Ние може да сме предпазливи мъже и жени, способни да правят всякакви възможни сметки, но това, което сме видели, не може да бъде ограничено между предпазливост и пресметливост. Има сила за живот, за светлина, за красота и истина, извираща вътре в нас и почти насила заставяща ни да й се предадем, да станем нейно средство за изразяване. Блажени са чистите по сърце, защото те няма да могат в крайна сметка да се затворят вътре в себе си. Дори и когато искат просто да бъдат оставени на мира, те ще продължават да откликват на призива на Онзи, Когото обичат.

 

Саймън Тагуел. Снимка: BBC2, 1972г.

 

 

 ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

 

Блажени миротворците,

защото те ще се нарекат синове Божии.

 

Съществува близка връзка между това блаженство и предишното, тъй като чистотата на сърцето и мирът са неотделимо свързани. Истинският мир вътре в нас е дело на чистотата на сърцето, а без истински мир нямаме сериозни шансове да бъдем миротворци за някой друг.

 

По този въпрос има кратка история в поученията на Отците пустинници:

 

Имало трима приятели, които били много усърдни. Единият от тях решил да се посвети на миротворство сред хората, които се карат, съгласно с блаженството за миротворците. Вторият избрал да отиде сред болните. Третият се оттеглил на спокойствие в пустинята. Първият се мъчил да разрешава кавгите и споровете на хората, но не можел да оправи всичките и като се обезсърчил, отишъл при този, който се грижел за болните, като го заварил също отпаднал духом, понеже не съумявал да изпълни заповедта. Двамата заедно решили да посетят онзи, който бил в пустинята. Споделили му своите трудности и го попитали какво ще ги посъветва да сторят. Той мълчал известно време, след което сипал вода в една купа и им казал: „Вижте водата”. Тя се движела в съда. След още малко време им казал отново да я погледнат и да видят как се е успокоила. Когато погледнали водата в съда, видели лицата си, отразени като в огледало. Тогава той им казал: „По същия начин човек, който живее сред хората, не може да види собствените си грехове заради цялата бъркотия, но ако се успокои, особено в пустинята, тогава ще може да види своите недостатъци”.

 

Тази история не само подсказва, че е невъзможно да направиш кой знае какво за другите, без преди това да си постигнал мир вътре в себе си, но подсказва и какво представлява този мир. Мирът не идва чрез най-действените добродетели, но чрез най-съзерцателните, онези, които правят истината видима. Мирът идва с безпристрастното себепознание и това се постига с основните добродетели на вярата и смирението, не с енергично старание и преследване.

 

Напълно невъзможно е да се постигне безпристрастно себепознание извън всеобгръщащата благодат. Ще открием, че сме избирателни в готовността си да възприемаме собствената си същност, освен ако нашето зрение не е изцяло очистено от благодатта. Вместо да видим себе си отразени в спокойната вода на смирението, ще търсим да произведем някакъв по-приемлив свой образ. Но на този път лежи лудостта, не мирът.

 

Пътят към мира е приемането на истината. Всяка частица от нас, която откажем да приемем, ще бъде наш враг, принуждаващ ни да заемаме отбранителна позиция. Отхвърлените части от нас бързо ще намерят въплъщение в другите около нас. Не всяка вражда се корени тук, но фактът, че другите притежават точно тези наши черти, които отказваме да приемем, е сериозна причина за нашата неспособност да общуваме с тях.

 

Единствено пълната истина може да донесе истински мир. А пълната истина за нас е заповядана и посочена от пълната истина за Бога. „Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един; обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили” (Втор. 6:4 и нататък). Понеже Бог е Един, той ни призовава да бъдем едно в нашия отговор към Него, затова сме създадени. Всичко, което е у нас, намира своето изпълнение в тази цялостна любов на Бога, Който е Един. Така нашите сърца, умове и енергии стават едно. Извън това няма мир. „А за нечестивците няма мира, казва Господ” (Ис. 48:22).

 

Напразно се опитваме да постигнем мир, като налагаме свой модел на разчленяване на собствената си същност на части, които можем да приемем. Трябва да се обърнем към Божията любов с цялата наша същност, с всичко, което представляваме, за да бъде посято семето на мира.

