- Автор: адв. Георги Богданов
- 10 Sep 2020
- 21032
- 32
Снимка: бТВ
Истанбулската конвенция е нормативен акт. Твърде много хора, които не са юристи взеха отношение по същата. По тази причина диспутът загуби значението си. Подигнаха се спорове за преводи, за вярност на преводи, за значение на термини, за морал, религия, политика. Никой обаче не тури на разглеждане Истанбулската конвенция като потребност. Въпросът е има ли нужда Република България
-с оглед на съдебната практика;
-с оглед на правната теория (доктринерно);
-с оглед на развитието на правото;
-с оглед на виктимността
да приеме Истанбулската конвенция?
От позицията ми на практикуващ юрист смело мога да кажа - не. Няма нужда!
Вътрешното ни и сега действащо законодателство защитава (поне като съществуващи норми) правата на индивида. Нашето законодателство, моля да забележите, забранява не просто насилието над жени, а всяко едно насилие, то забранява изобщо насилието. Във всичките му форми и спрямо всички индивиди, без оглед на пол, раса, възраст, вероизповедание, произход. В този смисъл ратифицирането на един съвсем не безспорен нормативен акт, и то акт с отвлечени и размити норми с нищо не помага практически в борбата с насилието. Все едно да твърдим, че ако приемем още един наказателен кодекс и престъпления повече няма да се извършват.
Човечеството от хиляди години забранява убийството и го преследва и наказва (спомнете си как Бог наказва Каин за убийството на брат му Авел, като го изгонва на изток от рая и го изпраща в земята Нод) но то пак съществува. У нас насилието е забранено и наказвано от няколко закона- Наказателния кодекс, Закона за защита от домашно насилие, Закон за закрила на детето, отделни норми в семейния кодекс. Това е напълно достатъчно. Делата свързани с насилие се раглеждат по реда на бързите производства предвидени в ГПК. Законите ни предвиждат и ние имаме Национална стратегия, Национална програма и национален съвет за закрила на детето. Отделен аргумент е, че никой няма да може да бъде осъден само на базата на нормите на конвенцията. Тя не е наказателен закон.
Ние имаме много строги закони, като този за защита от дискриминация или за защита от домашно насилие. Само за пример ще посоча законовите разбирания за дискриминация: забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна.
Пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства.
Непряка дискриминация е поставяне на лице на основата на признаците по ал. 1 в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдан/а с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.
И домашно насилие :
Домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство.
За психическо и емоционално насилие върху дете се смята и всяко домашно насилие, извършено в негово присъствие.
При наличието дори и на тези само два закона се поставя въпроса имаме ли нужда от разтегливите норми на конвенцията даващи толкова широка гама на превратно тълкуване? И реторично- като защитава правата на жените защо не защитава и правото им на аборт, например?
Проблемът обаче не е само в нормите на Истанбулската конвенция. Проблемът е предварително поетите ангажименти от политиците за нейното ратифициране. В това число и позицията на вицепрезидента ни, който е забравил, че, доколкото има правото да говори, това може да става само по дадените му от президента ресори - като помилването и българското гражданство. И е длъжен да мълчи, поне докато имаме действащ президент, защото вицето е само резервен играч, който когато изрази мнение през главата на президента само отслабва тази институция. Конституцията на Републиката следва да се спазва, поне от вицето.
Прочитът на нормите на Истанбулската конвенция сочи, че тя най-малко има за цел да закриля жените от насилие. У нас равноправието на мъжете и жените е цел на интелигенцията ни още от възрожденско време. В следосвобожденската ни история българката получила права по Конституция, каквито в другите страни няма. През 1938 г. е признато правото на жените да гласуват-на вас оставям съпоставката кога става това у „развитите” демокрации. При това съобразно нормите на законите ни от това време положението на жената според етническия и произход и вероизповеданието и било делегирано да бъде уреждано по нормите на съответното вероизповедание- например за християните това ставало по реда на екзархийския устав . Това дава основание и до днес в съдебните зали да чувам, главно от цигани, израза: Ние сме женени по нашия си закон.
Истинско нормативно закрепено равенство между мъжа и жената настъпва през 1945 г., когато е приета Наредбата-закон за равенство между мъжа и жената. Последващите Конституции- тези от 1947 (наречена Димитровска), от 1971 (наречена Живковска) и от 1991 г. както и семейните кодекси, избирателните закони, закона за наследството и всичките ни нормативни актове определят фигурата на жената като напълно равноправна в динамичния свят, в който живеем. И като защитена.
