За упадъка на моралните и културните ценности на нацията, за безизходицата и липсата на воля за промяна, за тържеството на посредствеността. Статия отпреди 85 години описва картината на една уж далечна действителност, а всъщност толкова позната нам и днес.

София, кръстовището на булевард “Васил Левски” и улица “Граф Игнатиев”, 30-те години на ХХ век

 

Едва ли има културен българин, който да не изпитва огорчение от обществената и морална поквара на нашия живот. Това чувство се засилва от съзнанието, че в тази поквара взима деятелно участие т.нар. „интелигенция“, чиято ненаситна и вълча природа се манифестира по твърде безогледен начин. Разбира се, не цялата интелигенция носи това петно – част от нея все още пази традициите на честта и чувството на отговорност.

 

Дух на егоизъм, който не подбира средства, за да се насити, да затлъстее, бягство от всяка безкористна обществена служба, отказ от всяка лична жертва за общо благо – това са новите пътища на тази корумпирана и бедна духовно „интелигенция“. Тук е коренът на злото, първоизточникът на всички бедствия, които сполетяха и които още дебнат българския народ. Неизлечима е тая болест, като рак в народното тяло. Тя се е разляла във всички области на живота – политически, обществен, държавен и частен. Кой ще я изкорени?

 

Пирамидата на обществения и държавен механизъм е тъй зле нагодена, че ония, които успяват да се изкачат на върха, минават обикновено през трупове и чупене на кости. Народът се третира като чуждо „население“, властта се разполага като в завоювана страна. Кой е насаждал това гражданско „възпитание“, кому тежи тази страшна отговорност? Оттук ожесточението на всички против всички, липсата на морал и човещина, изпъкване на утайката, на онова, което има силни лакти и неизмеримо нахалство, заедно с всички противоречия и неизлечими рани, които това положение създава в обществения организъм.

 

Ако състоянието на обществения живот е мерило за морала на отделните граждани, трябва да заключим, че изобщо всички морални устои в душата на отделната личност са разклатени и съзнанието ѝ помътено, за да не вижда пропастта, която всеки ден се отваря все по-дълбока. Нещастието е, че отделната личност е безсилна да се бори със злото, което я завлича, защото е старо, кърмено отдавна, подхранвано за цели и задачи, чужди на народния живот. Вместо грижа за съдбата на тоя простодушен и беден народ, от който е излязла, тая прословута интелигентска личност – като учен и писател, държавник, политик или чиновник – не е вършила друго освен да го приспива в скута на неговата собствена нищета.

 

От това следва, като закон, че народната душа ще остане – и е останала – пуста от морални семена, чужда на оня духовен растеж, който подхранва творческите сокове на нацията. Оставен да се развива не по своя характер, да харчи енергията си за химерични и антикултурни цели, преди да е осъзнал елементарните морални ценности, той все повече затъва в грубостта на инстинкта и в дивия произвол на своята първобитна природа. Лъган от водачите си – същата тази душегубителна „интелигенция“, чийто съюз с дявола е осветен с множество антинародни катастрофични актове – разуверен в надеждите си, днес той е зле настъпен, с убита воля и разколебана, болна душа.

 

Животът е цялостен и смислен, когато дава поле за всестранно творчество, духовно или практическо. Нищо не окриля душата тъй както радостта на творчеството, съзнанието, че под това хубаво небе, заедно с облаците и чучулигите, и човекът допринася частици към делото на великия Творец. Напротив, нищо не потиска духа по-силно от апатията, от съзнанието, че творческите сили са притиснати, задушени, че наоколо витае призрака на нищото, на застоя и смъртта. Когато един народ достигне до състояние на духовно вцепеняване, на вътрешна каталепсия, това значи, че камбаната за неговото погребение е ударила.

 

Такъв момент несъмнено преживяваме и ние. Посочените недъзи на обществената ни психика разливат своята отрова, своята гной по всички артерии на живота. Не говорим тук за хищничеството на банкерските и индустриални магнати, всеки един от които би могъл да отвори собствена банка, за алчността на държавната бюрокрация или за безогледната хищност на политическите мародери – в туй време, когато голямата маса от народа и чиновничеството дояждат последната си кора хляб – това е въпрос на преценка и във всеки случай няма пряка връзка с нашата тема.

 

Тия изгубили човешки образ, легализирани хайдуци, в чиито широки търбуси безнадеждно умира всяка човешка или християнска идея, остава да бъдат наказани от своята собствена съвест. Думата е по-скоро за тежката безизходност, в която се намират моралните и творчески сили на нацията. На арената на международното културно състезание, ние се явяваме с просешка торба, будейки съжаление за своята бедност и оставяйки след себе си иронични усмивки. И то в едно време, когато трябва да бъдат мобилизирани всички национални духовни енергии за борба с враждебни и неумолими сили, която е борба за съществуване!