 

Разбира се, нашата човешка природа е фрагментирана и изкривена. Истината за това, което представлява нашата същност, е нарушена истина. Затова постигането на нашия мир изисква изкупление, изисква Кръста.

 

Според превода Вулгата в Иоан. 12:32 нашият Господ казва: „Ако Аз бъда издигнат от земята, ще привлека всичко към Себе Си”. Това е магнетичното привличане, което представлява динамиката на единството на цялото творение. В него откриваме Божията любов към нашия паднал свят, която е цялостна и може да направи и нас цялостни.

 

Христос не е само пример за нас, „Той е нашият мир” (Еф. 2:14). Той е Единият, в Когото ние ставаме единни. Той е единството на Бога, изразено в човешко единство. Той е Единият, който идва пред Единия, за да сътвори и пресътвори единството в нас.

 

По този начин откриваме нещо много важно за мира: той не е нещо, което можем да създадем сами, той е нещо, което се дава, което се съобщава от Бог в Христа. Той се дава и съобщава на първо място в Църквата. Мирът, който е у Бога, е мир, който сега съществува у нас по силата на съществуването си в човешката природа на Христос. Когато се кръщаваме в смъртта Му на кръста, ние се кръщаваме в Неговия мир, в привличането на всичко в единство.

 

В древните християнски гробища често се срещат надписи, съдържащи фразата „в мир (in pace)”, като в този случай това не означава „Нека почива в мир”, а ни информира, че човекът, погребан там, е живял и умрял „в мира на Църквата”. Означава, че човекът е бил християнин. Това не е нечие субективно твърдение, изразяващо мнение или надежда, това е твърдение за обективен и истинен факт.

 

При това положение изглежда, че имаме работа с мира в два доста различни смисъла: мира, който търсим чрез себепознание, и обективния мир, който ни е даден в Христа, в който тайнствено сме съединени в Църквата. Но в действителност това не са два различни вида мир. Обективният мир е основната презумпция в нашето търсене на мира. В Христа нашата повредена природа е съединена в Божествената си цялост. Понеже сме съединени с Него в мира на Църквата, ние можем да започнем да осъзнаваме истината за нашата повреденост в себепознанието. Мирът, който търсим в цялост, несъществуваща у нас, е в Христа. Но понеже този мир е в Него, както и ние сме в Него, можем с по-малко тревога да приемем себе си такива, каквито сме, с цялото разстройство и напрежение, произтичащи от нашата греховност и от повредата на нашия свят.

 

Да се върнем към парадокса на Майстер Екхарт отново – духовният човек не търси мир, понеже отсъствието на мир му тежи. Това ще рече, че не субективното усещане за мир ни е нужно. Ако сме в Христа, ние сме в мира (in pace) и поради това не се смущаваме, дори и когато не чувстваме мира. За Майстер Екхарт е валидно уравнението „в Бога = в мира”.

 

Тук, разбира се, има и важен психологически момент. Ако твърде усилено се опитвате да бъдете в мир, ще загубите и мира, който сте имали първоначално. Началото на мира е приемането на отсъствието на мир, точно както и началото на релаксацията е осъзнаването на напрежението. Ако се безпокоите, нищо няма да спечелите, опитвайки се нервно да се освободите от безпокойството. Ако сте тревожни, не би трябвало да подсилвате тревогата, тревожейки се, че се тревожите. Ако сте депресирани, безсмислено е да влошавате положението, като се депресирате от това, че сте депресирани. Йонеско, макар и оплаквайки се от постоянна депресия, обявява: „Нищо не може да ме обезкуражи, дори и липсата на кураж”.

 

Казано ни е да възложим всичките си грижи на Бог (1 Петр. 5:7), което е различно от това да се опитваме да подтиснем всяко чувство на безпокойство. Мирът, който е в Христос, е за нас, той не е точно в нас и в този мир ние трябва да потопим всичките си тревоги и безпокойства. Целостта в Христос е мирът, в който всички разстроени частици и парчета от нас се намират съединени.

 

Мирът идва чрез приемане на истината. Ако приемем истината за себе си – меняща се във всеки момент – и трайно я отдадем в истинния и цялостен мир, който е в Христа, което можем да извършваме в Църквата, тогава ще бъдем действително в мир, независимо дали се чувстваме в мир, или не. Мирът следователно е нещо, което ни обгръща, а не нещо, което постигаме. Мирът, който идва от Бога, е мир, който „надвишава всеки ум”, всяко разбиране (Фил. 4:7). Този мир е в основата на това, което сме в Христос, в този мир всичко, което сме, се привежда в покой и пълнота.