И не ни е нужна конвенция за това. Чрез формулите за привързване, както и чрез другите инструменти на международното право – частно и публично – като взаимност и реторсия отделните страни могат да уреждат отношенията по повод насилието над жени или над когото и да е било по силата на двустранни договори. Без да са нужни наднационални контролиращи органи с имунитет и привилегии. Без да е нужно даването на задължителни определения за видовете пол и нестереотипните му роли. Ами тогава да формулираме и стереотипните.
По тази причина не мога да приема нормите на Истанбулската конвенция и дебатът по тях като нищо друго освен като Aberatio Ictus- отклонение на удара (междувременно токът бе увеличен с 30%). Пита се като е конвенция за защита на жените от насилие то какво място в конвенцията имат понятията социален пол, сексуална ориентация-така чл.4, или пък толкова обсъжданото абсурдно определение дадено в чл.3, буква „в”. Социално детерминираните образи и усещания не подлежат на правна регламентация или емоционалните възприятия- той/тя се чувствали или пък възприемали еди как си социално. Ами ако след два дни се чувстват и възприемат по друг начин…Нещо повече- задължава ни конвенцията да въвеждаме политики за овластяването на жените - само в сегашния кабинет министрите жени са 5 на брой, Бъчварова е шеф на кабинета на премиера, жена е вицепрезидент, жена е председател на Народното събрание!!! Защитата на правата на жените и чисто математическите квоти в овластяването са логични антиподи. Ако една жена заслужава властта винаги я получава- примери има колкото щете и то в такива страни като Пакистан (Беназир Бхуто), Индия (Индира Ганди) Турция (Тансу Чилер), и в миналото- Екатерина Велика и многоббройните кралици на Английския трон доказват това. Не може да им норма, която да ни задължава да овластяваме някого - без оглед на това дали става дума за жени, мъже или определени по каквито и да е други белези индивиди.
Насилието, с което конвенцията се налага над културните, религиозните и историческите сложили се същности на суверенни уж народи, е ужасяващо и изначално отблъскващо. Темата може и да е дъвка за феминистките движения, но в никакъв случай за практическото правосъдие, за правоприлагането и за реалната защита от насилие Истанбулската конвенция не помага с нищо. Тя е по-скоро политически инструмент за натиск отколкото разумен и действащ нормативен акт. Ако изключим основанието и истеризирания писък на грантовите НПО-та които не си спомням по какъв точно критерий твърдят, че представляват цялото ни общество и в частност мен, например. Тези НПО-та конвенцията в чл.9 задължава държавата да признае, насърчава и подкрепя, а в чл. 8 задължава да ги финансира. Не си спомням да са защитили тези НПО-та когото и да е било от каквото и да е насилие. Например да са спрели браковете с малолетни в циганските общности, продажбата на жени в тези общности и пр.
Отчетливо виждаме в нормите на конвенцията обаче как ще бъдем задължени да създаваме купища нови органи, как ще трябва да преработваме съдържанието на учебните си програми (чл.14, т.1) за изучаване на нестереотипните роли на пола, а това следва да се извършва и по медиите и в неформалните образователни структури, в спортните, културните и развлекателните такива (чл.14, т.2).
Вие какво точно разбирате под нестереотипна роля на пола?
Опитите на определени евродепутати от България да насилят правителството ни да ратифицира конвенцията и по този начин да я превърне по силата на чл.5, ал.4 от Конституцията в задължителен нормативен акт, имащ приоритет пред вътрешното ни законодателство, са нелепи. А твърденията им - откровени лъжи. Така например, евродепутат Емил Радев достигна до твърдение (или може би прозрение свише), че всяка втора жена била жертва на насилие. Нали разбирате колко невярно и абсурдно, а и обидно за нацията е това твърдение. Все пак и аз живея в този свят и познавам стотици жени, от които нито една не е била жертва на насилие. А за 25 години адвокатска практика имам 4 професионални такива случая.
Коментар заслужава текстът на чл.30, т.2, задължаващ държавата да обезщетява в разумен срок (т.3) жертвите получили тежка телесна повреда или увреждане на здравословното състояние в случаите, когато вредата не е покрита от извършителя. Нали се досещате колко ще трябва да плащаме на пребити от мъжете си циганки. Някои от които ще го играят пребити именно за да получат обезщетението, а извършителят почти винаги ще остава неразкрит.
Конвенцията, приемайки, че ние вчера сме слезли от дървото, ни задължава да криминализираме деяния като физическото насилие, заплахата, принудата и изнасилването, телесните увреждания на генитали и пр. Нещо, което ние имаме в законова регламентация от столетия, в това число с наказуемост на опита, подбудителството и помагачеството.
Може би в Европа имат нужда от такава конвенция- нека си я приемат. Като израз на социално-психологическата им импотентност на постматериализма.
В България просто нещата не стоят по този начин. Поне засега.
