Фани Ардан: Живял си. Това е всичко

<p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/54113_VrCVTCZxYQTpnulRCbpbuWM5YZo8JG.jpg" /></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Какво си спомняте за първите си интервюта?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Те много ми помогнаха. Веднага разбрах, че винаги си предаден. Предпочитам да пишат за мен, без да отварят кавички, защото те не ме защитават. Никога не съм прочела и една фраза, така както съм я изрекла.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Каква е тази Касандра, която представяте на Фестивала в Авиньон?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Това е спектакъл на френския режисьор Ерве Лоашмол по музика на Мишел Жарел. Вече изпълнявах речитатива в Ораторията, която Мишел Жарел представи в Сите дьо ла мюзик в Париж, след това в Прага и Милано. Това е много рисковано за мен, защото тази музика е в хипнотичен стил, така че е трудна за запомняне. В партитурата на &ldquo;Сватбата на Фигаро&rdquo; има ориентири. В &ldquo;Касандра&rdquo; музиката се лее като река. Тя е чудовищна. Тя носи звуци&hellip; За щастие, чрез упорита работа, успях да определя темите.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Имате заслужена репутация на меломан&hellip;</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Много харесвам класическата музика. Но не съм експерт. Аз съм добра публика. Искам да кажа, че съм на разположение. Не казвам &ldquo;не&rdquo; на нищо. Когато бях много млада, бях обучена от моите баби и дядовци и от родителите ми. Отидох на концерт. За мен този, който свиреше на пиано, беше Бах. Защото ми се струваше, че структурата на неговата музика, устоява на всичко. Ако изберете Дебюси&hellip; Много обичам &ldquo;Франс Мюзик&rdquo;, защото в кухнята, в банята, с блусовете, които слушам излегната в леглото, са оставям да бъда изненадвана непрекъснато. С радиото нищо не е програмирано.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Кой е най-големият музикален шок за вас?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Алфред Шнитке. Открих този композитор, когато бях на 18 г.; тази музика ме поставяше в състояние на тревога, тя е от областта на кожата, не на мелодията. Това, което ми се струва вълнуващо в съвременната музика, е, че тя не е непосредствено достъпна.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Значи Касандра&hellip; Какво казва тя?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Тя разказва ужасите на войната. Предвижда кататстрофите, но никой не я слуша. Никой не иска да я чуе. Това, което съм запазила от нея, е способността й да отказва. Тя е човек в града, който казва &ldquo;не&rdquo; на властта, на превишаването на властта, на злоупотребата с права, на глупостта. На онова, което може да превърнат за една нощ в закон.&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Тази жена донякъде сте вие?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Абсолютно. Винаги съм харесвала хората, които се съпротивляват. Когато бях много млада, се запалих по митологията. В частност по Омир. Малко по-късно открих Есхил и Еврипид. Те определиха възгледа ми за живота. При тях няма нито победител, нито победен. Никой не е пропилял или успял в живота. Това не съществува. Живял си. Това е всичко.&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px">В действителност, това е пиеса за паметта, която отвежда в миналото, към късчета радост, отчаяние, насилие, нежност. В момента, в който Касандра пристига в Микена, пред двореца на Агамемнон, когато вратата се отваря, тя знае всичко и Клитемнестра й отрязва главата. Харесва ми това, че не е светица. Тя е човек, който е искал нещата. Хищник.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Как само стискате зъби, докато изричате това!</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Защото ми харесва. Касандра не е политически коректна. Тя лека-полека разбира проклятието на Аполон: &ldquo;Ще казваш истината, но никой няма да ти вярва&rdquo;. В началото не й пука. След това тя проумява смисъла на това проклятие. Може би сте преживели онези моменти, в които ви казват: &ldquo;Но за какво говориш?&rdquo;. Същото нещо е във Франция в момента: има лоши сигнали, но никой не иска да ги чуе.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Човек би казал, че бунтът е в кръвта ви. Вашето образование не го ли смекчи?