По някакъв начин най-трудно от всичко е да продължим да скърбим честно и да не изкривяваме самата скръб във фалшиво задоволство. Скръбта, която Христос е обявил за блажена, е скръб, която жадува утеха и не ще се зaлъже с нищо по-малко от това. Тя е видяла човека в неговото падение и нищо друго няма да я удовлетвори освен неговото пълно възстановяване. И по този начин тя има радостта си в Господа, в Когото човекът вече е направен цял. Но тя плаче горко и не може да прави нищо, освен да плаче, докато всичко не се обнови в Христа.

 

Саймън Тагуел. Снимка:BBC2, 1972г.

 

 

ГЛАВА ОСМА

 

Блажени гладните и жадните за правда,

защото те ще се наситят.

 

Още веднъж се намираме изправени пред блаженство, което се среща в две версии, едната от които изглежда по-духовна от другата. Версията на Лука, която като че ли е по-първичната, казва просто: „Блажени, които гладувате сега, защото ще се наситите“ (Лук. 6:21). Има също и съответен вопъл: „Горко вам, преситените сега, защото ще изгладнеете” (Лук. 6:25). Непосредственият смисъл тук е смущаващо очевиден, дотолкова, че изключва дори възможност за коментар.

 

Той е част от радикалното преобръщане във всичко, съобщавано от нашия Господ, и обобщено в унищожителния принцип, че „последните ще бъдат първи и първите ще бъдат последни“ (Мат. 20:16). Принцип с подобна крайно шокираща простота не може успешно да бъде възприеман като указание или план за действие. Тук няма нищо, което може да бъде направено. Да спрем да ядем или да намалим яденето до минимум не би постигнало кой знае какво само по себе си, а и ще срещне много скоро опровержение от друго новозаветно предписание, това на ап. Павел, което със същата простота проповядва свободно отношение към храната (Рим. 14). Ще ни противопостави и с прякора, даден на Самия Господ, „многоядец и винопиец” (Мат. 11:19).

 

Тези афористични декларации, които толкова леко се отронват от устата на Христос, със сигурност целят да ни подтикнат към нови начини на мислене, нови начини на осъзнаване, като по индиректен път да ни приведат към нов начин на живот.

 

И така, почти по неизбежност, плодът на това ново мислене ще ни даде една по-лесно смилаема версия на същото блаженство. Такава намираме у ев. Матей: „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят“.

 

Заслужава си обаче да спрем поучителния процес малко преди това. Струва си да осъзнаем значението и на гладуването в буквален смисъл, преди да пристъпим към указаното от св. Матей гладуване за правда.

 

Както видяхме в размишленията за предишното блаженство, изкуплението не изисква потискане на нашите емоции, а тяхното изправяне. По сходен начин тук не се изисква потискане, а изправяне на нашия глад.

 

Важно е наистина да знаем как да казваме „Не“ на нашите желания, но не защото самите те са лоши, а защото често са погрешни. И това, че са погрешни, не е по тяхна вина; то е, за да използвам удобната американска дума, по вина на нашия цялостен mindset (нагласа, светоглед – б.пр.). И без да проследяваме цялото учение на стоиците за това, че всяка повреда в човешкия живот е фундаментална грешка на разума, е сигурно, че в основата си повредите идват от разума. Нашите безпомощни реакции са плод на безпомощния начин, по който виждаме нещата.

 

Да вземем две от най-разпространените смущения на желанията. На първо място, всички ние сме склонни да се подвеждаме от рекламата. Това не се отнася само до явната реклама; голям е делът на рекламата, която имплицитно се съдържа в културни ценности и възгледи, съответно в образованието, в масовата журналистика, да не споменаваме политическото говорене.

 

Под този натиск става така, че ние сме убедени, че се нуждаем от последния модел цветен телевизор, от три или четири автомобила, университетско образование, нецензурни забавления и прочее, абстрахирайки се напълно от всички специфични обстоятелства, които правят отделните хора толкова различни един от друг. Забравяме да се запитаме дали наистина искаме тези неща. Обществото и рекламистите са решили предварително вместо нас. По този начин се оказваме, освен ако не внимаваме, уловени в капан от вече опаковани нужди и желания, които може всъщност да са много далеч от нашите истински стремежи.