 

А ето тъкмо това не става. Липсва волята, която би поставила всекиго на мястото му и би започнала, без омраза и грубо пристрастие, едно истинско културно строителство, би дало простор на народния гений да се разкрие с всичката си неподозирана мощ.

 

Напротив, като че съзнателно преследват всяка истинска творческа работа, не дават възможност на творческия дух да продуцира, залъгвайки се с миражи, които наричат „постижения“. Заради службите забравят задачата, заради кариерата изоставят целта: стремежи за лично добруване, зловредни и долни амбиции, тържество на посредствеността и подлостта, коалирани за борба с правдивото и честно слово – ето картината на днешната ни действителност.

 

Прибавете към това и липсата на свобода, традиционното политическо насилие и напластените от десетилетия рутинни предразсъдъци, и вие ще почувствате нужда да извикате: „Въздух! Отворете прозорците! Дайте слънце, обнова, светлина! Не оставяйте един цял народ да загива, като къртица в своята дупка!“. Ще усетите нужда да избягате далеч, да емигрирате в чужда страна, за да не гледате как всеки ден здравият разум капитулира пред безмислицата и глупостта!

 

Разбира се, то би било бягство от дълга и наистина е за порицание. С това злото не се намалява – и заедно с това расте и нашата отговорност. Всеки камък тежи на своето място и всяко дело върши своята работа. Ако всеки разреши за себе си задачата и изпълни дълга си, с това ще докаже, че не всичко е изгубено. Нужно е мъчително и дружно усилие, за да се отмести камъкът, паднал на пътя. Нека всички верни бъдат на своя пост.

Людмил Стоянов,

в. „Литературен глас“, октомври 1930 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

