Дейвид Кроненбърг: Аз съм екзистенциалист

Дейвид Кроненбърг: Аз съм екзистенциалист
“Ние сме родени в изключително сложен свят, с ограничено очакване от живота; много е трудно да разберем кои сме, защо сме тук и как трябва да живеем”.

 

На 72-годишна възраст Дейвид Кроненбърг публикува първия си роман, Consumed. Режисьорът на “Източни обещания” ни въвлича по следите на двойка фотожурналисти, Нейтън и Наоми, които прекосяват света заради работата си. Първото им разследване е в Будапеща на хирург със спорна практика; второто е за жестоко убийство, което става централна новина в парижките хроники. Известният философ Аристид Аростеги е убил жена си Селестин, разкъсал някои части на тялото й и изчезнал. Проследявайки двете интриги, които впоследствие се събират в една, майсторът Кроненбърг разгръща сюжет, в който има сексуални, психологически и медицински перверзии, изгражда ултрасвързан свят, толкова дематериализиран, че вече не се различават реалното от привидното.

Интервю с един творец, чието въображение е толкова богато в писането, колкото и на екрана, публикува “Мадам Фигаро”.

 

- Какво ви накара да напишете първия си роман?

 

- Винаги съм мислел, че ще бъда автор на романи. Баща ми пишеше и притежаваше книжарница и, когато бях млад, не съм си представял, че ще имам кариера на режисьор. Аз израснах в Торонто, не в Лос Анджелис. Никой не работеше в киното. А след това постепенно бях заинтригуван от нюйоркския ъндърграунд и технологиите и започнах да изследвам това поле. Приятели от университета в Торонто, където учех, започнаха да правят филми и аз се присъединих към тях. В някакъв смисъл киното ме похити и аз започнах да пиша сценарии вместо романи… 

Трябваше да почакам 2008-а, за да се свърже с мен директорката на издателство Penguin Canada. Тя беше гледала филмите ми и чела сценариите ми и ме попита дали вече съм мислел да напиша роман. Отговорих й: “Да, от 50 години”. Нашият контакт беше искрата, която запали старата ми амбиция.

 

- Защо разположихте интригата във Франция?

 

- От времето на Волтер вие, във Франция, имате традиция на ангажирания интелектуалец. Някой, който официално е философ, преподавател в университет, но който взема също позиция в публичния дебат за политиката, международните отношения, структурите, които управляват обществото… Някой, който може да бъде артист, автор на романи или драматург. Това не е толкова често срещано; в Америка няма да откриете негов еквивалент. 

Тъй като исках да представя двойка философи, които са и публични, медийни фигури, беше естествено, от гледна точка на достоверността, да бъдат французи. Спомних си също за Хенри Джеймс, който е съпоставял наивни и невинни американци със сложни и цинични французи. В Consumed има, от една страна, двойка американски фотожурналисти, Наоми и Нейтън, а от друга, двойка парижки интелектуалция, Селестин и Аристид Аростеги, чийто далечен вдъхновител са Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар.

 

- Вие самият сте читател на Сартр…

 

- И на Бовоар! И се смятам за екзистенциалист. Тази толкова популярна, толкова “шик” философия през 50-те г. впоследствие излезе от мода и беше много оспорвана, включително от онези, на които се опираше, като Хайдегер, но за мен тя описва с точност нашата ситуация - мисля си за “Екзистенциализмът е хуманизъм”, която, впрочем, се споменава в моята книга.

Ние сме родени в изключително сложен свят, с ограничено очакване от живота; много е трудно да разберем кои сме, защо сме тук и как трябва да живеем. Социалните структури се опитват да ни го кажат, или по-скоро да ни го наложат, но ако малко се дистанцираме, си даваме сметка, че те са просто институции, създадени от други човешки същества, а не абсолюти. Ние сме, както казва Сартр, “осъдени да бъдем свободни”. Притежаваме свободата, но се отказваме от нея, защото ни плаши; доброволно я жертваме в името на политическа система, идеология или религия. Аз се разпознавам в атеизма, изповядван от екзистенциализма; за мен няма Бог, нито живот след смъртта, и това е неразделна част от тази толкова тежка за носене свобода, която прави по-силно и по-тежко предизвикателството да се живее.

 

- Някои критици сравниха книгата ви с първите ви филми - “Видеодрум”, “Мухата”-, за които се казва, че са допринесли за създаването на жанра body horror (в който ужасът се поражда от разрушаването или израждането на телата - б. а.). Съгласен ли сте?

