Във физиката съществува понятие „точка на бифуркация“, с което се обозначава критична ситуация за системата, при която тя става неустойчива и вследствие влиянието на външни, дори незначителни събития, може да премине на по-ниско, или обратното – на по-високо ниво на самоорганизация. Събитията в Украйна в определен смисъл се явяват точно такава „точка на бифуркация“ за цялото световно Православие. Взиманите сега решения и извършваните действия до голяма степен ще определят бъдещия живот на Православната Църква, вероятно – за много столетия.

 

Прот. Вадим Леонов, Доцент в Сретенската духовна семинария

 

В тази ситуация би било неправилно да се отдръпнем встрани, осланяйки се на това, че Глава на Църквата е Христос и Той Сам ще оправи всичко. Несъмнено, Той и само Той възглавява Православната Църква, но Църквата е богочовешки организъм и Спасителят я управлява в съработничество с хората, според нашите верни и неверни желания и действия. Затова лъже-смиреното самоотстраняване от възникващите църковни проблеми може до доведе до най-лошия от всички възможни резултати.

 

Всички Поместни Църкви в Православния свят влязоха в сложен период на взимане на решения относно създадената от Константинополския Патриархат (по-нататък КП) украинска религиозна организация под името „Светейша Църква на Украйна“ (по-нататък СЦУ). За взимането на отговорно решение е необходимо не само да се познава реалната ситуация в Украйна, където безусловно мнозинството от православните хора е против налаганата от Константинопол автокефалия (2/3 срещу 1/3), но и внимателно да се изследва документът – томос за даряването на автокефалия на СЦУ, който е адресиран съвсем не само до украинските разколници и самосвети (1). Той съдържа в себе си твърдения, които поставят цялото световно Православие в небивало досега положение. Осъзнават ли в пълна мяра Поместните Църкви факта, че признавайки СЦУ, въз основа на въпросния томос, те приемат и неговото съдържание? Престъпвайки чертата на „признаването“, Поместните Църкви попадат в капан, от който вече няма да могат да излязат. В какво се крие опасността? С какво имплицитно се съгласяват всички, които признават този томос (2)?

 

1. Признаване на Константинополския патриарх за глава на цялата Православна Църква и всички Поместни Църкви в частност.

 

В томоса Нашият Господ Иисус Христос нито веднъж не е наречен Глава на Църквата, а се именува само неин Основател: „под покрова на Основателя на Едната Свята Съборна и Апостолска Църква Богочовека Господа и наш Спасител Иисус Христос“.

 

Не е наречен глава на СЦУ и „блаженнейшия Киевски митрополит“ – той се именува само „първи“ и „предстоятел“.

 

Понятието глава на Църквата във вселенски мащаб в текста на томоса е здраво закрепено единствено за Константинополския патриарх, а представителите на новосъздадената украинска структура трябва ясно да осъзнаят, че нямат своя самостоятелна глава: „Автокефалната Църква на Украйна признава за глава (κεφαλὴ ν) Светейшия Апостолски и Патриарши Вселенски Престол, както и другите патриарси и предстоятели“. В тази едничка фраза напълно се зачерква автокефалията на СЦУ, тъй като автокефалия – това е самостоятелно, независимо възглавяване на Поместна Църква от предстоятел, избран и утвърден на собствен Събор, както е и отразено в термина „автокефалия“ (от гръцки αὐτός  „сам“ и κεφαλὴ „глава“). В Православната Църква е немислимо главата на автокефална Църква да бъде представител на друга Поместна Църква.

 

В тази фраза се унищожава и автокефалията на всички други Поместни Църкви, тъй като се утвърждава, че „и другите патриарси и предстоятели“ признават за свой глава Константинополския патриарх. Това означава, че действието на този принцип, съгласно томоса, се разпростира върху всички Поместни Църкви и всички предстоятели и, което е най-важното, те като че ли признават това. Кога и къде КП е получил от Поместните Църкви съгласие, че считат за свой глава Константинполския патриарх?