7 коментар/a

През 30-те години на миналия век на 30.05.2015 в 21:31
в България не е доминирал нити Комунизума, нити пък Пост-Комунизическия Демокретенизум, а нещо друго, което едни наричат Буржуйски Капитулизум, а други — направо си му викат Фъшкизъм. А се получава тъй, че корумпираните МУТРАЦУРИ са си биле все сущите. На’ам заш’то дедо Людмил Стоянофф теа ги нарича «ентелегенция». Т’ва си е било откровен чалга-бандитизум, къ’фто е и сиги по назе. Верно че дедо Людмил Стоянофф е също червен, сиреч — ПРОГРЕСИВЕН, — та може днешните фъшкияри да не го аресат, ама ше требува да му простим забежките. По онУЙ време никой още и абер си е немàл от днешните прелести на Атлантическия Демокретенизум.
Някои разлики за тия 85 г. на 01.06.2015 в 19:24
Докато през 30-те години емиграцията поради невъзможност за по-нататъшно приемане на реалността у нас се е приемало по-скоро теоретично, като мисловен бунт, като бягство от дълга - както пише в началото на последния абзац, то сега всеки, пожелал просто си емигрира, няма никакъв дълг към нищо, а останалите тук се приемат за будали - мазохисти. Може би с основание...
Патриот на 15.06.2015 в 04:44
Само че основната идея на тоя текст е, че трябва да си стоим в Родината и да се борим за нея, а не да бягаме от отговорност. Къде е това съзнание у днешния българин ?
bob valdes на 08.05.2017 в 21:12
Чудесна статия! Изключителен език! Благодаря!
JJJ на 09.05.2017 в 08:26
Людмил Стоянов е направил гениално-точно описание на българския политик, интелигент, управник... на цялата картина на обществено политическия живот на България. "БЕЗИЗХОДНОСТ" е ключовата дума, която най- точно разкрива причините за емиграция. Наистина, на всички нас в един момент ни се иска да избягаме, да бягаме далеч от България без да се обръщаме назад, без носталгия и с известна доза омраза и ненавист към всичко останало в "нашата" сякаш прокълната "родина". Ние, българите не сме имали нашата "френска буржоазна революция", не сме рязали глави на безотговорните към народа крале, кралици, феодали. Не сме имали нашият Оливър Кромуел! Ако бяхме имали подобни на тях, ИСТИНСКИ НАРОДНИ ЗАЩИТНИЦИ ОТ ПОСЕГАТЕЛСТВОТО НА УПРАВНИЦИТЕ- ИЗРОДИ, всичко щеше да се развива иначе. Англия по брой на населението през 1396 година е била равна с населението на България. Днес е над 70 милиона, А АНГЛИЙСКИТЕ УПРАВНИЦИ СЕ НАСИРАТ ОТ СТРАХ ДОРИ САМО НАРОДЪТ ЛЕКО ДА ИЗРЪМЖИ!
Един от големите интелектуалци, често изпадащи в обичайното за България забвение, на 10.05.2017 в 12:26
е Людмил Стоянов, който е и един от най-ярките майстори на българския език — в неговия завършен съвременен вариант. Роден е в родопското село Ковачевица — Неврокопско, което се явява най-източната точка на географското понятие Македония (оттатък Доспата е вече Тракия…). Всичко това, което четем по-горе, писателят очевидно го е изстрадал, за да го и напише така емоционално, за което ние днес сме му благодарни. И все пак, в наше време ние сме натрупали вече достатъчно исторически опит, за да можем да подхвърлим на един «по-хладен анализ» зачекната от българския класик тема: темата за разрухата на българските нрави, която е тласкала — и тогава, както и днес — най-висококачествените българи да напускат страната си и да тръгват по света, неканени и низвергнати, но отхвърлящи всякаква мисъл за връщане и за повторно потопяване в РОДНАТА СМРАД. Днес знаем, че всички ние — българите, — всъщност НЕ СМЕ НИКАКВИ ТОЧНО ОПРЕДЕЛЕНИ «БЪЛГАРИ», а сме букет от етноси, шокиращ с пъстрото си културно многообразие, стигащо до непримиримо ВЗАИМНО ИЗКЛЮЧВАНЕ на различните компоненти. Което е напълно обяснимо за една бивша провинция на няколковековната Отоманска империя, която е практикувала заселването на европейските си части с ХОРА ОТ ВСЯКЪДЕ — и то: колкото по-близо до султанската столица Стамбул, с толкова по-шарено многообразие. (Даже решението за установяването за столица на следосвобожденска България в София е един интуитивно правилен политически акт, защото София сравнително стои на една осезателна дистанция от Стамбул и е заселена с по-хомогенния етнос на далечните киргизки потомци — шопите.) Изобщо — там, където у населението няма хомогенност (било то расова, етническа, верска, икономическа и културна), на такова място не можем да се нядяваме на успешен народотворчески експеримент. В това отношение България, която е заварена от Освобождението със СЛАВЯНСКО НАСЕЛЕНИЕ по селата и с НЕСЛАВЯНСКО население по градовете, не бихме могли да си я представим без обичайните за нашата страна ОГРОМНИ КОНФЛИКТИ между селото и града. Това е само началото на разрухата! Социалистическият период се опита да заглади това ОСНОВНО ПРТИВОРЕЧИЕ, като унищожи частното селско стопанство (сиреч, унищожи — по болшевишки указания — славянството в нашата страна), но ефектът от всичко това се оказа жалък, защото лишеният от своето «черноземничество» славянски елемент на българското село не се превърна в ново градско население, а само в тълпи от «метеки», които отидоха масово да се спасяват в градовете, където изобщо не им беше мястото. Нещо повече — този стил на Е-/И-/МИГРАЦИЯ от селото в града през перода на «соца», в наше време беше доразвит в тенденцията така наречените «българи» да се спасяват поединично нейде на Запад. Преодоляването на въпросните противоречия, породени от нехомогенността на гражданите на една (коя и да е) държава досега се осъществяваше по един банален начин на различните места по света — защото такива противоречия «по причина на нехомогенността» след края на Средновековието се оказаха повсеместни на нашата планета — и това навсякъде ставаше чрез водене на войни срещу някакъв — умело или неумело — подбран противник, самото наличие на който да играе «сплотяваща роля». Това е равносилно на съчиняването на «нова религия», която да застави масите да тръгнат «в крак». САЩ и досега следват тази рецепта и с това се обяснява рекордния брой войни, които води през последното столетие и половина тази новосъчинена страна, която поради своята «новосъчиненост» е и най-силно страдаща от нехомогенния състав на своето гражданство. Русия обаче, която също е една империя — с характерните за една империя «шарении», — не иска да реставрира похватите на «самодържавието», където проблемите на нехомогенността се решават с казашка калъчка. Ето защо Путин измисли новата религия, носеща названието «Безсмъртен Полк». Споменът за войната напълно замества нуждата от нова война в съзнанието на масите, които са ТАЛАШ, очакващ своето свързващо вещество, за да застине талаша в «крепки талашитени плоскости»! За нас, които се водим «българи» (но не сме!) такъв подход е неуместен, защото ние никога не сме имали необходимия брой жертви, за да попълним едни «Безсмъртен Полк». Нам остава в сила «американския модел» — война с този или онзи, ако имаме сили за това. Или пък ВОЙНА СЪС САМИТЕ СЕБЕ СИ (едни с други — помежду си !!!): докато напълно си строшим главите. Но така не се стига но никъде, освен до нов Туна-вилает, за който си мечтае съвременният нео-Отомански Султан в Анкара.
Нео-либералите и либертарианските болшевики на нашето време, на 10.05.2017 в 13:15
во главѐ със Сорос, искат да хомогенизират цялата планета (а не само една или друга шеста част от нея) «от раз» посредством МУЛТИ-КУЛТ-ура!!!-лизъма и така да разрешат упоменатите в предишния постинг проблеми, но «вситѐ луѓе на белиот свет» са прекалено твърдоглави и се дърпат от ВИСШИТЕ БЛАЖЕНСТВА на ДЕМОКРетенизАЦИЯТА.

Напиши коментар