 

- Всъщност не. Тези сравнения ми се струват повърхностни. В книгата се откриват отново теми като хирургията, сексът, болестта или тялото, но става дума за универсални мотиви, всички ние минаваме през подобен тип преживявания. Разбира се, не всички жени имат чуввството, като Селестин, че гърдата им е била колонизирана от щурци; но аз познавам жени, които са били подложени на мастектомия, и какво е ракът, ако не нашествие на клетки, които са станали чужди? Според мен това беше съвършената метафора за една превъзходна жена, подложена обаче на крайно психологическо отклонение. 

В действителност, имах чувството, че благодарение на този роман, можех да говоря по теми, които ми бе невъзможно да засегна в киното, като остаряването и последствията от него върху интелекта или сексуалните отношения след определена възраст. Не бих могъл да покажа във филм отношенията между Наоми и Аристид. Ако може евентуално да се сравни писането на роман, много различно от писането на сценарий, с режисирането на пълнометражен филм, то е в степента, в която там също трябва да се направи кастинг на героите, да се избере осветлението и местата, да се мебелират стаите…

 

- Книгата ви също говори за киното и дори за кинофестивала в Кан…

 

- Да, една от сладостите на романа е, че можеш да вмъкнеш фрагменти от собствения си опит. Запитах се какво малко по-оригинално нещо мога да предложа, и знаейки какво е да си президент на журито на фестивала в Кан, тъй като изпълних тази роля през 1999 г., се вдъхнових от това. Разискванията в Кан, такива, какво се появяват в романа, са смесица от преживени елементи, други, които са ми били разказани, и такива, които са измислени, така както всеки герой е смесица, заимстваща от хората, които познаваме. Донякъде като в сънищата, макар че аз мисля, че филмите са много по-близо до сънищата, отколкото романите. 

Да напишеш роман означава да създадеш свят чрез езика, което означава, че задействаш област в мозъка, която се отнася до езика. Докато логиката на съня, главно визуална, управлява всички филми в моите очи, включително онези, които са реалистични - монтажа, използването на техниката на гледните точки, и принадлежи според мен към механизма на сънищата.

 

- Книгата ви премахва границите между реалност и илюзия, както в “Екзистенц” (eXistenZ). Затова ли интригата завършва в Северна Корея, където самата идея за истина е под въпрос?

 

- Тя е свързана, без да си давам сметка за това първоначално. Имах идеята да включа севернокорейски филм в селекцията на фестивала в Кан, където моите герои са в журито, и след това, чрез асоциацията на идеи, страната зае важно място. 

Сартр е бил спътник на Комунистическата партия и убеден привърженик на политиката на Сталин, когото е подкрепял въпреки престъпленията му. Исках Аристид Аростеги да бъде привлечен от авторитарен режим, както Хайдегер е бил съблазнен от идеята да стане официалният философ на нацистка Германия - старата платонова фантазия за философа, превърнал се в съветник на царя - и тъй като толкова интелектуалци, влюбени в марксизма и маоизма, заслепени от красотата на теорията, отказаха да приемат, че Мао и Сталин са били убийци, отговорни за смъртта на милиони хора. 

Ако помислим за съвременен еквивалент, Северна Корея е един от крайните примери за диктатура и тоталитаризъм, където реалността на неговите жители е изградена напълно от пропагандата и интензивното промиване на мозъци от страна на правителството. Нейното присъствие в романа, първо случайно, в крайна сметка е логично.

 

- В романа ви има подробни описания, включително и технически характеристики, на цифрови фотоапарати. Наоми и Нейтън изглеждат обсебени от технологията. Като вас?

 

- Аз съм техноманиак, това е вярно. Но не мисля, че при Наоми и Нейтън става дума за мания. За тях, като хора от поколението на интернет, техническият и електронният материал са като въздуха, който дишат, той е екосистемата, в която се развиват. Това, че разполагат с най-доброто оборудване, им дава професионално предимство, и вълнението, което изпитваме винаги, когато притежаваме последната модна играчка. Те не виждат с какво това деформира или оформя тяхната реалност, не си дават сметка, че техните отношения, включително и сексуалните, са предопределени от екраните. Днес технологията е разширение на нервната ни система. Имам предвид телефона, който стана продължение на моето ухо и моя глас…

През 50-те г. технологията се смяташе за нечовешка и обезчовечаваща, потенциално разрушителна за нашата душа. Нищо не е по-невярно в моите очи: обратното, технологията е дълбоко човешка. Тя произлиза от нашия разум и въображение, ние сме я създали; тя е огледало както на доброто, така и на злото в нас.

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

Коментари

  • Цепеница Фиданкова

    05 Фев 2016 11:25ч.

    Изостанала съм. Не знаех, че сега перверзниците се наричат екзистенциалисти.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • у,ае,е,ае,

    07 Фев 2016 20:35ч.

    Дегенерат.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи