Альоша… Авторът на “Престъпление и наказание” оплаква смъртта на детето си, отнесено от епилептична криза. Пред лицето на мрака, Бог е единственото спасение.

 

Портрет на Достоевски от Василий Перов, 1872 г.

 

Октомври 1878 г. Изправен пред прозореца на кабинета си, Фьодор Михайлович гледа куполите на катедралата “Свети Владимир”, където през 1828 г. е отслужена панахидата за дойката на Пушкин. Александър оплаквал своята няня. Тя го обичала повече от собствената му майка, която смятала, че е грозен с прекалено къдравата коса и матовия си тен. Защо мисли за Пушкин? Каква утеха търси Достоевски в това припомняне? Александър Сергеевич бил слънчево създание, по чудо вкоренено на руската земя. Алексей, синът на Достоевски, приличал на ангел. Той починал пет месеца по-рано от епилептичен припадък. Альоша бил само на три години, но наследил болестта от баща си. Писателят се чувствал виновен за това.

Достоевски пали цигара, облича износеното си палто и излиза. Той иска да отиде да се моли пред иконостаса на катедралата “Св. Владимир”, после да прекоси града, който Пушкин е обичал толкова много, но към който той самият никога не успял да се привърже. Фьодор е едва 15-годишен, когато пристига в Санкт Петербург, за да влезе във военно-инженерното училище. То се намирало в замъка “Свети Михаил”, който цар Павел I построил и където бил убит. Синът му Александър бил част от заговора, но никой не знае дали е бил съгласен със смъртта на баща си или е имал лекомислието да повярва, че суверенът ще се съгласи да подпише абдикацията си. 

Фьодор е коленичил пред иконите. Той се кръсти, докато сълзи обливат съсухреното му лице. Спомня си ареста си, заради това че се е срещал с кръга на Петрашевски, който събирал всеки петък либерали и фуриеристи. Осъден на смърт, а после помилван, само няколко минути преди екзекуцията, Достоевски открил вярата по време на каторгата. Оттогава тя е в душата му. Смъртта на Альоша го е разклатила и Фьодор моли Господ да не го оставя на мрака. 

Неведнъж той е усещал властта му. Когато отивал да играе като луд на рулетка и се прибрал у дома с пияни очи. Когато не успявал да се измъкне от кредиторите си и обмислял престъпление. Когато по-големият му брат и първата му съпруга починали през 1864 година. Когато през 1869-а Сергей Нечаев, член на терористичната организация “Народная воля”, убил студент заради неподчинение. Достоевски, който се намирал в Дрезден тогава, разбрал трагичния смисъл на това убийство. Започвало времето на “Бесове” - той вече работел по този роман - подобно на бездна пред Русия. Един ден цялата страна щяла да бъде погълната от нея. Първите две части на “Бесове” са публикувани като подлистник в “Руски вестник” преди завръщането му в Санкт Петербург през юли 1871 година. Успехът е мълниеносен и оттогава започват да гледат на Достоевски като на пророк, на ясновидец.

Излизайки от катедралата “Свети Владимир”, Фьодор тръгва по “Фонтанка”, а после по Невски проспект. Той мрази пищните хотели, ресторантите, луксозните му магазини, които са обида за всички унизени хора от многолюдните крайни квартали. Както винаги, непозната сила го тегли към Сенатския площад, където са започнали новите смутни времена с бунта на декабристите. Пролята е кръв. Бунтовниците са арестувани, заточени или екзекутирани. Идеите им обаче продължават да напредват. Въпреки реформите, предприети при управлението на Александър II, те са се радикализирали до нихилизъм. 

Достоевски спира пред Бронзовия конник. Статуята на Петър Велики на кон е обгърната от лека мъгла, издигаща се от Нева. За Фьодор създателят на Санкт Петербург е първият нихилист. Защото принизява Православната църква, която е била главната опора на руския национален дух. Той е издълбал също пропаст между народа и хората на културата, които се обърнали на Запад. За да му подражават. 

Достоевски тръгва по същия път, за да се върне в апартамента си, в кабинета си, към листовете, разхвърляни на бюрото. Той пише историята на четиримата братя Карамазови. Най-малкият се казва Альоша. Като сина му. Но преди да се залови отново за работа, Фьодор решава да отиде в манастира “Оптина пустиня”. За да се срещне с отец Амвросий, смятан за свят човек. Да му изповяда болката си. Да потърси помощта му. Молитвите му. Не само за себе си. А за цяла Русия. Тя му изглежда обречена на мъченичество. 

 

Откъс от “Санкт Петербург, бялата магия” («Saint-Pétersbourg, la Magie blanche», Le Figaro Hors-Série)

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Още от категорията

1 коментар/a

Вася Н. Илиева на 07.03.2018 в 22:49
Уместно подбран откъс за Достоевски, а погледът към него е чудесен. Нужен и актуален. Поздрав за избора и превода. Благодаря.

Напиши коментар