 

Но този мир е изработен на кръста. Нашето предаване на мира би трябвало да се изразява, както шокиращо е представено в „Облакът на незнанието”, в това да се предадем „в ръцете на нашите врагове” и по този начин да се предадем на Бога. Не можем да имаме мир и в същото време да бъдем претенциозни към обстоятелствата. Струва си в тази връзка да се отбележи, че в евангелията мирът е по-скоро нещо, което се заявява властно, отколкото нещо, което трудолюбиво се изработва. Мирът не може да се преговаря.

 

Това е Божият мир, съвършеното, непостижимо спокойствие на Неговата вечност, възвестен в света, възвестен пред нас. Христос казва на апостолите си: „Мир ви оставям” (Иоан. 14:27). И ги изпраща да възвестят мира. „И в която къща влезете, първом казвайте: мир на тая къща” (Лук. 10:5). И този мир е толкова веществен, почти плътен, реално съществуващ, че ако в къщата няма „синове на мира”, той се връща обратно върху апостола, който го е възвестил. Обичайният поздрав Shalom (мир) е истинна декларация, идваща от истинния Бог и достигаща до най-дълбинното състояние на човека, пробивайки през всички психологически, емоционални, политически, социални и други фактори.

 

Там, където има синове на мира, Божието слово създава ядро на мира. Със сигурност можем да отидем и по-далеч, като кажем, че след Страстите мирът е възвестен дори и там, където няма синове на мира. В сърцето на цялото творение сега има Слово, разпнато Слово, възвестяващо мир на онези, които са далечни, както и на онези, които са близки (срв. Еф. 2:17), привличайки в себе си всички привидно несъвместими фактори, съставляващи човешкото състояние.

 

Това е свързано с истинното Слово, което е казано при сътворението. Мир е да бъдеш какъвто си, какъвто наистина си, какъвто си в Бога, какъвто си в послушание към творящото Божие Слово, „насаденото Слово”, което е законът на твоя мир.

 

Да възвестиш мир означава да възвестиш Божествената пресътворяваща сила всред целия смут и греховност. Щом сме започнали, в Христа и в Църквата, да се трансформираме в послушание от насаденото Слово, можем да започнем и да бъдем миротворци, говорейки на другите Божественото, истинно слово на мира.

 

Но нека си изясним какво означава това. На нас не ни е казано да преговаряме. Преговарянето понякога може да свърши отлична работа, но то изисква специални таланти, специална позиция, и повечето от нас няма да могат да се възползват особено от него. Но като християни, като Христова църква, нашата задача е друга. Тя е да заявим мир, мира, който съществува в Христа и който поради това съществува и в сърцето на цялото човечество. Това е съществена част от живота на Църквата. Църквата е, както Ватиканът напомня, „семето на обединението” (germen unitatis) в света. Тя със сигурност е това, защото е стълб на истината (1 Тим. 3:15). Мирът, който Църквата възвестява, е пълно обединение на Божието творение в неговата истина.

 

Да бъдеш миротворец не означава да изглаждаш нещата, да уреждаш споразумения с балансиращи отстъпки, да намираш компромиси. Обединението в Бога е фокусът на всичко съществуващо. Нищо не трябва да бъде изоставяно освен фалшивото. В Христос всички истински стремежи и постижения се изпълват. Нищо не остава извън Него.

 

Мирът и обединението, които трябва да възвестим, са пълни и цялостни и надеждата за такъв мир може да изглежда парадоксална, имайки предвид колко несъвместими могат да изглеждат някои от съставките.

 

Това е обаче задачата, която Господ е дал на Църквата. Като germen unitatis нейното собствено съществуване трябва да е пълно и цялостно и тя трябва да възвестява, подобно на Словото. Мирът и обединението не се постигат с изглаждане на житейските ситуации, а чрез влизане в магнетичната общност на Бога. Както Бог е Един, така и творението трябва да е едно. Единността на творението е толкова объркваща и неуловима, колкото и Единството на Бога, в Което истинността на всичко съществуващо е потвърдена.

