Станиславски предлага на Елена Снежина да я обучава безплатно

Станиславски предлага на Елена Снежина да я обучава безплатно
Елена Снежина (Елена Янкова Кирчева) е родена на 14 март 1881 г. в Карлово. Баща ѝ умира, когато е едва 8-годишна. За да помага на майка си се налага да се грижи за по-малките деца. Учи в Пловдивската девическа гимназия и още тогава открива магията на театъра, повлияна от вуйчо си, един от основоположниците на професионалния театър в България – актьорът и режисьор Иван Попов.

 

 

 

Като ученичка в Пловдивската девическа гимназия

 

След като завършва гимназията, Елена става учителка в софийските села Вакарел и Връбница.

 

Установява се в София и през 1901 г., след едно представление на трупата „Сълза и смях“ се запознава с артиста Атанас Кирчев, възпитаник на Петербургската школа за драматично изкуство. Когато след няколко месеца се венчават, Атанас измисля ново име на съпругата си – Сне́жина, с което по-късно тя става известна. През 1903 г. се ражда дъщеря им – бъдещата голяма актриса Олга Кирчева.

 

Със съпруга си актьора Атанас Кирчев, 1901 г.

 

На следващата година, по препоръка на съпруга ѝ, Елена заминава за Русия, за да учи в студията на Московския художествен театър. Негови основатели и преподаватели са Константин Станиславски и Владимир Немирович-Данченко. Там младата дама се сближава със съпругата на Чехов, актрисата Олга Книпер, с която играят едни и същи роли. Обучението ѝ продължава година и половина, но се налага да се прибере в България и повече не се връща в Русия.

 

В София веднага постъпва в новосъздадения Свободен театър (1905 г.). В трупата му са актьори, напуснали Народния театър в знак на протест срещу репертоарните и творчески ограничения, налагани от ръководството. Там са Кръстьо Сарафов, Стоян Бъчваров, Адриана Будевска, Христо Ганчев и др. Там е и съпругът на Снежина, Атанас Кирчев. Театърът изнася представления в много градове в страната и бързо печели широка известност. През август 1906 г. по настояване на министъра на народното просвещение Иван Шишманов част от актьорите се завръщат отново в Народния театър, където вече има и нов артистичен директор – чешкият актьор и режисьор Йозеф Шмаха.

 

Артистите от трупата на Народния театър и директорът Пенчо Славейков на турне в Македония, 1908 г. Елена Снежина е седнала горе на парапета

 

В Народния театър Елена Снежина играе предимно роли на благородни дами и кокетки, общо над 200 образа: Гертруда в „Хамлет“, Лейди Милфорд в „Коварство и любов“, Роксана в „Сирано дьо Бержерак“, Катерина в „Буря“, Любов Раневская във „Вишнева градина“, Клеопатра в „Цезар и Клеопатра“, Царица Ирина в „Цар Фьодор Иванович“, Амели Петрович във „В полите на Витоша“ и мн. др. За връх в нейното творчество се счита ролята на Фани Армори в „Неразумната дева“ на Анри Батай.

 

В ролята на Клеопатра от „Цезар и Клеопатра“ (вляво) и като царица Ирина в „Цар Фьодор Иванович“

 

През 1912 г. по време на Балканската война редица творци, включително актьори, са мобилизирани и взимат пряко участие в бойни действия. Някои губят живота си. Сред тях е и Атанас Кирчев. Той умира в казармата от скоротечна туберкулоза на 5 ноември 1912 г. Елена Снежина не се омъжва повече.

През 1921 г. тя се снима в един от първите български филми – „Дяволът в София“ на Васил Гендов. Следват „Безкръстни гробове“ (1931 г.) и „Грамада“ (1936 г.).

 

Във филма „Дяволът в София“ с Васил Гендов, който е и режисьор на филма, 1921 г.

 

През 1930 г. се чества 25-годишният творчески юбилей на Снежина и по този повод вестник „Литературен глас“ публикува интервю на журналиста и писател Христо Бръзицов с известната актриса.

 

„Който не е чувал това име, нека си вдигне ръката. Какво е това? Вдигат се ръце… Възможно ли е?! А! Сега виждам – вдигат се, за да се сложат на сърцето – там, където най-силно е действала г-жа Елена Снежина през 25-годишното си битие на артистка. Кое сърце не е трепвало от играта на артистката Снежина или от жената Снежина?!

