“Отвращавате ме с вашето щастие! С живота, който трябва да обичате на всяка цена. Като кучета, които ближат всичко, което намерят. И този малко късмет за всеки ден, ако не сте твърде взискателни. Аз искам всичко, веднага - и да бъде напълно - или отказвам! Не искам да бъда скромна и да се задоволявам с малко парче, ако съм била послушна. Искам да бъда сигурна във всичко днес и всичко да бъде толкова хубаво, колкото когато бях малка - или да умра”. Тези думи на Антигона изразяват юношески бунт, който не само беше и мой, но щеше и да растe. Разбунтувалата се младеж през 60-те г. го превърна в своя програма за живот и действие при новите условия на едно общество на потреблението и забавленията.

 

 

Известният френски социолог Жан-Пиер Льо Гоф проследява в новото си есе, La France d'hier. Récit d'un monde adolescent, des années 1950 à Mai 68, 18-те години, предшестващи май 1968 г. Откъси от него публикува “Фигаро”.

 

 

Съвременните вярвания

 

Днес е модерно в някои кръгове да се хвалят, че са били отгледани извън селските и религиозни предразсъдъци, изтъквайки така една модерност, отърсила се от всякаква вяра. Можем сериозно да се усъмним в това, имайки предвид мястото и очарованието, което упражнява върху някои умове аудиовизуалният свят. Осъзнах го един ден, в който направих грешката да се съглася да участвам в предаване по един доста известен телевизионен канал, който много се харесва на тийнейджърите. Този ден бяха дошли ученици от едно училище в парижкото предградие, за да гледат предаването “с учебна цел”. Влизайки в студиото преди да започне, те се пръснаха във всички посоки, гледайки навсякъде, като заслепени от това необичайно място, което дотогава познаваха само от телевизионния екран.

Служителите трудно ги удържаха на едно място, толкова бяха развълнувани. Наблюдавах ги как хвърлят удивен поглед към все още празната маса, където водещите и гостите скоро щяха да заемат местата си. Имах чувството, че тези младежи за първи път влизат в ново свещено място, с неговата снимачна площадка, обляна в светлина, като вселена извън пространството и времето, управлявана от няколко тайнствени служебни лица и водещи с аудиоореола на известността. 

Изведнъж си спомних разговора, който проведох години по-рано с жената, която наричахме “Кръстница” (…) Попитах я защо продължава да ходи на литургия, която ми се струваше много скучна. Отговорът й ме изненада: “Ти не си даваш сметка. Ние сме бедни хора, познали сме мизерията и литургията е добра за нас. Има стъклописи, с техните цветове и светлина, тамян и песнопение на латински, олтар, а пред олтара свещеник с филон с децата от хора… Литургията ни кара да забравим всекидневните си грижи. Ти не си даваш сметка колко е красиво това за нас…”.  Не само Господ имаше значение или по-скоро той беше тясно свързан с един красив свят, който надхвърляше бедния живот и позволяваше на “бедните хора” да стигнат до една свръхестествена вселена. Не мисля, че “подрастващият народ”, отгледан в съвсем друг контекст, в който телевизията или концертите заемат мястото на прекрасния свят, непременно е спечелил от тази промяна. 

 

Детски игри

 

“Малката война” имаше предимството да задоволява агресивността чрез играта, която не водеше до драми, а костваше само няколко синини. Тогава тя беше част от  детското състояние на момчетата, както “истинската война” винаги е била състояние на възрастните. Никога не би дошло наум на нашите родители, както и на учителите ни в училище, да забранят да “играем на война”. Не беше време за хигиенизиране и пацифизъм; не мечтаеха за свят, изпълнен с любов и целувки, а възпитателите изобщо не се стремяха да изкоренят всяка форма на агресивност сред децата, особено при момчетата.

 

Ангел пазител

 

Сред всички защитни фигури, ангелът пазител заема особено място: тъй като не е доволен да бди непрекъснато над нас, той [Бог] ни дава още един пазител, Ангел, принц в неговия Рай. Да имаш ангел пазител специално за теб беше нещо прекрасно и утешително. Въпреки че е чист дух, изображенията го представят с лице и детско тяло с крила, малко по-голямо и възрастно от нас. По време на игрите ни и във всички ситуации, в които можехме да изпаднем и да се нараним, той беше там, за да ни пази. Това беше и малкото гласче на съвестта, което ни казваше да избягваме злото и ни водеше по правия път. Дори и невидим, ангелът пазител винаги беше до вас, не ви изоставяше никога; той помагаше да заспите и бдеше над вас през нощта.

 

Разрив между поколенията

 

Осъзнах брутално значението на разрива между поколенията в религиозната и културната област при едно посещение в дома на родителите ми през 80-те години. Най-малкият ми син, който забеляза разпятието, закачено на стената в стаята, го посочи с пръст и възкликна: “Това е Грендайзер!” (робот от японски телевизионен сериал). Знаех, че разривът в предаването е реалност, но дотогава той си оставаше идея, за която човек би могъл да разсъждава любезно. Изведнъж тя придоби плътност чрез думите на сина ми. Тогава му обясних горе-долу, че това е Иисус Христос, който е бил разпънат на кръста. Тази християнска култура, която беше част от моето начално възпитание, беше станала напълно неразбираема за него. Бяха минали години и аз нищо не бях разбрал; една важна част от нашето наследство беше изоставена и в празнината, останала от този разрив, можеха да нахлуят екзотични митологии, деградирали във фейлетон или комикс. От този ден се опитвах горе-долу да наваксам закъснението: купувах детски книги, които разказваха за Библията и Евангелията и вечер четях. Може да изглежда смешно, но синът ми поне научи някои основни неща за юдаизма и християнството. Не беше време за бунт, който би могъл да изглежда спасителен в наши дни,  този път трябваше да се възстанови нишката, за да се предотврати триумфа на невежеството.