 

У пророк Захария има текст, който, доколкото ми е известно, няма голяма роля в християнското богословие, но със сигурност е много показателен за Троичния догмат: „И Господ ще бъде цар над цяла земя: в него ден Господ ще бъде един, и името Му – едно”. (14:9). Окончателната Единност на Бога е представена тук като финален апокалиптичен триумф на Господ и е неразделна от събирането в едно на цялото творение под властта на Бога, в единно преклонение.

 

Може би се опитваме да придобием повече от това усещане за триумф, когато празнуваме празника на Светата Троица. Последователното разкриване на Сина Божи и на Светия Дух, Които празнуваме в празничния цикъл от Рождество до Петдесетница, прави сякаш почти невъзможно придържането към Единността на Бога – и в действителност за повечето от нас е наистина невъзможно да се справим с православното учение за Троицата в Единица, без неволно да залитнем или към Савелианство (един Бог, преобличащ се като различни личности), или към тритеизъм. Но празникът на Светата Троица е триумфалното честване на факта, че Бог е Един въпреки всичко. Нито различните Негови проявления, нито троичността на Божествената Личност Го превръщат в трима богове. И този парадокс подкрепя възможността за реално, обновяващо единство на творението независимо от безкрайното, привидно непримиримо разнообразие на неговите части. Честването на Божието Единство е празненство на нашата надежда за цялостно изпълване, в което нищо не е изгубено и нищо не е оставено извън събраното цяло.

 

Подобно чувство на триумф можем да открием в начина, по който произведенията на изкуството съумяват да впрегнат в едно несъизмеримите елементи, от които са съставени. Може би сме изгубили вкуса към сложността, която прави елизабетинските трагедии така неясни за модерната публика, но дори и нашата опростена епоха се нуждае от известно ниво на усложняване, за да стимулира интереса си към драмата или романа, и дори и най-аморфните картини или скулптури или композиции изискват невъзможно напрежение, за да постигнат успех.

 

Неочакваната хармонизация на привидно непримиримото представлява един от най-вълнуващите елементи в произведението на изкуството и нещо подобно се съдържа в Божествения триумф в творението. Затова и може да се служи на истината или да се възвестява мирът единствено ако не се взима страна. В Христос всичко е „да”, не е „да и не”.

 

По тази причина ереста и схизмата са страшни и опасни грехове. Те са провал да се каже „да” в Христос. Еретикът е човек, който избира, това е значението на думата. Той е човек, който взима това, което му харесва, и оставя останалото. А това е крайното отричане на Божия мир, на възвестения в съборността на Църквата мир. Това е отричане на надеждата за пресътворяване.

 

Тази история се е разказвала за авва Агатон. Някои хора, които били чули, че той е известен със способността си да разпознава изкушенията, поискали да го изпитат и да видят дали ще се разгневи. Отишли при него и му казали: „Значи, ти си Агатон? Казаха ни, че ти си развратник и че си тщеславен”. Той отговорил: „Вярно е”. Те продължили: „И ти си Агатон, кречеталото и сплетникът?”. Той казал: „Аз съм”. Тогава те казали: „И си Агатон, еретикът?”. А той отвърнал: „Не съм еретик”. Тогава те го помолили: „Кажи ни, защо безропотно ни остави да те обиждаме, а само последното обвинение отхвърли?”. Агатон им казал: „Нещата, които казахте отначало, приписах на себе си, защото това е добре за моята душа. Но да бъдеш еретик, означава да се отделиш от Бога, а аз не искам да се отделям от Бога”. Тогава те се убедили в неговата дарба да разпознава и си тръгнали наставени.

 

Да бъдеш еретик означава да противоречиш на Божието утвърждаване на всичко сътворено и с това да се отделиш от Него много по-категорично, отколкото извършвайки друг грях.

 

Също толкова пагубен е грехът на схизмата, което означава взимане на страна, подкрепяне на едната страна в спор или на група от хора срещу друга група от хора. Това е поведение на „да и не”. Църквата е наречена „съборна” и това означава, че тя е обвързана да казва „да” на целостта на Божията истина. Тя е изражението на насаденото Слово, което ще обнови целия свят. Затова нейната задача не е да избира или взима страна, а да намери как да каже безусловно „да” във всяка възможна ситуация и на всеки възможен индивид, който оспорва нейното съществуване в света.

