аристокрация &ndash; режисьори, поети, писатели, които разговаряли до зори.</p> <p><img src="/uploads/editor/IRANKA-2011.jpg" alt="" width="602" height="400" /></p> <p>Животът им невинаги бил удобен. <em>Но се оправяхме...</em>, спомня си Голшифтех. Много рано я научили на предпазливост. <em>Научаваш се да играеш според ситуацията. Да казваш, че по цял ден се молим, че вкъщи не се пие алкохол и не слушаме рок. Но с братята ми все пак организирахме танцови забави вкъщи! Ако дойдеше полиция, трябваше да избираме между бой с камшик и глоба. Тогава плащахме глобата</em>.</p> <p><strong>Голшифтех обича да говори за парадоксите в родината си и всекидневните хитрини.</strong></p> <p><em>Ако искате да се къпете гол, влизате във водата с дрехите и там се събличате. Правила съм го сто пъти. Достатъчно е приятел да ти донесе сухи дрехи</em>. А булото? <em>Носим го. То не скрива цялата коса. Понякога пада. За хора като мен, които не са вярващи, по-скоро става дума за традиционен атрибут, нещо като костюм... Знам, трудно е за разбиране. Моята страна е изтъкана от противоречия: иранската държава може да финансира филми и в последния момент да ги бойкотира, или да построи театрални салони и да забрани в тях да се поставят пиеси. Можех да остана. Нямаше да ме вкарат в затвора. Но не ми позволяваха да работя според разбиранията ми. Когато режимът иска от една актриса да скрие косата и тялото си, мисля, че тя трябва да избяга</em>.</p> <p><img src="/uploads/editor/IRANKA-4.jpg" alt="" width="601" height="373" /></p> <p><strong>&bdquo;Аз съм номад, който бяга непрекъснато&rdquo;</strong></p> <p>В родината си Голшифтех била звезда. <em>Тя беше Лиз Тейлър</em>, потдърждава нейната сънародничка, режисьорката Маржан Сатрапи, която я избра за филма си &bdquo;Пиле със сливи&rdquo;. <em>Исках момиче, в което веднага да се влюбиш, и което да е в състояние да разтупти сърцето на Матю Амалрик</em>.</p> <p><em>Аз съм номад, който бяга непрекъснато, от къща в къща. Но луксозен номад</em>, казва Голшифтех и избухва в звучен смях, който може да отлепи и ледниците от Хималаите. Когато е в Париж, тя живее при своя приятел, писателят Жан-Клод Кариер &ndash; сценарист на филма &bdquo;Синге Сабур&rdquo; заедно с Атик Рахими. След това заминава за Рим, после за Лос Анджелис за театрален проект. Без да забравяме преди това три месеца в Кюрдистан за снимки. <em>Изгнанието не може да има само неудобства: създадох си по едно семейство от приятели във всеки град..</em>.</p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>