 

Трудно е да се избавим от тревожното усещане, че представителите на другите Църкви още не са се вгледали по подобаващ начин в текста на този томос, защото ако те бяха осъзнали неговото съдъжание, реакцията щеше да бъде еднозначно отрицателна. Тъй като с разглежданата фраза не само се обезценява „автокефалията“ на СЦУ, но, по същество, се отхвърля пълноценната автокефалия на всички Поместни Църкви и се обявява ерес на константинополски папизъм, с която като че ли всички са съгласни.

 

 

2. Признаване на Константинополския патриарх правото на висш безапелационен съд над всички клирици от всички Поместни Църкви.

 

По този въпрос в томоса е казано направо: „Запазва се правото на всички архиереи и останалото духовенство на апелационно обръщане към Вселенския патриарх, който има каноническата отговорност да взима безапелационни съдебни решения за епископите и другото духовенство на Поместните Църкви“. Тук е важно да се забележи, че висшата съдебна власт на КП се заявява не само по отношение клириците на СЦУ, но се разпростира и над всички клирици на световното Православие. Сега те могат да се съдят в Истанбул и съответните решения трябва да се приемат „безапелационно“ от всяка Поместна Църква.

 

В томоса се правят препратки към 9-то и 17-то правила на IV Вселенски Събор, в които за правото на Константинополския патриарх да съди представители на други Поместни Църкви няма нито дума. Най-авторитетният византийски канонист Зонара, тълкувайки 17-то правило, еднозначно отрича такова право на Константинопол: „Не над всички без изключение Константинополският патриарх се поставя за съдия, а само над подчинените нему. Той не може да привлече под своя съд митрополитите на Сирия, или Палестина, или Финикия, или Египет против тяхната воля; но митрополитите на Сирия подлежат на съд от Антиохийския патриарх, а палестинските – на съд от Иерусалимския патриарх, а египетските трябва да се съдят от Александрийския патриарх, от които те приемат и ръкоположение и на които именно са подчинени“. А преподобният Никодим Светогорец в известния „Пидалион“, коментирайки тези правила категорично настоява на това, че: „Константинополският предстоятел няма право да действа в диоцезите и областите на другите патриарси, и това правило не му дава право на апелация по всяко дело във Вселенската Църква“. Привеждайки множество аргументи, преподобният Никодим прави извода: „В настоящото време... Константинополският предстоятел е първи, единствен и последен съдия над подчинените на него митрополити – но не над тези, които се подчиняват на останалите патриарси. Понеже, както казахме, последният и всеобщ съдия на всички патриарси – това е Вселенският Събор и никой друг“. От гореказаното еднозначно следва, че КП няма канонично право да отменя съдебни решения, издадени от други Поместни Църкви.

 

При това сам Константинополският патриарх става никому неподсъден. Теоретично може да бъде съден от Вселенски Събор, но той е узурпирал правото за свикването на такъв и по този начин е станал неподсъден решител на съдбите на Църквата. В уставите на всички Поместни Църкви ясно е записано, че предстоятелите подлежат на съд от своята Църква (3), и никъде няма положения за обръщане към КП като към последна инстанция на съдебните спорове. При това претенциите за висша съдебна власт на КП са в удивително точно съзвучие с папистката доктрина на католиците: „Петър и неговите приемници имат право свободно да произнасят съд над всяка Църква, и никой никога не може да се възмущава или колебае за тяхната състоятелност; тъй като висшата катедра от никого не се съди (summa sedes a nemine judicatur)” (4). Съгласни ли са на подобни нововъведения онези, които признават автокефалия на СЦУ на основание на томоса? Този въпрос трябва задължително да се зададе на всички Поместни Църкви, преди да излязат с окончателните си решения.

 

3. Подчинение на Константинополския патриарх на цялата православна диаспора (5) по целия свят и ограничаване действията на Поместните Църкви в рамките на външните граници на националните държави.

