Бях състрадателно дете и много исках да помагам. Веднъж в тролея видях циганка с дете, отстъпих й мястото си, после се чух да й казвам: Елате в нас, да ви нахраня. Заведох ги вкъщи, сложих масата, а тя се разхождаше и си избираше разни неща. Всичко каквото си хареса й дадох. По-късно се оказа, съм й „подарила” и златни пръстени на майка ми. Но ето, към брат ми не съм била състрадателна. Вкъщи имахме един череп от следването на майка ми и аз много обичах да го гоня с този череп. Предполагам, че така съм разрешила или задълбочила проблема със страха от смъртта и за двамата. Първа част от интервюто със Снежина Петрова.
Снежина Петрова: На сцената доброто дете може да бъде и демон!

 

 

 

Първият ми спомен от физическия свят е... може би как някой ме подхвърля във въздуха и после ме поема в ръцете си. Може да е бил баща ми или чичо ми. Не съм сигурна кое е реален сетивен спомен, кое е възстановено по снимки или магнетофонни записи или преразказвано.

 

На тази снимка трябва да съм на 2 години.

 

Родителите ми се запознават в Силистра, откъдето е майка ми. Баща ми беше строителен инженер и по това време е бил там по т.нар. разпределения. Пристига и я отвежда в София с мотор с кош, нещо като деус екс махина в края на 60-те. Майка ми завършва медицина, по време на следването си припада на една аутопсия. Не стана хуманитарен лекар, а се посвети на науката в института по физиология в БАН.

Аз и аутопсията изиграхме лоша роля за кариерата ѝ. Точно под нас живееше една от професорките, „активен борец“, която също работеше в БАН и

аз успях три пъти, последователно, да ѝ наводня апартамента. 

По това време често спираха водата и все забравях да завъртя кранчето. Вторият път ми сложиха специални указания какво трябва да направя в такива случаи, но и това не помогна. За третото наводнение дори имах предчувствие. Бях се качила на петия етаж при приятелка, за да правим сурвачки. Отново бяха спрели водата и аз на шега казах: Ей, я да слизам долу, да не е станал пак потопа! И виждам пред нашата врата

внучката на професорката с едно чадърче, която ми каза: Снежи, отново вали у нас!  

Голям кошмар беше! Голям! Боядисах с баща ми кухнята на професорката и ме наказаха да не си празнувам рождените дни, което за мен не беше голяма драма. Така приключиха възможностите за голяма научна  кариера на майка ми. Но пък аз станах доста сръчен бояджия и голяма част от ремонтите в къщи правя сама.

В отглеждането ми се включваха двете ми баби и дядовци – тези от София, на баща ми, бяха селски хора от шопския край, а тези от Силистра – градска аристокрация. Баба ми Станка, от която съм взела „С”-то, била  голяма певица на кралимарковски песни от  шопския край, но след някакъв загадъчен случай спира да пее и аз така и не съм я чувала. Знам само от разкази на роднини. Но на една репетиция в театъра се наложи да запея народна песен, което беше голямо изпитание – не съм пеещ човек, от мен излезе типичният гърлен глас на шопкинята, дори успях да възпроизведа и характерното за този край „натрисане“.  Бях шокирана, че мога нещо, което никога не се съм опитвала да правя и не съм учила. По-късно през театъра, открих, че има още  много такива неща.  И така, постепенно се заинтригувах от шопското пеене и особено от двугласите, които се пеят  през много малък интервал и са трудни  за издържане.  Преди години по време на фестивала в Копривщица, приседнах до една естрада, на която изпълнителите бяха от шопския край. В началото имах чувството, че някакъв ултразвук ми реже мозъка, но след първия час, това се превърна в хармония и не можех да си тръгна. Подейства ми като сеанс по медитация. Може би този двуглас е вид лечебна практика, която ние вече не познаваме.