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Имах шанса да бъда възпитана от много интелигентни родители с независим дух. Те ме научиха да уважавам това, което разбирах и което ми бе продиктувано с доброжелателност. В замяна на това ми бе невъзможно да направя това, което ми бе наложено. Моето буржоазно семейство ме научи да зачитам ценностите на всяко човешко същество и да не уважавам нито почестите, нито парите. Това е дар и голям кръст.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Кръст?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Това се превръща в кръст, когато не можеш да накараш другите да разберат, че има неща, които стоят по-високо от властта, славата и парите. Издигам ценности, които вече не са актуални.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- В известен смисъл не ги ли притежавате тези три неща?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Славата, не съвсем. Парите, с повече спадове, отколкото върхове. Властта - не.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/54113_u9BBSVIb5ILjfU3w9Si2qPTTTh8n1g.jpeg" /></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- В програмата на Фестивала в Авиньон сте представена като интелектуалка. Уместно ли е това?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Обичам нещата, свързани с мисълта, разговора, полемиката, политиката. Ако не се смята, че следването ми в &ldquo;Политически науки&rdquo; беше случайност, за да доставя удоволствие на родителите си. По онова време избрах тема на дипломна работа, която особено ме интересуваше: руския анархизъм. Аз съм привлечена от насилието и всичко, което ме ужасява. Страхът е като кутия, от която трябва да излезеш. Това е вълнуващо!</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- В &ldquo;Жените от крайбрежието&rdquo; на Нина Компанез вашата &ldquo;майка&rdquo; възкликва: &ldquo;Всички тези емоции за някой толкова страстен, Бог знае какво ще се получи!&rdquo;. Така ли мислеха и родителите ви за вас?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- &ldquo;Винаги преувеличаваш!&rdquo; Тази фраза чух много млада. Отнасяха се с мен като с врачка. Когато се водеха разговори за любов или брак, казвах: &ldquo;Аз знам&rdquo;. Баща ми ме смяташе за язвителен анархист. &ldquo;Не си родена да поучаваш&rdquo;, ми повтаряше той. Раздвоена съм между яростта и нежността. Аз съм човек, когото молят да се успокои. Но, когато викам, крещя, казвам нещо друго.&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Често ли викате?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Това е вълнуващо за мен. Идва като огромна, непреодолима вълна, понякога на улицата, там, където всичко е забранено. Правя го с внуците си, за да ги разсмея. Тогава хората казват: &ldquo;Тя си мисли, че всичко й е позволено&rdquo;. Но не е така. Човек е такъв, какъвто е. Разбира се, донякъде се променя. Днес не изпитвам никаква горчивина. Това е победа. Най-малкото, съм живяла. Натрупването на болка ми даде известна свобода. Живея, както искам. Предпочитам да съм обичана вместо харесвана.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Дори в киното?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Бях по-скоро избирана, отколкото аз да избирах. Но отказах да играя жени, които нямах желание да изиграя. Докато убийци или героини, които поставят любовта над всичко, както при Дюрас, това да! Запознах се с Дюрас и я обикнах завинаги. Когато играех в <span style="color:#3b3b3b"><em>La Musica</em></span>, тя ми написа дълго писмо. Но малко сме се виждали. Тя казваше: &ldquo;Разгневена съм! Най-вече срещу Бог&rdquo;. Това са думи, които аз също бих могла да изрека.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- През 2007 г. предизвикахте буря в Италия, когато нарекохте герой създателя на &ldquo;Червените бригади&rdquo; Ренато Курчио.</strong> <strong>Веднага се извинихте. Не можехте ли да се защитите?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Не съм забравила това ужасно унижение. Разбира се, бих могла да протестирам, но това само щеше да влоши ситуацията. Когато отидох да се извиня по италианската телевизия, операторът ме погледна и вдигна палец, за да ме окуражи&hellip; Публично помолих за прошка. Това ми спечели време за предизвикателството, каквото е филмовият фестивал във Венеция. Впоследствие си дадох сметка до каква степен пресата има нужда от сензация. В живота си много съм лъгала за фактите. Никога за онова, което мисля. Ако говоря за себе си, то е по начина, по който един писател би се скрил зад някои от героите си, както в първия ми филм като режисьор &ldquo;Пепел и кръв&rdquo;.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Как стигнахте до неговото създаване?