 

В текста на томоса тази идея отначало е разписана за СЦУ, чийто църковен живот трябва да преминава строго „в географските граници на Украйна“. Тя „не може да поставя епископи или да основава енории зад пределите на държавата; вече съществуващите от сега се подчиняват, съгласно порядъка, на Вселенския Престол, който има канонически пълномощия в диаспората, защото юрисдикцията на тази Църква се ограничава на територията на Украинската държава“. Тук, както и в предшестващите примери, нормата, разписана отначало за СЦУ, се приподнася като универсална и общоприета за всички Поместни Църкви („подчиняват се, съгласно порядъка, на Вселенския Престол, който има канонически пълномощия в диаспората“). Без съгласуване с другите Църкви се утвърждава правото на КП на владение на всемирната диаспора. Тези Поместни Църкви, които признават СЦУ, трябва да се откажат от своите духовни чеда, енории и манастири зад граница в полза на КП. Осъзнават ли те този факт?

 

Поместните Църкви, признавайки СЦУ, ще трябва да се откажат от своите духовни чеда зад граница в полза на Константинополския патриархат.

 

4. Признаване на КП за висш авторитет при решаването на догматически, канонически и други църковни въпроси.

 

Незвисимо от липсата на убедително обосноваване на неговите изключителни права, в томоса се съдържа изискване към СЦУ да се подчинява на КП в решението на догматически и канонически въпроси: „За решаването на важни въпроси от църковен, догматически и канонически характер следва блаженнейшият митрополит Киевски и на цяла Украйна от името на свещения синод на своята Църква да се обръща към нашия Светейши Патриаршески и Вселенски Престол, стараейки се да разбере какво е неговото авторитетно мнение и позиция (по дадения въпрос)“. Тук няма директно твърдение, че така постъпват и другите Поместни Църкви, защото това би било вече вопиюща лъжа, но можем да не се съмняваме, че украинският прецедент ще бъде използван против другите Поместни Църкви, особено тези, които признаят въпросния томос и новообразуваната СЦУ.

 

Тъй като КП узурпира правото на крайни църковни решения, то възниква въпросът: къде е гаранцията за истинност и безгрешност на тези решения? Ако такава гаранция няма, то не може да има и право на подобни безапелационни решения. А ако такава гаранция има, би ни се искало да се запознаем с нея. До този момент тя не е била представяна в църковна пълнота. Нещо повече, църковната история е препълнена с факти за вероучително, каноническо и нравствено предателство на Православието от Константинополски патриарси. Достатъчно е да си спомним, че на Константинополския престол за времето на неговото съществуване са сядали много повече официално осъдени еретици, отколкото на всички други православни престоли, взети заедно. Как след всичко това може да се предоставят такива права на КП?

 

Пред нас има откровено свидетелство за узурпация на църковна власт, която принадлежи изключително на църковните Събори. Готови ли са представителите на другите Поместни Църкви да се откажат от принципа на съборността в полза на константинополската непогрешимост по догматическите и каноническите въпроси? Без решение на тези въпроси съгласието с този томос е по същество подписване на смъртна присъда и за собствената автокефалия, и за световното Православие (6).

 

5. Признаване правото на Константинополския патриарх на вмешателство във вътрешните дела на всички Поместни Църкви.

 

В томоса неоснователно се твърди, че КП, „съгласно многовековното каноническо предание е длъжен (ποχρεωμένον) да се безпокои за Светите Православни Църкви, които имат нужда от това“. Кой го е задължавал за това? Въз основа на какви съборни постановления? Кога Поместните Църкви са изразявали съгласие за такова задължително вмешателство? Един от поводите за нахлуване на КП във вътрешните дела на автокефалните църкви е указан в томоса – като че за лекуване от разколи: „Поради дълга от грижа на Великата Христова Църква за православния свят, за изцеление на постоянно заплашващите разколи и разделения в Поместните Църкви“. Кога е възникнала тази обязаност на КП да се занимава с разколите в другите Поместни Църкви? Съгласявали ли са се с подобни претенции другите Поместни Църкви? На тези въпроси истанбулските йерарси не дават отговор и не могат да дадат, понеже няма никаква убедителна аргументация за подобни претенции.