 

На второ място, ние понякога сме виновни за отделянето на основните принципи от нашите желания. К. С. Луис в една от книгите от космическата си трилогия описва много проницателно своя герой, осъзнаващ себе си в изкушение на планетата Венера:

 

Когато пусна изпразнената сбръчкана ципа и посегна за втори плод, той разбра, че вече не изпитва нито жажда, нито глад. Но му се виждаше съвършено естествено да повтори едно тъй мощно, едва ли не духовно удоволствие. Разумът му, или по-точно онова, което в нашия свят наричаме разум, бе изцяло за повторение на преживяното чудо... Ала нещо се противопоставяше на този „разум“. Трудно е да се предположи, че съпротивата идваше от желание, защото кое желание би отхвърлило подобна наслада? Каквато и да бе причината, стори му се по-добре да не опитва отново... Докато стоеше, размишляваше над това и се питаше колко често в земния си живот е повтарял удоволствия не от желание, а напротив, заради разсъдъчна пресметливост.

 

Друг начин да бъдем обсебени от нашия глад е запасяването. Нашият Господ ни казва да се молим за насъщния ни хляб и това е реалистично. Но повечето от нас предпочитат да имат подръка запаси за няколко дни, а това може да стане опасно. Да държиш нещо в резерв не е непременно порок, то може да бъде много разумен начин да спестиш време и енергия за други неща. Към средата на ХІІІ век например доминиканците изоставили правилото си да не държат в къщите си храна за повече от един ден, защото установили, че нуждата да излизат всеки ден да просят храна им пречи да учат и проповядват. Това е пример за реалистична оценка на ситуацията. Но може да доведе до загуба на контрол. Интересна е дефиницията на Евагрий за лакомията:

 

Мисълта за неутолимия глад кара монаха много бързо да изостави аскетичната си дисциплина. Тя рисува в ума му неговия стомах, неговия черен дроб, далака, продължително боледуване, липса на храна, отсъствие на лекар... Напомня му често за някои братя, на които такива неща са се случвали. Понякога тя дори кара такъв брат да отиде и да посети постниците, да им разкаже за бедите си и да ги обвини, че всичко е поради техния аскетизъм.

 

Това няма нищо общо с глада. Не стомахът, а мечтанията на ума изискват допълнителна храна. Анализът категорично показва, че умът не е подходящият орган, който трябва да се ангажира в този случай. Гладът трябва да се отнесе към стомаха, той не принадлежи на въображението.

 

Св. Григорий Нисийски много меко отхвърля буквалната интерпретация на правилата, дадени в Изход относно яденето на пасхата. Законът, казва той, не трябва да ни казва как да ядем, защото „природата е достатъчен законодател за тези неща, влагайки у нас потребността ни от храна”. Това е всичко, което е нужно да се каже по този въпрос. Коремът е мярката за нужното количество храна.

 

Лекарството на Евагрий против лакомията е да оставим себе си гладни, тъй като това е начин да изострим своята чувствителност и към двата вида повреда, които разгледахме. Гладът ни се противопоставя с истинска нужда, която на свой ред ще ни покаже празнотата на много от нашите предполагаеми „желания“.

 

В Сказанията на Отците пустинници има малка, показателна история за монах, който се чувствал неспокоен в пустинята и не можел да реши дали да остане там, или не. Тогава отишъл при авва Пафнутий за съвет. Старецът му казал: „Седни в келията си. Казвай само по една молитва сутрин, една вечер и една през нощта. Когато си гладен, яж и когато си жаден, пий и когато ти се спи, лягай в леглото си. И остани в пустинята“. Младият човек не бил сигурен и отишъл при авва Йоан. Авва Йоан направил само един коментар: „Не казвай никакви молитви, само стой в келията си“. Младият човек пак не бил удовлетворен, затова отишъл при авва Арсений и му обяснил всичко. Арсений просто казал: „Прави това, което отците са ти казали. Не мога да ти кажа нищо друго освен това, което те вече са ти казали“. Най-сетне младежът бил убеден.