Другите ми баба и дядо живееха в Силистра, където ходех всяко лято. Като студентка, майка ми е

пътувала до София с гореща тухла, увита в кърпа, за да не й замръзват краката

в автобуса или влака, а аз летях със самолет. Имах чувството, че заминавам за другия край на света. Роднините ми знаеха румънски, къщата ни беше в центъра на града и беше много красива. И досега я сънувам – къщата, в която съм се родила в една люта зима, в която прекарах най-щастливите си летни ваканции, в която се научих да чета и да бъда свободна. Ако има някаква артистична закваска в мен, тя е от там, от моята бабинка – така казвах на баба ми Пенка. Тя е била учителка, а дядо ми лесничей. Като по-млада се е занимавала и със самодеен театър.

Силистра беше малък модел на рая. Всички в града се познаваха, помагаха си и се уважаваха. Такава идеалистична представа за хората и живота успяха да изградят баба ми и дядо ми, въпреки че по-късно разбрах, че са били репресирани. Вечер  излизахме на разходка в Дунавската градина и гледахме „Конникът без глава“, „Сандокан“, „Кет Балу“ и други подобни филми  в лятното кино. Понякога правехме фенери от диня и обикаляхме улиците. Вечер се поливаха градините, а сутрин се миеха улиците и дворовете.  Почти всеки дом беше „образцов“.

Времето отмерваха големи часовници с махало, които  се чуваха от различните къщи. 

Дядо ми правеше някакъв свой модел на перпетуум мобиле, после ме качваше на колелото си и отивахме  за газирана вода със сини и зелени стъклени бутилки. Баба ми даваше пълна свобода и много любов, беше най-добрият ми партньор в игрите – играеше ролята на жена, която ми идва на гости, на инкасаторка за тока, на капризна клиентка, която пазарува в моя магазин, на лекарка, която идва да излекува дете ми и т.н. Много обичах да играя на къщи. Изнасях цялата покъщнина и си правех на двора моя си къща. Тази игра на къщи продължава и досега. Сама правя ремонти, боядисвам, много обичам да променям средата, доколкото е по силите ми, разбира се. А вечер правех нещо като представление. Строявах брат ми и двете ми братовчедки да ходят по шарките на килима. Нямам спомен за сюжет или сложна драматургия, доста семпло беше всичко – звучаха стари градски песни и те ходеха по шарките на килима. В една песен се пееше за „еделвайс, цъфти усамотен“. Запомних това цвете и по-късно го открих в подножието на връх Вихрен. 

 

С брат ми, който е четири години по-малък от мен. 

 

Бабинка беше много  важен човек за мен. Пишеше ми редовно  писма, които винаги ще пазя и сега аз изпращам открити картички на синовете си, всеки път, когато съм в чужбина. Така те ще имат за цял живот написана на хартия любовта ми към тях. Срещу нашата къща живееха приятели на баба ми, които работеха в театъра. През двора чувах бохемския им живот, разговорите, песните. Много ми бяха интересни, като същества от друг свят. И си казвах тогава: Много ми харесват тези хора и  този живот. Тя единствена от семейството не се изненада и повярва в моя избор, когато съобщих, че ще уча във ВИТИЗ.

Останалата част от детството ми мина на голямата поляна

пред блока в кв. „Борово”, където се състоя моята социализация и където се влюбвах и разочаровах, където се научих да играя с хората, не само с въображаемите си герои. Баща ми и майка ми ме научиха да карам ски, да правя дълги преходи в планините и да копая на вилното място. Записваха ме в руско училище, водеха ме на спорт, пиано и английски. От всичко това получих тежка мигрена, но така разбрах, че цената на всяко постижение е свързана с „болки в главата“. И свикнах с това усилие. Сега работата не може да ме изплаши.

Благодарение на уроците се срещнах с много и различни учители, които без да знаят, също оставиха отпечатък в мен. Първата ми учителка по английски, идваше тайно в нас, за да ми преподава. В края на 70-те това беше незаконна практика. Винаги беше много уморена и заспиваше по време на урока. Предполагам, че е имала деца на Запад, защото ръцете й миришеха страхотно, както разбрах по-късно на сапун „Палмолив”. Като ароматерапия ми действаше този английски. След нея започнах да ходя при друга учителка, много готина,  която пиеше сок от моркови!,