 

Г-жа Снежина не харесва борбите за женска еманципация, за права някакви. Човекът е егоист, даже и когато е голям артист. Г-жа Снежина не разбира тия борби, понеже правата ѝ са признати от момента, когато се е появила на сцената – правата на голямата артистка и хубавата жена.

 

Моята събеседница казва и нещо друго – висококултурната жена отдавна си е извоювала обществени права. Обикновената жена пък ги има достатъчно, в друго направление – у дома! Има ли по-приятна задача от възпитанието на деца, от изкуството в кухнята, от създаването на един домашен рай!

 

Казвам „моята събеседница“, а виждам десетки образи: Клеопатра, Мадам Сан-Жен, госпожа Армори… Повече от двеста образа е създала артистката Снежина! И никак не е станала банална, защото винаги е съумявала незабелязано да преминава към образи, които ѝ налага новата възраст.

 

От мис тя стана мисис, и винаги очарователна – и като мис Хобс, и като мисис Ърлин, държаща тъй елегантно ветрилото на лейди Уиндърмиър.

 

В сцена от пиесата „Ветрилото“ на Карло Голдони

 

– У нас – казва г-жа Снежина със своя мек, благороден глас, – мислят, че една артистка, като премине 40 години вече не може да бъде артистка. А не е ли изкуство да превъплътяваш образи на 45-50-55-60-годишни и т.н. жени?

 

– Разбира се. Ние не изселваме жените, когато минат 40-те години…

 

Г-жа Снежина се смее. Какъв смях! Може би по-хубав и от оня преди 25 години, когато Снежина за първи път е стъпила на сцена, благодарение на мъжа си – даровития, рано загинал актьор Кирчев.

 

– Той ли Ви направи актриса, госпожо?


– Да, той, но аз и преди да се оженя, още като ученичка в Пловдив, имах горещо стремление към сцената. Може би ми е влиял много и вуйчо ми, известният актьор Иван Попов.

 

Г-жа Снежина излязла най-напред на сцена под ръководството на мъжа си, който после я изпратил в студията на Московския художествен театър.

 

– Станиславски много ме хареса – продължава разказа си моята събеседница. – Особено, когато в едно изпитно представление на Студията спасих положението с една паднала на сцената мантия, която взех, разгледах и спокойно сложих на креслото – нещо, непредвидено в пиесата и случай, който може да обърка съвсем един дебютант. След като стоях една година и половина, трябваше да замина „за малко“ в София. Станиславски ми каза:


„Като дойдете пак, кажете на мъжа Ви вече да Ви не праща пари. Ще Ви учим безплатно“.

 

Но не отидох вече. Щом се върнах в София, веднага влязох в Свободния театър и играх за първи път в „Края на Содом“ ролята на Ада Барциновска. Целият печат ме поздрави и ми даде импулс за нова работа. След 15-месечно стоене в Свободния театър, всички – Кръстьо Сарафов, съпругът ми Атанас Кирчев, Петър Стойчев, Теодорина Стойчева, Христо Ганчев и др. – влязохме в Народния театър. По искане на министър Иван Шишманов, играх ролята на Мадам Сан-Жен.

 

– Позволете – не Ви ли е тя най-обичната роля?

 

– Да, решително. След нея иде „Ивона“. Обичам, разбира се, и всичките си други роли.

 

В постановката „Комедия без име“ на Народния театър. Отляво надясно: Елена Снежина, Стоян Бъчваров, Милка Ламбрева, 1939 г.

 

– Кажете ми, госпожо, искрено – как намирате театъра сега, в сравнение с онова време?

 

– Безспорно, театърът ни върви напред, но не съвсем с времето. И не виждам заместници на ония големи сили – Будевска, Кирчев, Ганчев, Сарафов, Огнянов, Кирков и др. Сега по-мъчно се създават артисти. Не знам защо, интелигентните хора бягат от това поприще.

 

– Много естествено. Трябва да си голям идеалист, за да си потопиш целия живот в отрова.

 

– Ужасно! И винаги е било така. Има понякога вина и у артистите, но по-голяма е у ония, които не умеят да ги управляват. Колко мъчно се намира артистът и колко лесно го изтървават!