 

Но не бива да се съмняваме, че всички автокефални Църкви, признали СЦУ, със самия този акт ще се окажат беззащитни пред обезпокоените истанбулски опекуни. Истанбулските йерарси са демонстрирали многократно умението да тълкуват разширително собствените си постановления и ще разпространят еднозначно този прецедент за подчинение на някои Поместни Църкви върху всички и завинаги. Например, в томоса, издаден за Полската Православна Църква през 1924 година, е направена уговорка, че като че ли преминаването на „митрополията на Киев и зависимите от нея Православни Църкви на Литва и Полша, както и приобщаването им към Светата Църква на Москва, от самото начало са били осъществени съвсем не в съгласие със законните канонически предписания“. Минава време и истанбулските йерарси, възползвайки се от политическата нестабилност в Украйна, започват да предявяват своите права над Киевската митрополия, опирайки се включително и на тази уговорка в полския томос (7). Така че и условията, поставени в украинския томос, ще бъдат предявени на други Поместни Църкви не веднага, а щом в техния живот възникне нестабилност и подходящи условия за вмешателство.

 

6. Лъжлива аргументация.

 

В томоса се твърди, че в Украйна „държавните и църковните ръководители... вече почти тридесет години горещо просят нейното църковно самоуправление“. По отношение на „църковните ръководители“ това е откровена лъжа. Защото в течение на упоменатите тридесет години те никога не са се обръщали към КП с молба за „църковно самоуправление“, тъй като отдавна вече имат църковна самостоятелност (от 1990 г.). Освен това КП игнорира повече от 400 000 подписа (8) на верни чада на каноничната Украинска Православна Църква против налаганата им автокефалия. В томоса напълно са игнорирани каноничните „църковни ръководители“, зад които стои преобладаващото мнозинство от православното паство на Украйна, а за такова се посочват анатемосани и отлъчени от Църквата самосвети и разколници, на първо място М. Денисенко, които КП до съвсем скоро считаше за отпаднали от Църквата. От друга страна, от Истанбул привеждат постановленията на няколко украински политици, които се ползват с невероятно нисък рейтинг на доверие от своя народ. Затова и по-нататъшните думи в томоса: „... и заедно с народа и съзвучно с неговите отдавнашни молби, в свое време отправени към светейшия Апостолски Константинополски Престол“ – са продължение на безсъвестна лъжа.

 

7. Извънмерно самовъзвисяване на КП.

 

Текстът на томоса е препълнен със самовъзвеличаване на КП над всички автокефални Църкви и присвояване на абсолютни наименования. Например „Велика Христова Църква“ – това название е уместно за цялата Православна Църква, а не за който и да е отделен Патриархат, но КП „смирено“ си присвоява това название и очаква съответстващото му отношение. СЦУ за КП е „дъщеря“, която всички останали Поместни Църкви са длъжни да приемат като „сестра“. От тук следва, че КП мисли себе си като „майка“ на всички Поместни Църкви. С други думи, гради се субординизъм на автокефалиите, при който на върха се намира КП – вселенската „майка“, а долу – нейните „дъщери“. Интересно е да се отбележи, че в томоса за Полската Църква (1924 г.) КП я изповядва за своя „духовна сестра“. Както виждаме, за изминалите години статусната самооценка на КП съществено се е повишила.

 

КП „скромно“ нарича себе си „Център на Православието“, макар да е много странно това понятие да се прилага към престола, който много по-често от всички останали предстоятели на Църквата, взети заедно, е падал в ереси.