очевидно имаше сокоизтисквачка – ние нямахме,

и  палеше непрекъснато ароматизирани пръчици, и те от нейни роднини в чужбина.  И при нея английският език се свърза с обонянието и с идеята за здравословното хранене. Третата ми учителка пък правеше икебани. Часът ми обикновено беше в понеделник, а тя в неделя  ходеше със семейството си на Витоша, затова винаги ме посрещаше с нова композиция от цветя, клони, пръчки и камъни. Така покрай следобедния английски се срещнах с икебаната и опознах някои от ароматите на Запада. Предиобедите ми  пък ме посвещаваха в руския език и култура и в идеалите на Великата октомврийска революция в руското училище.  Така дните ми започваха на руски и завършваха на английски. Не виждах никакво противоречие в това. Обичам да изучавам езици, по-късно учих немски и френски. Но не владея нито една диалектна форма на родния си език, за което съжалявам.

Бях състрадателно дете и много исках да помагам.

Веднъж в тролея, връщах се от някакъв урок, видях циганка с дете, отстъпих й мястото си, бяха ни учили да отстъпваме на по-възрастните, но не и на циганки с деца.  После се чух да й казвам: Елате в нас, да ви нахраня. Заведох ги вкъщи, сложих масата, а тя се разхождаше и си избираше разни неща. Всичко каквото си хареса й дадох. По-късно се оказа,  съм й „подарила” и златни пръстени на майка ми.

Но ето, към брат ми не съм била състрадателна.  А сега се оказа, че е един от хората, които останаха в живота ми най-близо до мен. И знам, че мога да разчитам на него. Но в детството битката за внимание е голяма. И ние я водехме, както си трябва. Той е по-малък от мен с четири години и аз ходех да го взимам от детска градина. Много обичах да закъснявам и да го заварвам разреван. Вкъщи имахме един череп от следването на майка ми и аз много обичах да го гоня с този череп. Предполагам, че така съм разрешила или задълбочила проблема със страха от смъртта и за двамата.

Мисълта за „самоубийство“ ми хрумна един ден,

когато не успявах да на пиша достатъчно красиво писмото до непознато другарче от Съветския съюз, което трябваше да предам на следващия ден. Майка непрекъснато късаше листата, аз се отчаях и се сетих за… валериановите капки, които вярвах, че могат да „сложат край на мъките“. Изпих едно шишенце демонстративно и… просто се успокоих. Сега сама си късам страниците, този съдник стана мой вътрешен партньор и понякога ми се иска да му затворя устата, особено като го чуя да говори на децата ми.  Перфекционизмът е кошмар. 

Летните ваканции имахме пионерски поръчения да  „отработим” по 10 „трудови дни“. Повечето носиха фалшиви бележки, но аз приемах поръченията като чиста монета и  беше голям проблем да намерим предприятие, което да ме вземе на работа?! Но баба ми (от Силистра) имаше връзки и ме изпрати във фабриката за лимонада и боза!

Дадоха ми едни гумени ботуши и по цял ден се разхождах с тях в бозата.

Друга година пък ме уреди да чистя кайсии. А една пролет, вече бях в гимназията, трябваше да заминем цялото училище на бригада в консервен комбинат в Русе. За зла беда, в деня преди тръгването закрих ски сезона на Витоша, паднах в мекия сняг и коляното ми блокира. Отидох в „Пирогов”, където ми сложиха шина и така окуцяла се озовах  на гарата, с надеждата, че ще мога да реда буркани, или да слагам капачки и с гипсиран крак.  Обаче ми казаха да се прибирам веднага.  Така моят трудов ентусиазъм  премина сериозна школа, но не се прекърши. Естествено, най-вече страдах за купона, който изпуснах и който беше гарантиран в извънработно време.

 

 

Руското училище успя да ми вмени огромно чувство за отговорност и дълг.

Още се опитвам да се отърся частично от това възпитание и театърът много ми помогна. На сцената доброто дете, може да бъде демон. Аз намерих мястото, където да мога да бъда свободна от самата себе си. 

Първо влюбване?