 

Смисълът в този съвет е, че самата основа на духовния живот трябва да бъде простото осъзнаване на това какво означава да бъдеш човек. И един от начините да се изправим лице в лице с нашата човешка същност е да се подчиняваме на нашите насъщни желания. И те не трябва да бъдат украсявани дори и с благочестие. Младият монах трябва да се научи да отговаря на насъщните си нужди като глад, жажда, умора и само тогава ще положи основата на истината за човека, върху която да гради молитвен живот. Ако пропусне това, духовният му живот ще бъде просто илюзия.

 

И разбира се, един от резултатите на такова завръщане към основите е, че човек открива, че е зависимо същество. Проблемът с прекаленото благосъстояние е, че то може да ни подмами да мислим, че сме повече или по-малко независими. А търсенето на независимост е еднa от най-грубите грешки на падналия човек. Човекът не е създаден да бъде независим. Той е зависим по всякакъв начин от всякакви неща. Ако неговото верую е да бъде истински, той трябва да започне с дълбокото осъзнаване на този факт. Човекът е зависим от Бога, разбира се, но също така е зависим и от множество твари. Така го е създал Бог. Той може да стане изкуствено зависим и от други неща, които не са непременно необходими, но далеч по-пагубно е да се опитва да бъде независим от нещата, от които е зависим по природа.

 

Основният ритъм на човешкия живот се задава от нуждите и желанията и от удовлетворяването на тези нужди и желания. Изкуплението на човека включва и възстановяването на този модел. Вследствие на това възстановяване ще се засили нашата признателност. Както често се казва, на гладния всичко се услажда. Колкото по-далеч живеем от нашите основни нужди, толкова по-изтерзани стават нашите сетива, по-преситени в нашето възприемане на нещата, по-безотговорни във всяко отношение.

 

Но планът за възвръщане към нашите насъщни нужди не трябва да се разглежда съвсем пуритански. Божият свят е екстравагантен и нашите желания са съразмерно различни и неизчерпаеми. Осъзнаването на истинските нужди трябва да ни води до осъзнаване на истинския разкош. Докато бъркаме тези две неща, няма да можем да оценим никое от тях истински. Колкото по-ясно схванем какво означава да се молим именно за нашия насъщен хляб днес („хляб според нашата нужда“, както е в сирийската версия), толкова повече ще можем да се радваме на останалите извънредни добавки.

 

Най-сетне, блаженството не обещава на гладните, че ще им се даде най-необходимото, а че „ще бъдат наситени“, „натъпкани“. Ако те са наситени, това означава, че имат всичко, което биха могли да искат. Както учи св. Тома, нито една насъщна потребност не е създадена напразно. Блаженство означава „да имаш всичко, което искаш“ според дефиницията на св. Августин, с още едно малко допълнение „и да не искаш нищо грешно“.

 

За жалост, колкото повече осъзнаваме и ценим всичко в този свят, толкова повече забелязваме, че много от нашите потребности сe осуетяват. Откриваме, че съществува болезнено несъответствие между нас и нашия свят. Това веднага повдига въпроса дали тогава не би трябвало да принудим света да се подчинява на нашите желания. Тази улица обаче е затворена от блаженството за кротките, за безпомощните.

 

Несъответствието между нашите желания и света е една последица от несъответствието между нашата истинска, богосътворена природа и настоящите ни желания. Би било катастрофа да бъдем оставени да преоформяме света съгласно желанията си. Ако пренебрегнем Божията милост, която търси да победи нашата суетна амбиция, бихме успели единствено да построим Вавилонска кула.

 

Но ако няма да преустройваме света съгласно нашите специфики, трябва ли вместо това смирено да се опитваме да подчиним себе си на света такъв, какъвто е? Ако не можем да имаме това, което желаем, дали да не опитаме да желаем това, което имаме, по примера на стоиците? Тази улица е затворена от блаженството за плачещите и от настоящото блаженство. Трябва да поддържаме глада си независимо от очевидната невъзможност за насищане.