 

Напредък или бъркотия

 

През декември 1965 г., в телевизионно интервю между двата тура на президентските избори, генерал Дьо Гол описва по свой начин равновесието между реда и промяната в тази нова модерност: “Във Франция се случва това, което се случва в една къща. Господарката на дома, домакинята, иска да има прахосмукачка, хладилник, иска да има пералня и дори, ако е възможно, кола. Това е движението. И в същото време тя не иска мъжът й да развратничи насам-натам, момчетата да си слагат краката на масата и момичетата да се прибират през нощта. Това е редът. Домакинята иска напредък, но не иска бъркотия. Е, добре, това се отнася и за Франция. Трябва напредък, не трябва бъркотия!”. Именно това равновесие е в лошо състояние и младежта ще го разклати.  

 

Антигона без трагедия

 

Прочитът на “Антигона” на Жан Ануи изразяваше онова, което дотогава се усещаше като неизразим бунт, изпитван в самота, или споделян хаотично с няколко приятели. Антагонизмът между реалиста Креон с неговата политическа кухня и бунтовничката Антигона изразяваше желанието за чистота, достигащо дори до преразглеждане на самата идея за човешко щастие: “Ние сме от тези, които поставят въпросите до края. […] Ах! Вашите глави, бедните ви глави на кандидати за щастие! Вие сте грозни, дори и най-красивите. Във всички вас има нещо грозно в ъгъла на окото или на устата. Добре го каза ти преди малко, Креон, кухнята. Имате глави на готвачи!”.

Отказът да приеме живот в граници и компромис не предлагаше друг избор освен бягство във въображението за един свят извън принудите на обществения живот и законите на града. Това бягство имаше характера на невъзможно завръщане към света на детството, който не искахме да напуснем. 

“Отвращавате ме с вашето щастие! С живота, който трябва да обичате на всяка цена. Подобно на кучета, които ближат всичко, което намерят. И този малко късмет за всеки ден, ако не сте твърде взискателни. Аз искам всичко, веднага - и да бъде напълно - или отказвам! Не искам да бъда скромна и да се задоволявам с малко парче, ако съм бил послушна. Искам да бъда сигурна във всичко днес и всичко да бъде толкова хубаво, колкото когато бях малка - или да умра”. Тези думи на Антигона изразяват, и не би могло по-добре, юношески бунт, който не само беше и мой, но щеше и да растe. В пиесата на Жан Ануи това изискване за всичко веднага води до смърт. Отивайки отвъд трагичното, разбунтувалата се младеж през 60-те г. го превърна в своя програма за живот и действие при новите условия на едно общество на потреблението и забавленията. 

 

Загубата на смисъл

 

Най-дълбоката духовна нужда на хората не е нито справедливостта, нито редът, а значението. Всеки човек има нужда животът му да “означава”, и не само с неговото включване в някаква намерение или колективно начинание. Ако тази нужда не е изчезнала, какво става с едно общество, което изглежда загрижено преди всичко за механизмите на своето функциониране? Какво става с грижата за значението във време на комуникация, образ и външност? Невежеството е благоприятно за чуждо влияние и за разюздания израз на афекти и инстинкти, които не намират канали за символично изражение. С риск от разпад, от ново варварство, което прави света незначителен и суетен. 

 

Подрастващите 

 

Тези революционни интерпретации на Май 68-а остават слепи за новият исторически факт, който не влиза в рамката на борческото действие: идването на социалната и политическа сцена на нов социален актьор, подрастващият народ, възпитан и образован в новото общество на потребление и развлечения […] Голямата маса студенти в действителност е разделена между противоречиви нужди. При тях се открива едно измерение на постоянна игра, на колективна игра, примесена с крайна сериозност, която може да премине в трагедия. Големият празник на младежката солидарност, голямата синкретична игра на революцията, бяха същевременно, в личен план, изпит за приемане в обществото (който засега и в повечето случаи изглеждаше за предпочитане и далеч превъзхождаше училищните изпити) и, в колективен план, воля да се утвърдят за и срещу обществото.

 

La France d'hier. Récit d'un monde adolescent, des années 1950 à Mai 68, de Jean-Pierre Le Goff, Editions Stock

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Иранският Рубикон

Иранският Рубикон

Санкциите срещу Иран ще предопределят бъдещето на американското глобал...

1 коментар/a

Hamlet или Let be Ham на 05.02.2018 в 19:20
Извод: сакрализациите не изчезват, те просто променят значенията си. Без сакралното животът ни няма никаква значимост, ние сме никои. Модерното чрез индустрията на забавленията си е не по-малко вторачено в своите свещени обречености, а традиционно свещеното като антиутопия на модерно светското сочи тъкмо свещеността на новата утопия - да се живее само светски, да бъдеш светски на всяка цена.

Напиши коментар