Четири години, след като обърна гръб на киното заради политиката на студиата, режисьорът на “Секс, лъжи и видео” и “Бандата на Оушън” се завръща на големия екран с комедията “Късметът на Логан” (Logan Lucky).

 

 

Стивън Содърбърг 

 

- Изминаха четири години, откакто доброволно се отдалечихте от киното. Какво ви накара да се завърнете с “Късметът на Логан”?

 

- Сценарият на Ребека Блънт! Най-вече нейният маниер да опише героите без капка цинизъм. Защото никога не бива да се забравя, че всяка комедия се основава на стереотипи. Талантът се състои в това да знаеш как да го изиграеш. Ребека притежава това майсторство в писането.

 

- Трудно е да се повярва, че “Късметът на Логан” е единственото предложение за кино, което сте получили за четири години!

 

- Във всеки случай, това е единственото, което проучих. Когато реших повече да не снимам игрални филми, ясно посочих, че никога повече няма да работя за киностудио. И ако се върна, то ще е за проект, който наистина ме забавлява. Точно това почувствах с “Късметът на Логан”.

 

- Работата със студиата винаги ли е била източник на кошмари?

 

- Не, съвсем не. Във всеки случай, поне в началото. Но, с течение на годините, напреженията станаха все по-остри, до такава степен, че понякога трябваше да приема да се отклоня от собствения си филм, под страх чисто и просто да бъда уволнен. Когато тази извънредна ситуция се превърне в норма, трябва да си направим заключенията.

Така че вече четири години, откакто изхвърлих на  боклука всичките си проекти. Наистина исках почивка. И започнах да снимам “Хирургът” (The Knick) за телевизията. До “Късметът на Логан” наистина нямах никакъв проект за игрален филм. Но той ми върна апетита: вече съм на път да завърша нов филм и се надявам да заснема други два следващата година!

 

Даниел Крейг в "Късметът на Логан"

 

- Не се ли обяснява апетитът ви, завърнал се с “Късметът на Логан”, с факта, че ви е приятно да разказвате през призмата на касовия филм за дълбоката Америка днес?

 

- Неизбежно този заден фон ме интересува, но въпреки това не бива да отстъпваш пред лесното, жертвайки всичко останало. Ребека написа този сценарий през 2014 г., доста преди някой да може да си представи Тръмп начело на Съединените щати. И все пак “Късметът на Логан” наистина изглежда така, сякаш разказва за днешната Западна Вирджиния. По една проста причина: за мнозинството от нейните жители името на президента няма особено значение. От дълго време те имат чувството, че нито един политик, демократ, както и републиканец, не се интересува от проблемите им. И не виждат никаква причина това да се промени.

 

- Може ли да се сравнява “Късметът на Логан” с “На всяка цена” или “Дългият път на Били Лин”, които също изследват всекидневието на дълбоката Америка…

 

- Отчасти това е съвпадение: животът на филмите е прекалено хаотичен, за да се предвиди предварително тяхното излизане по кината. Но, от моя гледна точка, всеки творец си поставя неизбежно хиляда и един въпроса за мястото, в което живее. Още повече в страна, която поставя Тръмп начело. Аз съм очарован от културните ритуали, върху които се гради всяка нация. Как, например, един национален химн може така да премине през вековете, без да се промени нито ред от него? Кой е решил, че тази песен ще бъде една и съща завинаги, без най-малкото гласуване или референдум, в епоха, в която се пита за всичко?

 

- Във филма ви виждаме впрочем млада жена, която пее националния химн точно преди състезание от НАСКАР…

 

- Да, но не съм се опитвал да интелектуализирам този момент. Някои ще го сметнат за абсурден. Други ще се развълнуват до сълзи. Ролята ми на режисьор не е да налагам гледната си точка. Да говоря за днешна Америка ме разпалва, но не за да давам уроци.

 

- Работейки за телевизията, научихте ли се на нещо, което ви послужи за “Късметът на Логан”?

 

- Да заснемеш 20 часа телевизия за две години развива мозъка ти на режисьор, на фона на проблемите, които срещаш на снимачната площадка и които рискуват във всеки момент да развалят визията ти за проекта. Днес се чувствам по-добър от вчера. Заредих се и енергията ми днес ми се струва по-голяма, отколкото в началото.

 

"Извън контрол" (1998 г.)

 

- Дебютът ви бе ознаменуван в Кан, където първият ви игрален филм, “Секс, лъжи и видео”, спечели Златната палма през 1989 година. Как изживяхте това посвещение?

 

- Това беше пълна изненада. Но аз не приех тази Палма като обективна оценка. Просто се почувствах като печелившия от щастливо стечение на обстоятелствата: представянето на филма в “Петнадесетдневката на режисьорите” в конкурсната програма. И смяната на Франсис Форд Копола с Вим Вендерд като президент на журито. Трябва наистина да си идиот, за да не видиш шанса във всичко това.

 

- Не сте ли си задавали въпроса за бъдещето? Как да продължите след първия игрален филм, спечелил Златната палма?

 

- Абсолютно не. По много прагматичен начин аз видях в тази награда най-вече начин да намеря финансиране, за да продължа. Така че го изживях като шанс и никога като бреме.