 

И това ни води до версията на блаженството според ев. Матей. „Балжени гладните и жадните за правда.“ Със сигурност правдата тук може да се свърже с правдата на царството Божие, което Господ ни призовава да търсим първо (Мат. 6:33). A това в същността си означава изцяло правилния ред, който ще дойде с установяването на Божието царство, и включва правилното подреждане на нашия живот, в което и се състои нашата лична правда. Може би е уместно да си припомним, че Божият закон ще се изпълни изцяло само в Обетованата земя (Втор. 4:14). Както Варнава ни напомня, оправданието, изправянето на човека е по-скоро есхатологична надежда, отколкото реална възможност. Във всеки чистосърдечен копнеж за правда има есхатологичен уклон.

 

Несъответствието между нашия глад и света ни дава възможност да изчистим и да освободим нашите желания, да ги равним по Божията правда, така че да открием най-насъщния си глад – глада за Бога и за Неговия ред.

 

Инстинктът за поправяне на света е верен само доколкото той наистина трябва да бъде претворен за нашето пълно удовлетворение. Но той трябва да бъде претворен от Бог според Неговия замисъл, а не от нас според нашия. Дотолкова са прави и стоиците, че нашите желания трябва да бъдат подчинени, но не на сегашното положение на нещата, а на дадената ни от Бога истина за реда в цялото творение. И това, разбира се, включва Божията истина за собствените ни потребности.

 

Тъй като се надяваме на Божието обещание за ново небе и нова земя и ново сърце за нас самите, ние не можем просто да отречем нашите нужди. Замислено е да има хармония между нашите желания и света, но тази хармония е оркестрацията на основната тема – очакваното единение на Бог и човек в любовта.

 

Най-фундаменталната от всички потребности е тази към Бога и ние не можем никога да се освободим от нея. Можем да се опитваме да я отречем, но тя няма да изчезне. Ако отричаме, че тя съществува, просто ще я прехвърлим върху друг обект или порядък от обекти. И това ще означава да възложим на друго същество или същества цялото бреме на нашата надежда в Бога, бреме, което никое живо същество не може да понесе.

 

Нито един цветен телевизор, нито една човешка любов, никакъв религиозен живот, нито една дейност не може да уталожи нашия глад за Бога. Ако като блудния син „дойдем в себе си“, ще разберем, подобно на него, че сме се опитвали да напълним стомасите си с рожкови, и ще обърнем мислите си към дома, към любовта на нашия Отец.

 

В свое гениално хрумване Чосър адаптира тъжната история за Троил и Кресида, за да изрази същата идея. Докато Бокачо просто оставя Троил мъртъв на бойното поле и завършва с циничен съвет към младите мъже да избират зрели жени вместо лекомислени девойки, Чосър ни отвежда на небето заедно с „издигащата се душа“ на Троил към интелектуално взиране и вслушване в звездите. Измяната на Кресида е представена не толкова като личен грях, какъвто всъщност е, а по-скоро като обичайна проява на нестабилност на всичко в този свят:

Такъв е този свят. Ако можеш да го видиш правилно,

не ще намериш никъде покой за сърцето си.

И дар от Бога е да видим във това доброто!

 

Когато Троил поглежда от небето, вижда „малкото петно на земята“ и осъзнава, че наистина нищо не си заслужава, че в сравнение с „пълното щастие, което е горе в небето“, това е едно нищо. Накрая той поглежда долу към мястото, където е бил убит:

И в себе си той се засмя, като видя горестта

на тези, които плачеха, натъжени от смъртта му.

 

Чосър завършва с призив към младите, съвсем различен по тон от тирадата на Бокачо:

О, приятели, млади и свежи, младежи,

във свое време от живота напъпват вашите копнежи,

но върнете се в дома си, загърбете

светска суета и повика нетраен на сърцето,

и с пламенни лица зовете

към Бога, по Свой ви образ Той създаде,

че този свят е, помислете,

само панаир, минаващ бързо като полско цвете.