Ахмед, който живееше в съседния вход. Баща му беше дипломат, всички момичета го харесваха – не риташе футбол по цял ден, не играеше на топчета. Караше колело и ни преследваше с него. Направих невъзможното, за да заслужа първото си „Балканче“ и да се включа в тази гоненица.

Така завърши периодът „Борово“, в който бях перфектното дете. Преместихме се на ул.“Славянска“ и започнаха моите изпитания. Не ме приеха в английската гимназия, не ме приеха в университета веднага…

Исках да стана прокурор.

През тези години четях много и всякакви книги, но си спомням една, която случайно попадна в ръцете ми – „Един прокурор разказва” от Петко Здравков. Стори ми се, че като прокурор ще мога да удовлетворя чувството си за справедливост, подготвях се сериозно за приемните изпити, доколкото това е възможно във възрастта на съзряването, учителите бяха доволни от мен. Много исках да усвоя матрицата на успеха, да извървя пътя, който родителите очакваха от мен, но при всичките ми усилия, това не се получаваше. Очевидно за мен беше предопределен друг път. Отне ми време да го открия.

В осми клас тръгнах на пантомима в студиото на Александър Илиев. Там се запознах с възможностите на човешкото тяло като изразно средство, с йогата, с тръпката да си част от една общност и да споделяш това преживяване на сцена. Но никога не съм предполагала, че някой ден ще проговоря пред хора. Миналата година ми се случи да говоря пред 3000 души в зала 1 на НДК. „Квартет или краят на света“. Странно!

Има един класически пантомимен етюд „Столът капан“. Един ден, докато го играех, забравих за схемата и се оставих на въображението си, забравих, че ме гледат хора, че имаше определен брой минути, за които трябваше да го свърша. Когато накрая паднах от стола, може би тогава разбрах, че съм попадала в друго измерение – в това на играта театър и че там са чувствам страхотно. Междувременно стоях по цял ден на един истински стол, пред една пишеща машина и пишех фактури, описвах вагони, количества поцинкована ламарина и т.н. Две години, докато неуспешно кандидатствах право, работеха в т.н. „университет на живота” – „Рудметал“ търговско дружество, което осъществяваше продажбите на „Кремиковци”. Офисът се намираше на ул. „Славянска” срещу Руския клуб. В моя отдел работеха само жени и по цял ден слушах техните семейни истории и неволи. Тогава разбрах, че съществуват и други семейства, различни от моето, има много домашно насилие, алкохол и женска солидарност. Втората година ме повишиха и заради английския попаднах в кантора по износа, ходех на преговори, не работех на смени, имах добра заплата и симпатични колеги. Спокойно можех да си остана на този стол-капан.

Там „посрещнахме” и 10 ноември!

Имах кръг от приятели – музиканти и художници, които ме просветиха политически, както и най-добрият ми приятел от училище, който ме заведе в кино „Дружба“, сега „Одеон“, където изгледахме филмите на Антониони, Висконти, Фелини, Бертолучи, Тарковски и т.н. Той ни носеше музика от Борсата на „Синьото“, разказваше за негови приятели, които изчезвали и дойде време да разбера, какво точно ми е разказвал. Започнах да чети книги за режима, купих си „Архипелаг ГУЛАГ“, но от Солженицин прочетох  само „Един ден на Иван Денисович“. Достатъчно беше. После се учудих, че системата е пропуснала да ме вербува, с моята праволинейност и наивната вяра в принципите за равноправие и справедливост. Но явно това не са качествата, нужни за политическа кариера.

Една вечер, преди 10 ноември, приятелите ме заведоха в един апартамент на „тайна“ сбирка. После разбрах, че съм била в компанията на Желю Желев, Леа Коен, сем. Абрашеви, Пламен Даракчиев и други, които не познавах.  Знаех за Русе, после чух за боя на „Кристал”, а малко след това режимът падна.  Не пропуснах нито една от първите демонстрации, бях част от еуфорията, но така и не разбрах точно какво се случи. Ако трябва да разкажа на децата си как падна режима, няма да се справя. Не  взех и този урок по история с отличен. Така, както се провалих и на изпита по история с тема „История на България след 1944 г.“

Преписах си пищова, но и той се оказа за 3,50.