 

- Оттогава не сте спирали да изследвате различни жанрове: екшън, комедия, криминален филм, драма, политически филм… От онези режисьори ли сте, които си представят следващия си филм като реакция на предишния?

 

- Във всеки случай се опитвам да не се повтарям. Въпреки че очевидно да има общи неща във филмите ми, които се дължат на това, което съм. Но наистина всеки нов филм е в ума, за да убие предишния!

 

"Трафик" (2000 г.) 

 

- Мислите ли, че днес би могъл да се направи филм от две части, като “Че”?

 

- Без съмнение не. Но поради една много конкретна причина: при излизането му бяхме жертва на голямо пиратство. И изведнъж всички дистрибутори по света, инвестирали в този нетипичен проект, бяха пряко засегнати и никога не си върнаха залога. Ето защо без съмнение днес никой няма да се съгласи да поеме същия риск!

 

- Сред филмите, които сте заснели, кой е любимият ви?

 

- Аз не съм от типа хора, които гледат назад. Веднъж завършен филма, вече подготвям друг. Това ми спестява прекаленото размишление. Но ако трябва да избера един, това ще бъде “Извън контрол”. Защото ако го бях изоставил, кариерата ми несъмнено щеше да приключи там. Впрочем за първи път Холивуд успя да оцени способността ми да направя по-комерсиален филм, със звезди, който има успех в бокс офиса.

Така че на “Извън контрол” дължа свободата на избора, която последва. Той е любимият ми, заедно с “Моят живот с Либераче”. Защото от дълго време знаех, че той ще бъде последният. Така че снимките бяха много вълнуващи, а последвалата прожекция в Кан - велик момент. Като глава от живота ми, която приключва. Красиво. 

 

- След вашето “тръгване” картината в Холивуд се промени, особено с появата на “Нетфликс” и политиката му да не минава през киносалона. Каква е позицията ви по този спорен въпрос?

 

- Случаят на всеки филм е различен. Струва ми се абсурдно да давам манихейско обяснение по този въпрос. “Нетфликс” позволява на някои игрални филми, които вече нямат достъп до кинозалите, дори до финансиране, да съществуват и да имат възможност да намерят публика. Но за творбите с по-значителен бюджет, “Нетфликс” донесе едновременно една добра и една лоша новина. Добрата? Съдбата на филма ви вече не се решава в уикенда на излизането му. Лошата? Тя се решава вече в един ден. Деня на пускането му онлайн. И аз не виждам как тогава една творба може да се превърне в социален феномен. Времето за разговори е сведено до нула. Да вземем за пример “Бягай” (Get Out), изненадващ филм, чийто успех се роди от уста на уста и социалните въпроси, които поставя. Сигурен съм, че ако не беше на разположение в “Нетфликс”, нямаше да се говори толкова за него.

 

- Ако “Нетфликс” ви предложи проект, ще приемете ли?

 

- Не бих казал “не” по принцип. Доказателството: току-що завърших за тях, като продуцент, Godless, уестърн с времетраене седем часа. От творческа гледна точка, беше много лесно да работя с тях. Въпреки високата цена, те се съгласиха да се ангажират с проекта, въпреки че сценарият все още не беше завършен.

 

- Нещо, което студиата изглеждат все по-малко склонни да направят в областта на киното…

 

- Да и тази система върви към стената. Не виждам колко време още студиата ще издържат да харчат все повече при намаляващи приходи, надявайки се всяка година да постигнат успеха, който ще ги задържи над водата. Тази нарастваща нервност около възвръщаемостта на инвестициите ги кара да се месят все повече и повече в художественото. Така че днес определено имам още по-малко място там, отколкото вчера. 

 

"Че" (2008)

 

- По-трудно ли е днес за един млад режисьор да започне кариерата си, отколкото по ваше време?

 

- Не, защото днес един лаптоп е достатъчен, за да направиш филм! Единственият проблем е този филм да бъде видян. Предлагането е толкова изобилно, че да се види е цяло чудо. Така че, като режисьор, трябва да се адаптираш. Аз, от моя страна, няма да чакам студиата да преосмислят начина си на работа с артистите. Защото знам със сигурност, че това никога няма да се случи. Аз трябва да намеря партньори, с които се разбирам.

 

- Кои са последните ви фаворити като зрител?

 

- “Бягай”, за който говорих по-рано. Отличен пример за начина, по който жанровото кино може да разкаже за обществото, като проявява едновременно щура изобретателност. Но най-големият шок в последно време си остава “Под кожата” на Джонатан Глейзър. Фактът, че в САЩ мина толкова незабелязано, наистина ме депресира. Поради тази причина обичам да идвам във Франция и да говоря за моите филми. Имам чувството, че тук киното все още заема важно място в ежедневните разговори. 

 

- Имахте ли възможност да гледате френски филм наскоро?

 

- Уви, не достатъчно. Но изпитвам особена нежност към “Да обичаш, да пиеш и да пееш” на Ален Рене. Защото след една кариера, пълна с толкова шедьоври, последният му филм е също толкова щур и лудешки, както първият. 

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Още от категорията

Напиши коментар