 

Дайте любовта си Нему, понеже от любов

на кръст, за да изкупи нашите души,

умря, възкръсна после и горе в царството седи;

защото Той наистина не ще измами оногова

изцяло Нему сърцето си предал.

И ако Той е най-достоен за любов

без капка гордост, престорена любов кой би копнял?

 

Нашата естествена потребност да обичаме „се завръща у дома“, когато се обърне към Бога. Той е истински верният Възлюбен, който никога няма да ни разочарова. Всички примамливи удоволствия на този свят, на които сме отдали сърцата си с такава лекота, наистина не са достатъчно значими, нито трайни, за да ни дадат „пълно щастие“.

 

Това не означава непременно, че трябва да ги отблъснем с презрение. Но те ще ни донесат удовлетворение само ако се поставят твърдо в контекста на нашата основна потребност, нашия най-важен стремеж – към Бога и към пълнотата на небесното блаженство. Единствено около тази централна потребност всички останали наши нужди и желания стават уместни. Без нея те са просто разстройства, които не могат да бъдат поправени чрез никакви опити, могат да бъдат единствено задълбочавани.

 

В „Облакът на незнанието“ откриваме въпрос, който очевидно е бил неприятен за някои духовни хора: как би трябвало те да регулират външното си поведение във връзка с яденето и разговорите? „Облакът“ отказва да отговори на тези въпроси директно. Вместо това преминава към основния въпрос: колко би трябвало да практикуваш любовта си към Бога в съзерцателна тъмнина, както текстът препоръчва. И отговорът отеква като камбана: би трябвало да обичаш Бога без никакви ограничения или умереност. И тогава всичко друго просто ще си дойде на мястото. Така че единственият отговор, даден на въпросите колко би трябвало да спим, колко да ядем, колко да пием и така нататък, е, че трябва да бъдем „безразсъдни“: „Вземи каквото можеш!“.

 

Нашите потребности трябва да бъдат контролирани, понеже не са настроени, не са в хармония с нуждата ни от Бог. Но контролът е само временна мярка. Идеално за нас би било да не контролираме потребностите си изобщо, а да отпуснем изцяло юздите им и да следваме неконтролираната потребност от Бог.

 

Важно е да приемем сериозно извода от нашето блаженство, че наистина съществува глад за Бог и за Неговата правда. Ние с лекота говорим и мислим така, сякаш правдата произлиза главно от обуздаването на нашите потребности, сякаш нашите потребности служат само за грях. Но строго погледнато, ние нямаме глад за греха. Това, което изпитваме като глад за грях, е просто болен глад, който е объркал своя обект.

 

В моменти на униние можем да се огледаме наоколо и да си кажем, че ще бъдем по-щастливи, ако спрем да се опитваме да сме добри, ако започнем да се наслаждаваме на всички пороци в света около нас. Това е просто фантазия. Жаждата за добро е наистина много по-силна от всяка мнима жажда за зло. И тъкмо жаждата за добро ние трябва да ценим. Понякога сме твърде заети да изглеждаме добри или дори да бъдем добри, поради което подчиняваме поведението си на външни стандарти за коректност и пренебрегваме истинските си потребности. Трябва да се задоволим с бавно израстване към доброто, дори и нашето подобряване да отнеме твърде много време. Повечето от нас вероятно ще бъдем едва в началото на нашето възстановяване в момента на смъртта. Но такава вероятност е за предпочитане пред това да убием себе си, преструвайки се, че сме здрави.

 

Жаждата за Бога и всички съпътстващи потребности, които се подреждат в нейния ескорт, правят желанието твърде голямо за повечето от нас, за да сме в състояние да го възприемем наведнъж. Част от повредата на нашите желания се корени в известната плахост, поради която предпочитаме малките наслади, които са подръка и са леснодостъпни, пред по-големите наслади, които са по-неопределени и трудно достижими. Ние сме омаловажили себе си, самозалъгали сме се с дрънкулки, докато всъщност искаме царството.

 

Блажени са тези, които поне са започнали да гладуват и жадуват за правда, които са отказали да бъдат залъгвани. Но горко на тях в този свят, защото ще бъдат непрестанно незадоволени, непрестанно викащи за още. „Да дойде Твоето царство“ е тяхната най-искрена молитва. „А Ти, Господи, докога?“ (Пс. 6:4 и нататък).