Все пак новата свобода – демокрацията,  по някакъв начин се отрази и на възгледите ми за моето собствено бъдеще. Реших, че вече имам право да направя нещо непланирано… Реших да кандидатствам във ВИТИЗ, тайно от роднини и приятели. Отворих вестника с обяви, прочетох една за подготовка за приемни изпити. Отидох на няколко консултации. Дори не си спомням материалите, с които се явих. Кандидатствахме заедно с Явор (Дачков). Помня Виктор (Калев), Мариета Големехова, Деси Тенекеджиева, Ирини (Жамбонас)... Но хората, които истински ме впечатлиха, бяха  квесторите на изпитите, които по-късно се оказа, че са били Галин (Стоев), Касиел (Ноа Ашер), Иван Пантелеев. Бяха толкова интересни, толкова различни, страшно много ми харесаха – и как изглеждаха, и как говореха, и колко щедри бяха към нас.


Ето ни тук с Виктор (Калев), Петър Русев и Явор (Дачков). Аз съм последната вдясно. 

 

От самите изпити нищо не помня.

Комисията беше в тъмното, но от там чувах гласовете на проф. Люцканов, проф. Здравко Митков и проф. Надежда Сейкова. Приеха ме в класа на проф. Люцканов. Същата година ме приеха и в Университета. Така настъпи първият екзистенциален момент в живота ми – момент на важен избор.  Избрах ВИТИЗ. Родителите ми бяха като попарени. Оказа се, че те въобще не ме познавали. Вече аз управлявах живота си и трябваше дълги години да отстоявам този свой избор, докато се убедят, че може би е бил верният за мен. Сега, когато приемам като преподавател и ръководител на департамент “Театър“ в НБУ, студенти, ставам свидетел на същия вътрешен конфликт – да следваш собствените си желания или да следваш тези, на родителите ти. Аз съм от отбора на първите и знам, че те в крайна сметка успяват.

След първия семестър спряхме да учим, защото започна студентската стачка.

Трябва да е било 90-та година. Тази политическа еуфория не ме спечели и не стана част от живота ми. Аз бях открила театъра, бях гледала първото представление на ТР “СФУМАТО“ – „Чайка“ в НДК и исках да се занимавам с новото си откритие. След края на студентската стачка Грети (Маргарита Младенова) и Иван (Добчев) обявиха конкурс за първия експериментален клас във ВИТИЗ. Не беше много стратегическо и разумно решение да кандидатствам, след като вече бях приета и бях учила един семестър при проф. Люцканов и проф. Митков. Тогава не разбирах, колко чувствителни са преподавателите, как биха изтълкували това мое решение като предателство и биха имали право.  Мислех само за себе си и след като вече бях гледала „Чайка“, не виждах причина да не кандидатствам, с което можех и да загубя правото да продължа в стария клас.

Грети и Иван много ме впечатлиха.

Изпитите бяха съвсем различни. Писменият изпит не беше последен, а първи кръг. Не беше по тема, а по една пластика на Чапкънов – човешки крак с кацнал скакалец върху него . Най-после можех да пиша свободно. Организирах си работата в кръг, не пишех от ляво на дясно, а в кръг. Използвах различни почерци и не ме интересуваше, дали това е правилно или не. За съдържанието нищо не помня. Само това, че за първи път изпитах удоволствие от писането. Така продължих и през следващите кръгове, докато ме приеха. През 2015 г. този кръг се затвори – сега аз играя „Чайка“ в НДК. Интересно нещо е спиралата.

Но преди да се запиша при Грети и Иван, ми предстоеше среща с проф. Люцканов. Отидох в болницата, за да го помоля за прошка, да ми прости, че го предавм в момент, в който си отиваше. Пък аз бях и негов избор. Въпреки, че по време на семестъра нямах усещането да съм направила някакво много добро впечатление, на финалния колоквиум Люцканов каза много силни думи за мен: 

Изгря Витлеемска звезда на българския театрален небосклон!

Прости ли ми?... Така и не разбрах.

 

 

П.С. Очаквайте втора част от интервюто със Снежина Петрова.

 

 

 

 

Още от категорията

Напиши коментар