Той беше най-великият, най-старият, последният. Той беше последното въплъщение на поколението големи френски певци на ХХ век, такова, каквото бяха поетите през ХIХ век: Брел, Брасанс, Фера, Фере, Барбара, Генсбург и др. След тях дойде поколението на йе-йе, с Джони, техният лидер и икона, които мечтаеха единствено да бъдат американци. Всичко е въпрос на рожденна дата: те се бяха родили след Втората световна война, когато американската армия се налагаше като главната сила на Запад. Другите бяха родени през 20-те г., когато френската армия, излязла от окопите, все още се радваше на прозвището “най-добрата армия в света”.

 

Шарл Азнавур Снимка: АФП, архив

 

Тази кохорта, идваща от всички хоризонти, имаше само една родина: Франция. Франция и най-вече нейният език, който те боготворяха като най-любима любовница. Азнавур пишеше първо текстовете и търпеливо чакаше това бижу да намери музикална обувка по мярка.

 

Това можеше да трае дълго. Без значение, текстът винаги беше първи, а музиката втора. Музиката беше интернационална, джаз в началото, а след това от всички континенти, но думите бяха френски. Азнавур потъваше в речниците и не излизаше оттам, докато текстът не бъде съвършено шлифован: диамант. Той бе попил всички френски поети, ставайки едно цяло с тях, което превръщаше в езика Азнавур, какъвто някога беше Юго, Верлен, Рембо, Ламартин и т.н. Така се става френски автор. Така се постига световно признание, включително и в САЩ, като най-великият певец на ХХ век.

 

Той възпяваше любовта, но също и раздялата, отхвърлената любов, страданието, времето, което отминава, отлитащата младост. Той прославяше и Дева Мария и очарованието на малките църкви.

 

Някои от песните му предизвикваха скандал. Намираха ги за прекалено груби, дори неприлични. Би било същото и днес. Нашите добродетелни феминистки не биха оценили Donne tes seize ans (Дай твоите шестнадесет години), както ЛГБТ асоциациите биха забранили сарказма на Брел или Брасанс за онези, които все още не се наричаха гейове.

 

Тъй като арменското име, избрано от майка му, било твърде сложно, медицинската сестра в родилния дом го променила на Шарл. “Бих искал да я срещна, за да й благодаря”, казваше той. И дори съкрати първоначалното си име Азнавурян. Великият френски футболист от 50-те г. направи същото, съкращавайки полското си име Копашевски на Копа. Асимилацията имаше правила, които нито един имигрант не отхвърляше, в името на една тиранична идентичност и капризна индивидуалност.

 

По онова време имигрантите се присъединяваха към страна, а не към диаспора. Те възприемаха културата, историята, героите на французите по потекло и не им налагаха с арогантността на колонизатор своите нрави и чужди обичаи. Самият Азнавур казваше: “Изоставих голяма част от моята арменска същност, за да бъда французин… Трябва да го направиш. Или трябва да си тръгнеш”. Да изоставиш, за да завладееш по-добре. Да се отърсиш, за да се премениш по-добре. Да се слееш, за да заблестиш по-добре и да постигнеш една върховна френска съдба.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Още от категорията

Напиши коментар