 

Когато Августин бил изпратен да проповядва евангелието в Англия, папа Григорий явно възлагал сериозни очаквания на тази мисия и решил да посъветва мисионерите да се опитат да запазят, доколкото е възможно, паганистичните постройки и обичаи, като им придадат християнско значение, така че хората да не бъдат твърде шокирани и объркани. Със сигурност това е правилен подход, стремящ се да утвърди, а не просто да отрече и оспори вече съществуващото. Това не означава безкритично одобряване на всяко мнение.

 

Църквата е произнасяла своята анатема срещу позиции, които е считала за неистинни. Но анатемата не означава, че Църквата застава срещу отхвърлената позиция. Тя отхвърля позицията поради това, че е твърде малка, твърде ограничена, за да служи на целостта на Божествената истина. Истината не се намира чрез просто утвърждаване на обратното на осъдената формулировка твърдение. Забележително е, че в повечето догматически декларации анатемите са много по-точно формулирани, отколкото утвърдителните учения. И доколкото има прецизност в положителните формулировки, тя обикновено е загадъчна и изразена на формален език, подходящ по-скоро за разговорната традиция, отколкото за вероизповедните формулировки.

 

Да се каже, че Иисус Христос е изцяло Бог и изцяло човек, само по себе си казва много малко, но ни дава правила за езика. Не ни казва какво означава да си човек, но ни казва, че всяка предложена дефиниция за човек трябва да бъде относима към Христос. Не ни казва какво означава за Христос да бъде човек, но ни казва, че Неговата човешка природа не може да бъде разглеждана отделно от нашата човешка природа.

 

Изкушението при всякакъв вид спорове е да втвърдим собствената си позиция и да подчертаем различието й от позицията на опонента и няма съмнение, че християните често са спорили по този начин. Но Църквата като цяло никога не може да остане удовлетворена от подобно действие. Самият ап. Павел вижда промислителна цел в съществуването на ереси (1 Кор. 11:19) и Ориген, опирайки се на този текст, разсъждава, че разнообразието от ереси и секти, не можейки да дискредитира християнството, се явява причина да го приемем сериозно.

 

Всяко сериозно и полезно начинание произвежда урожай от различни мнения и философски школи и само след внимателно изследване на всяка от тях човек става истински мъдър. Най-добрият начин да бъдеш християнски мислител е като изучиш всички различни философски и религиозни школи, включително и еретичните учения. Вниманието към подобни различия ни предпазва в по-далечен план от възможността да станем самите ние еретични и сектанти. Дори положенията, които отхвърляме, допринасят за нашето виждане и разбиране.

 

В ХІІІ век Църквата в Южна Франция била тормозена от множество ереси и схизми и официалната католическа мисия в региона нямала голям напредък, докато не се основал напълно различен стил на апостолство, на първо място от Диего и неговия другар Доминик, а по-късно от синовете на св. Франциск, както и доминиканците. Необичайното в този нов подход било в много отношения неразличимо от подхода на еретиците и схизматиците. За да направят несъгласието си с еретиците състоятелно, те трябвало първо да се научат да се съгласяват с тях, където е възможно.

 

И това била не само прагматична техника на убеждаване. Чрез признаването на еретиците Църквата възприела някои наистина полезни за нея положения. В действителност еретиците и схизматиците, от една страна, и новите религиозни формации, избуяващи всред Католическата църква, от друга страна, могат да бъдат разглеждани като отговор на еднакви по своята същност религиозни нужди и подбуди, както добре е изказано в класическата студия на Х. Грундман.

 

Този „икуменически” подход е бил още по-ярко изразен в ХХ век с нарастващото осъзнаване, че християните от една църква трябва да бъдат готови да приемат Божието слово, насочено към тях от различни други църкви. За католическата гледна точка Карл Ранер пише в есе, публикувано за първи път през 1953 година:

Обръщането [към католицизма от друга християнска църква] в много отношения е наследяване на миналото, което може да бъде считано за християнско в положителен смисъл. Това означава, че обръщенецът желае да донесе това наследство със себе си в общия дом на нашия Отец, така че църквата да се обогати с него в християнски смисъл. Обръщенците желаят да бъдат припознавани като бивши протестанти. Те се отнасят към своето наследство не като към минало, а като към нещо, което им е поверено, за да го предадат на своята нова църква.