 

В резултат на краткия анализ на текста на украинския томос, може да се каже, че йерарсите на Поместните Църкви, които се готвят да признаят квази-автокефалията на СЦУ въз основа на този томос, по този начин ще признаят:

 

  • Константинополския патриарх за глава на тяхната Поместна Църква;

 

  • Право на Константинополския патриарх да провежда безапелационен съд над всички крилици в тяхната Поместна Църква;

 

  • Готовност да преподчинят своята православна диаспора на Константинополския патриарх и да ограничат дейността на тяхната Поместна Църква в рамките на техните държавни граници;

 

  • Необходимост да съгласуват важните църковни въпроси с КП като с висш авторитет в областта на догматическите и каноническите истини;

 

  • Право на вмешателство на Константинополския патриарх във вътрешните дела на тяхната Поместна Църква под предлог лекуване на разколи и други основания;

 

  • КП за „Център на Православието“ и „Велика Христова Църква“, независимо от всичките му беззаконни деяния и лъжливи твърдения, съдържащи се в украинския томос.

 

Освен това, встъпвайки в литургично общение с разколниците и самосветите от СЦУ, клириците на Поместните Църкви грубо ще нарушат 10-то правило на светите апостоли: „Ако някой, макар и в къщи, се помоли с отлъчен от църковно общение, да бъде (и сам той) отлъчен“ и 33-то правило на Лаодикийския Събор: „Забранява се моленето с еретик или отстъпник (разколник)“.

 

Ако изразим накратко смисъла на гореказаното, то всички указани в томоса претенции на КП са насочени към една цел – насаждане на ереста на папизма в Православието, съгласно която за глава на Вселенската Църква трябва да признаваме вече не Христа, а Константинополския патриарх и да се подчиняваме на неговата воля винаги и във всичко. По този начин томосът за СЦУ е не само угаждане на интересите на украинските политици, легализиране на разколниците и самосветите, но – което е много по-важно – това е декларация на ереста на константинополския папизъм, скрепена с подписите на патриарх Вартоломей и всички висши йерарси на КП.

 

Поместните Църкви, които признаят томоса, не само ще демонстрират своята готовност да се подчинят на новия папа, но и ще поемат върху себе си отговорността за утвърждаване и разпространяване на ереста на константинополския папизъм в Православието. Убеден съм, че ако тази мисъл бъде осъзната в нужната степен от висшето ръководство на Поместните Църкви, желанието да се отхвърли украинската църковна авантюра, организирана от КП, ще бъде всеобщо и спасително не само за световното Православие, но и за константинополските йерарси, които явно вече са решили, че „Божият виноград“ е станал тяхна собственост (Вж. Мат. 21:33-41).

 

-------------

 

(1) Самосвети – отпаднали от Църквата свещеници и дякони, които, за да продължат съществуването на своята организация, извършват конщунство – „ръкополагат“ си епископи чрез възлагане на ръцете на свещеници върху избрания кандидат. В XX век така бива създадена „Украинската автокефална православна църква“ (УАПЦ), където, в противоречие с всички канони (Ап. Пр. 1; Антиох. Съб. Пр. 19; 1 Вс. Съб. Пр. 6 и др.), отлъченият от Църквата протойерей Василий Липковски е „ръкоположен“ от запретени от служение презвитери и миряни с възлагане на мощите (ръце) на свещеномъченик Макарий, за митрополит Киевски. Този кощунствен акт е повторен при следваща „хиротония“ в „епископство“ на също отлъчения протойерей Нестор Шараев. По този начин е създадена „йерархията“ на УАПЦ, чиито „клирици“ започват да бъдат наричани самосвети. През 1995 година КП взима под своя юрисдикция самосветите от УАПЦ в Северна Америка. Представител на „йерархията“ на самосветите се явява и сегашният глава на УАПЦ в Украйна „митрополит“ Макарий (Малетич) – свещеник под запрещение, въпреки това признат от КП в същия сан, както и всички останали самосвети от Украйна.