 

По-нататък г-жа Снежина говори за нуждата от култура у артиста, за малките роли, в които големият артист също може да направи нужното впечатление…

 

– Намирате ли промяна в публиката?

 

– Някога беше по-ентусиазирана. Щом някому се харесваше някой актьор, идваше да го гледа по десет пъти. Сега публиката е случайна. Може би се дължи и на липсата на пари. Ония, които обичат театъра, нямат пари.

 

Говорейки за някои театри в чужбина, г-жа Снежина прави благоприятно за нашия театър сравнение. Намира, че опитите за „модерно“ са полезни, но театърът пак ще се върне на старата художествена висота.

 

 

– Тонфилмът пречи ли на театъра?

 

– Временно, да. Дава и глас, и сцени, които живият театър не може да даде.

 

– Но – механизирано изкуство.

 

– Е, да.

 

– Как гледате на „родния“ репертоар?

 

– Той преди всичко е полезен за актьора. Ние, навремето почнахме с възпроизвеждането на чужди типове – европейски. Българският тип улеснява много артиста и му дава възможност да твори, а не да се приспособява.

 

За критиката г-жа Снежина, както изобщо всички артисти, няма особено високо мнение. Говори с по-голямо уважение за някогашната театрална критика начело с Божан Ангелов, Протич и др.

 

Новите, частните театри? Те я радват. Дават възможност на артиста да намери евентуално по-добър прием, да работи повече.

 

Няма нищо по-лошо от осъдения на бездействие артист.

 

Г-жа Снежина говори с гордост за своя съпруг, високо даровития Кирчев, който почина млад, на 32 години, при големи завоевания и пред още по-голямо бъдеще.

 

Говори с любов и за дъщеря си, младата артистка Оля Кирчева, която още на шестгодишна възраст излязла на сцената.

 

С дъщеря си актрисата Олга Кирчева

 

Съпруга на артист, майка на артистка, самата тя голяма артистка, Елена Снежина излъчва обаяние не само на сцената, а и в живота. Щастие за оногова, който отблизо я гледа и чува.“

Христо Бръзицов, 1930 г.

 

В бележка по случай творческия юбилей на Елена Снежина, Теодор Траянов пише:

„Още с първото си излизане пред рампата, Елена Снежина зарегистрира несъмнен успех. Критика и публика виждаха в нея една от бъдещите гордости на драматическото ни изкуство. Още тогава тя се очерта като гъвкав лирически натюрел, грациозен в проявата си и с ясно определени възможности. И творческото развитие на юбилярката оправда надеждите, които се възлагаха на нея. Възходът ѝ бе спокоен и без сътресения.

 

Крайно предпазлива в приемането на ролите, които ѝ се даваха, тя и до ден днешен показа рядка самокритика и артистично самочувствие за това, което е и което може. Ето защо в нейната 25-годишна сценична дейност, с малки изключения, Снежина интерпретираше роли, които само тя можеше да застъпи най-добре. И тя ще остане в съзнанието на публиката – казано на театрален жаргон – предимно като най-добрата „кокетка“ на нашата сцена.

 

Надарена за това от природата с всички външни данни, Снежина притежава притежава и един от най-хубавите и звучни гласове, които българската сцена познава. Еднакво силна и в монолога, и в репликата, тя съумява навсякъде да бъде господарка над своя глас.  Подкупващият женствен чар на личността си Снежина интуитивно заплита в образите, които създава, като вроденото ѝ чувство за форма и мярка чертае оная граница, която истинският артист никога не преминава.“

 

 

Актрисата, изпълвала театрални зали, радвала се на нестихващи аплодисменти и невероятна популярност, на възхита заради своята женственост, финес и аристократизъм, напуска този свят по унизителен начин. На 6 декември 1944 г. на гара Белово нейното сърце, задъхано от събития и евакуации след поредицата бомбардировки над София и политическите промени в страната, спира да бие. Откриват я едва на следващия ден… покрита с вестници. За да не буди неприятно чувство сред онези, които слизат или заминават от гарата...
Погребана е в София.

 

От 1989 г. името на Елена Снежина носи самодейният театър към читалище „Васил Левски“ в родния ѝ град Карлово.

 

 

 

 

 

 

Коментари

Напиши коментар

Откажи