 

Това не означава, че трябва да сме миролюбиви до степен да не можем да се скараме с никого. Често е полезно да изясняваме собственото си разбиране за нещата в яростен спор с някой несъгласен с това, което твърдим. Но колкото и яростни да са споровете ни, ще се провалим като християни, ако превърнем собствените си виждания, собственото си отношение, собственото си поведение в абсолютен критерий за приемливост.

 

Трябва да сме готови да отстояваме това, което смятаме за истина, и да привеждаме доказателства за твърденията си и това често може да означава да отбраняваме позициите си от противоположни твърдения. Но не трябва да правим това арогантно, сякаш сме пълновластни притежатели на цялата истина. Трябва да се придържаме към това, което считаме за истина, или дори към това, което смятаме за най-вероятно, като към наш принос за окончателното изясняване на цялата истина. И трябва също така да сме готови да открием, че окончателното изясняване на истината поставя нашата малка част от нея в светлина, различна от тази, в която сме я виждали ние.

 

Дори и да сме убедени, че грешат, ние не можем просто да отхвърлим възгледите на другите. Дори да не откриваме никакъв начин те да бъдат съотнесени към нашето виждане за истината, трябва да допускаме възможността там все пак да има нещо вярно. Във всяко зло има зрънце добро, във всяка неистина има нещо вярно на истината. Нашето „да” не трябва да бъде охранявано от никакво „не”. Трябва да опитваме да взимаме страната на всички и да не бъдем против никого, по такъв начин, че накъдето и да погледнем, да откриваме насаденото Слово и да признаваме Неговата истинност и да възвестяваме Неговия мир, мира на Божието Единство и целостта на Неговото творение.

 

Ако предпочетем едно мнение, една формулировка, пред друга, то трябва да бъде, защото тя е справедлива за всички. Според св. Климент Александрийски най-сигурният признак за истинската съборна вяра е, че тя е най-разбираема. Твърдение А, което е справедливо за други две твърдения Б и В, при положение че Б и В не са справедливи едно към друго, нито към А, е най-вероятно да бъде в съгласие с християнската истина.

 

Но не бива да опростяваме нашия подход към мира. Ако това е начинът, по който трябва да възвестяваме мира, можем да се озовем в опасна и болезнена ситуация. Този цялостен мир почти неизбежно ще бъде в конфликт с частичния „мир”, установен в света. Мирът, който Христос ни дава, не е „мир по стандартите на света”, както можем да тълкуваме думите на ев. Иоан (14:27). Божественият Миротворец казва за Себе Си, че не мир носи, а меч (Мат. 10:34). Неговият мир трябва да изпразни фалшивите и непълни заместители, с които нашият свят е препълнен.

 

Точно както истинският учен трябва да позволи любимата му хипотеза да бъде унищожена от нови доказателства, така и светът трябва да бъде конфронтиран с новото доказателство на Евангелието, предизвиквайки го към мир, далеч по-разбираем от всичко, за което някога е мечтал, по-пълен, отколкото може да приеме. Най-сетне, този мир трябва да помири в съзидателна любов всички онези хора, които ние не приемаме. Всички наши теории трябва да бъдат разчупени и отворени, докато най-накрая сърцата и представите ни станат достатъчно широки да поберат пълнотата на Божествения дар.

 

Блажени са миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии. А синовете ще наследят, ще бъдат сънаследници с Христа (Рим. 8:17). На Сина Си Господ даде всичко и нищо не ще се отнеме. Ако сме миротворци, ще бъдем сънаследници на това пълно наследство, което принадлежи на Христос. Всичко, което Отец има, дава на Сина Си, дори и собствения Си Божествен живот. И ние, в Него, сме провъзгласени наследници на божественото естество” (2 Петр. 1:4). В това нетварно наследие на Божественото всички наши способности ще намерят своето удовлетворение.