(2) За анализ на томоса е използван текстът, публикуван на официалната страница на КП https://www.patriarchate.org

 

(3) Виж напр. в Устава на Руската Православна Църква http://www.patriarchia.ru/db/text/133121.html

(4) Epistolae et decretal pontificia, XXXII//PL. 143, 765.

(5) Православна диаспора – православни вярващи от различни народи и Поместни Църкви, постоянно живеещи и осъществяващи пълноценен църковен живот в страни, където по-голямата част от населението е неправославно. Към такива региони се отнасят страните от Северна и Южна Америка, Азия, Австралия, Западна Европа и т.н.

(6) Претенции за последно право на решения по общоцърковни и канонически въпроси звучат в речите на патриарх Вартоломей постоянно. Например, на синаксиса през септември 2018 година той казва: „Вселенският патриархат носи отговорност за решаването на въпроси от църковен и канонически порядък, защото той единствен има каноническата привилегия да изпълнява този висок дълг“. – https://www.uocofusa.org/news_180901_1.html.

(7) https://cerkvarium.org/ru/novosti/pomestnye-tserkvi/arkhiepiskop-telmisskij-iov-gecha-avtokefaliya-eto-sredstvo-obespechit-edinstvo-i-tserkvi-vnutri-gosudarstva-i-mezhdu-pomestnymi-tserkvami.html

(8) http://news.church.ua/2018/06/27/shhe-ponad-300-tisyach-pidpisiv-peredali-na-fanar-pravoslavni-ukrajinci/#more-213814.

 

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова

 

Източник: pravoslavie.ru

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

23 коментар/a

Няма “световна цивилизация” на 17.03.2019 в 11:53 на 19.03.2019 в 11:00
Но има исторически традиции цивилизацията да се използва в интерес на имперския експанзионизъм. Както колониализа навремето. И както капитализма. Това са само инструменти, същността е в империализма.
Тома Неверни на 19.03.2019 в 19:33
Историята се повтаря. Преди 150 години нашите църковни дейци поискаха "томос", защото автокефална църква е атрибут на православната нация. Тогава патриархът (не без влиянието на РПЦ) отказа. Наложи се вместо патриарха в литургията да споменават султана. Станахме "еретици", но извоювахме БПЦ. Тогава граф Игнатиев ни казал "Правите от църкавния проблем полити1ески". "Да, така е" отговорили нашите.
асдасд на 20.03.2019 в 03:30
проба
Тома Неверни на 19.03.2019 в 19:33 на 20.03.2019 в 10:55
Аналогията ви е твърде приблизителна и безпринципна. Все пак българите не са нито турци, нито гърци, така че историческата справедливост е била на тяхна страна. Докато т.нар държава Украйна е населена от руски племена, базира се на наследството на УССР, създадена от Ленин, и представлява откровено русофобски геополитически проект на Запада, начело със САЩ. Ето защо не искаме да ни ги пробутвате тия!
Тома Неверни на 20.03.2019 в 12:26
Демек няма украинска нация, каквото и да си приказват укрите. До там ли я докараха кацапите?
приказват си го укрошумерите на 20.03.2019 в 15:47
Навярно има такава нация, но не и представлявана от хунта, взела властта с незаконен преврат. Нито от назначена с политическото посредничество на американците "национална" митрополия. Защото "украинците", като малоруси, си имат своя УПЦ - МП. Всичко друго е от лукавия.
Много интересно на 23.03.2019 в 00:38
Братският СССР, братска Русия на царете също, се били състояли от висшата раса на руснаците, московците, казано по старому, а всички останали народи са унтерменши. Като намразените по заповед от Москва украинци. Те вече Са лишени от титлата славяни, укрошумери са. Докъде може да падне човек, служейки на чужда държава. Впрочем точно ние имаме твърде малко общо със славяните в расовия ви аспект.
Много интересно на 23.03.2019 в 00:41
Когато нещата опрат до териториални претенции, до защита на московската църква в Украйна и изведнъж унтерменшите стават чисти руснаци. И никой не забелязва противоречието.

Напиши коментар