 

Но чакането не е напълно безцелно или безутешно.

 

Големите романтици, психолози на християнската духовност, отците цистерцианци, учат, че младоженецът кара невестата да чака толкова дълго, за да изостри нейното желание. И както казва св. Тома, желанието е способност за получаване, така че колкото по-голямо е желанието ни, толкова повече ще можем да получим. Обещанието е, че тези, които гладуват и жадуват, ще бъдат „изпълнени“, затова никакъв слаб апетит не ще бъде достатъчен да поеме безкрайната благодат, която Бог възлага на своите верни любящи.

 

Нашата роля в този живот е да се научим да искаме много и достатъчно откровено, за да станем способни да поемем безкрайната правда на царството Божие. Не е добре да отидем с напръстник и да помолим за капка вода. Бог не може да даде нещо по-малко от всичко. Действително става дума за всичко или нищо. И е безполезно да твърдим, че това е твърде много за нас. Разбира се, че е твърде много за нас. Но ние сме създадени точно по тази мярка. Ние самите сме твърде много за себе си. Колкото повече се опитваме да укротим и намалим себе си, желанията си и надеждите си, толкова повече мамим и повреждаме себе си. Ние сме създадени за Бога и нищо по-малко няма да ни удовлетвори истински.

 

И така, ние трябва да позволим на нашия естествен апетит за безкрайността да ни подтиква всеки път, когато сме склонни да се укротим и да спрем. И утехата, която идва при нас, трябва да бъде оставена да изостри нашите потребности, защото това е тяхното предназначение. Гуиго II Картузианеца обяснява защо нашият живот в този свят се състои от толкова непостоянно редуване на утешение с отчаяние, на съзерцателна близост до Христа с чувството, че сме изоставени от Него, и казва, че ако ни беше дадена твърде голяма утеха в този живот и тя беше давана непрестанно, ние бихме забравили, че Господ има много повече за нас и бихме объркали пътуването с пристигането у дома.

 

Интересно е, че св. Василий разглежда свръхестествените дарове, на които сега се наслаждаваме в Църквата, както и естествените дарове в света около нас, като два различни начина за вкусване на рая. Като такива, те трябва да бъдат ценени, и то със същата щедрост, с която са дадени. Но те са предназначени да ни накарат да искаме още, а не да притъпят или да приспят потребностите ни.

 

Главната цел е изяснена от Майстер Екхарт в една от неговите наставнически беседи:

Бог не дава подаръци, Бог никога не е правил никакви подаръци, за да може някой да ги получи и да остане доволен от тях. По-скоро всички дарове, които Той някога е давал на небето и на земята, са с оглед на Неговата единствена цел, да дари един дар, който е Той Самият. С всички останали дарове Той иска да ни приготви за дара, който е Той Самият. И всички дела, които Той извърши на небето и на земята, бяха извършени само за да направят възможно извършването на едно дело, а именно да направи Себе Си благословен, като направи нас блажени. Ето защо казвам, че във всички дарове и дела трябва да се научим да виждаме Бог и да не се задоволяваме с нищо, и да не се успокояваме с нищо. В този живот няма покой за нас, и никога не е имало за никой човек, колкото и далеч да е стигнал той.

 

Наистина, целият набор от наши потребности трябва да вземе участие в християнското ни израстване. Не ще успеем да обичаме Бога повече само защото сме успели да обичаме творението по-малко. Както казва св. Тома, Творецът не може да бъде прославян, ако се презре творението Му. Ние трябва да позволяваме на здравото желание в нас да се проявява във всички различни области от живота и да имаме Светия Дух, работещ в душите ни, за да „разпореди над нас да бъде любов” (по Пес. 2:4 Вулгата).