 

Цялото творение е помирено и направено съвършено, чрез „обожение”. Това трябва да възвести Църквата и възвестявайки го, тя е благословена, защото то я вкоренява в Божията благодат. Венеца за своята вярност към тази задача тя ще получи в края на времето, когато новото творение е завършено в пълнота. Тогава тя ще види възвестявания от нея мир установен во веки в новото небе и новата земя, и тази пълнота на правдата ще бъде во веки нейна, в наследство, което не може да бъде изгубено.

 

 

Към IX част

Обратно към VII част

 

Превод от английски език за "Гласове": Екатерина Грънчарова

 

Бележки

Глава единадесета

  1. AP Nau 134.
  2. Cf. R. Murray, New Testament Studies 21 (1974), p. 65.
  3. Cf. Ignatius, Magn 7:2.
  4. За изчерпателна справка относно различните значения на in pace в християнските надписи, виж статията на Х. Леклерк, „Paix”, в Dictionnaire d’archéologie Chrétienne.
  5. Срв. Юлиания, гл. 39, за същата идея, изразена различно: „Мирът и любовта са винаги в нас, присъстват и работят, но ние никога няма да бъдем в мир и любов“.
  6. QMa I 118 (=QMi 188, C1 Nel 191).
  7. Човек под въпрос, стр. 42
  8. Облакът на незнанието, гл. 32.
  9. Vatican II, Lumen Gentium (Constitution on the Church), 9.
  10. Не мога да устоя да не цитирам част от твърде необичайния коментар на Псевдо-Атанасиевия символ от Чарлз Уилямс, The Greater Trumps:

Цялата първа част премина по обичайния начин. (Нанси) не знаеше нищо за музикалния съпровод на символите, така че не знаеше какво да мисли за този. Мъжете и момчетата от хора си разменяха метафизични тайни. Предизвикваха се един друг, в някакъв екстаз – който, предполагаше се, беше режисиран – да се отрече Троичността на Единството. Посочваха, че макар да са предизвикани да кажат едно нещо, им е забранено да кажат същото по друг начин. Влязоха в подробности за напълно невъзможна връзка и завършиха с обяснението, че нещо не е вярно, което ничие, дори и най-необуздано въображение освен това на съставителя на символа не може да разбере. Нанси не обърна почти никакво внимание на всичко това. Но втората част – и това, разбира се, също беше постановка – я завладя с един стих. Именно поради постановката гласът на едно от момчетата зазвуча по изключителен начин в църквата. Но думите, които създаваха тази красота, й се сториха пълни с неочакван смисъл. Тихите гласове на мъжете и момчетата възвестяваха природата на Христос – „Бог и човек в едно в Христос“. После момчетата замлъкнаха, а мъжете издигнаха гласове „Едно, не чрез превръщане на Божеството в плът, но чрез приемане на плътта в Бога“. При това твърдение те млъкнаха и момчетата подхванаха жизнерадостно „Едно цяло, не“ – подхванаха те идеята и небрежно я отхвърлиха – „не чрез смесване на същностите, а чрез съединение“ – извисиха се, затанцуваха, триумфираха – „чрез съединение, чрез съединение“ – всички освен един замълчаха, и този един, истинско съвършенство, възвести завършека, в който всяка сричка беше окръглена, издължена, точна – „чрез съединение на лицата“ (гл. 8, стр. 109-10).

  1. AP Agathon 5.
  2. Беда, Eccl Hist I 30.
  3. Cels III 12-13; cf. Gregory Thaumaturgus, Orig 151ff.
  4. Religioese Bewegungen im Mittelalter (repr. Darmstadt 1970).
  5. Schriften zur Theologie, III, p. 451 (ET K. H. & B. Kruger, Theological Investigations, III (London 1967), “On Conversions to the Church”).
  6. Стромати I 57:6, VI 125:3.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

1 коментар/a

«…Невъзможно е да направиш кой знае какво за другите, без преди това да си постигнал мир вътре в себе си.» на 24.08.2017 в 03:42
Вярна мисъл, но изразява безпределен егоизъм, защото, ако чакаш да постигнеш своя собствен вътрешен мир, пък тогава да направиш нещо и за другите, никога няма да му дойде реда това да се случи. Мир вътре в тебе означава УДОВЛЕТВОРЕНИЕ, а ПУСТИНЯТА не дава удовлетворение — тя превръща човека в див звяр. Пустинята е самота.

Напиши коментар