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Дълго време имах желание да разкажа история. Впрочем вече бях написала много, до деня, в който един продуцент хареса една от тях. Разказваше се за отмъщение, ритуал, прошка. Когато ми казаха: &ldquo;Ще го направиш&rdquo;, аз просто се впуснах. За мен, като човек, който знае какво значи снимачна площадка, който познава неотложността, която цари там и нуждата да бъдат защитени актьорите, това не беше сложно. Въпреки че е борба до края. В действителност, колкото по-хаотично беше, толкова повече ми харесваше да го правя. Бях по-закалена през 2013 г., с втория си филм, <span style="color:#454545">&quot;Cadences obstin&eacute;es&rdquo;</span>.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Ето че говорите с този глас и начин на изразяване, пленил толкова режисьори. Как ги отработихте?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- По време на първите ми прослушвания често ме връщаха заради акцента. Какъв акцент? Не разбирах за какво говорят. Гласът става това, в което го превърнеш по време на снимките. Той стана по-уверен. Актьорът е като къща. Има основи и определен брой стаи. С ролите си, които не приличаха задължително на мен, съм посетила всички стаи. В &ldquo;Любов до смърт&rdquo; Рене ми повери ролята на жена пастор. Спокойна, щедра жена, алтруист, която няма нищо общо с мен. Опитах се да се поставя на нейно място. Изработих си глас на монахиня. Същото нещо беше с Калас. За &ldquo;Кармен&rdquo; тя търсеше пресипнали, дори неприятни интонации.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- По време на последната церемония на наградите &ldquo;Молиер&rdquo; ви имитираха. Това смути ли ви?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Фабрис Лучини ме имитира. Но се имитира само човек, когото харесват. Погледнете Маргьорит Дюрас, тя говореше без да бърза. И Трентинян, Депардийо&hellip; Харесвам техните гласове. В замяна на това, никога не са ме канили да дублирам филм.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- По време на случая с Ренато Курчио вие казахте, че една актриса е обикновена жена. Мислите ли го наистина?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Да. Кой сте, когато светлините угаснат? Магията спира в мига, в който се върнете в сянката&hellip; Понякога журналистите пишат, че вече съм изчезнала&hellip; Няма да им разказвам целия си живот. Да им казвам какво правят тук и там.&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Има ли човек, който да ви вижда такава, каквато сте наистина?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Да. Един мъж. Все още съществуват интелигентни и свободни мъже, които не са затънали в материалното. Що се отнася до мен, никога не съм ходила при психоаналитик. Но пък поддържам непрекъснат разговор със самата себе си. Искам да разбера какво съм направила погрешно. Вярвам в прошката, в признанието, в изоставянeто, в саможертвата.&nbsp;</span></p> <p>&nbsp;</p> <div class="embeddedContent">&nbsp;</div> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/GX7ADncMMrU?wmode=transparent&amp;jqoemcache=QHa8P" width="425"></iframe></div> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><strong>Фани Ардан в 9 дати</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>1949 г. </strong>Родена е на 22 март в Сомюр (Мен е Лоар)</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>1979 г. </strong>&ldquo;Жените от крайбрежието&rdquo;, телевизионен филм на Нина Компанез</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>1981 г. </strong>&ldquo;Съседката&rdquo; на Франсоа Трюфо</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>1983 г. </strong>&ldquo;Животът е един роман&rdquo; на Ален Рене</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>1995 г. </strong>&ldquo;Отвъд облаците&rdquo; на Микеланджело Антониони</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>1997 г. </strong>&ldquo;Сезар&rdquo; за най-добра актриса за &ldquo;Почти обратен&rdquo; на Габриел Агион</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>2002 г. </strong>&ldquo;8 жени&rdquo; на Франсоа Озон</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>2009 г. </strong>Излиза първият й режисьорски филм, &ldquo;Пепел и кръв&rdquo;</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>2013 г. </strong>&ldquo;Светлите дни предстоят&rdquo; на Марион Верну</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></span></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>