 

Понякога ще се налага да сме твърди към себе си и да се възпираме от удовлетворяване на глупави желания, които се борят с последното, пълно удовлетворяване в блаженство, но това не означава да преминем целия си живот, натискайки спирачките. В последна сметка е по-важно да знаем как да кажем „да“ на дадено желание, отколкото да знаем как да кажем „не“. Накрая ще трябва да се предадем безусловно и безразсъдно и безостатъчно на всеобхватната Божия сила и при това да предадем себе си с всичко, което сме, което Той създаде за съвършенство. 

 

Отказът – или понякога невъзможността – от незабавно удовлетворение не трябва да ни прави подозрителни или цинични или обезверени към удовлетворението изобщо. Нашата изненадваща участ в този живот е да живеем с нашите желания и да ги поддържаме живи и да ги ценим, за да можем накрая да бъдем задоволени и „наситени“. Не е нужно да се научим на пестеливост, за да влезем в небесното царство.

 

Не е много трудно да разберем как всичко това е свързано с любовта. Характерно е за любовта, както ни напомня Псевдо-Дионисий, да бъде „екстатична“, в смисъл че кара любящия да излезе „извън себе си“, кара го да принадлежи на този, когото обича. И това е рискът, от който падналият човек се бои толкова много. Неговото „владеене на себе си“ е любимата му защита. Да иска нещо, каквото и да било, го поставя в риск.

 

Но нито едно същество не може да удовлетвори себе си. Нашата единствена надежда за истинско удовлетворение е да поемем този риск и да осъзнаем, че нашата радост е извън нас. А това означава да гладуваме. Любовта полага доброто за нас извън нас и знае, че доброто не може да бъде достигнато по никакъв начин, освен да ни се отдаде само.

 

Празнотата, установена от бедността и кротостта, е празнота, в която ние се научаваме, че пълнотата ни, насищането ни е зависимо от друг, от Бога. В празнотата ние се стремим, гладуваме и жадуваме и така започва нашето приближаване към блаженството, което ни е обещано. Но трябва да се научим и как да чакаме, да чакаме даровете, които се полагат. Да си присвоиш означава да унищожиш не защото това унищожава обекта на желанието, а защото унищожава удоволствието. Виждаме го в човешката любов и знаем, че се отнася и за Божествената. Да се опитваме да си гарантираме Бога означава да си гарантираме илюзия. И понеже поради греха нашата природа се стреми към присвояване, трябва по болезнен начин да бъдем отучени от това.

 

Блажени са онези, които оставят себе си гладни и жадни, без да приемат заместители на онова, което наистина желаят, и оставят даденото им да служи единствено за изостряне на истинската им потребност. Те наистина са онези, на които Бог ще даде Себе Си в цялата Си пълнота. Но тази пълнота не е за този живот. Дарът, който Бог ни дава в този живот, се състои най-вече в острата потребност от Него. И тази потребност, бидейки любов, е безкрайна и по този начин разпъва тленния ни живот до неговия предел. И това разпъване е най-искрената ни радост, но и най-искреното ни страдание в този живот. Затова онези, които гладуват и жадуват, дори сега са наистина блажени. Но тяхното блаженство е блаженство на плачещи.

 

 

Към VI част

Обратно към IV част

 

Превод от английски език за "Гласове": Екатерина Грънчарова

 

Бележки

Глава осма

  1. К. С. Луис, Пътуване до Венера, гл. 3, с43.
  2. Thomas Cantipratanus, de Apibus II x 10; Acts of Dominican General Chapter, 1240.
  3. Evagrius, Prakt 7.
  4. VM II 105 (=J 65:3-4)
  5. VM II 142 (=J 78:20-22)
  6. Evagrius, Prakt 16.
  7. AP Paphnutius 5.
  8. Cf. Teles, II, with Hense’s note to p.7 lines 8ff. Bernard, Ep 1:11-12.
  9. ST Ia q.12 a.1.
  10. Augustine, Trin XIII 5:8. Cf ST Ia IIae q.3 a.4.
  11. Basil, Ep 151. Cf. Epictetus I 12:15, II 14:7, Enchiridion 8; Seneca, Ep 54:7.
  12. Варнава, 15:7.
  13. Boccaccio, II Filostrato VIII 27ff.
  14. Chaucer, Troilus V 1808-13.
  15. Пак там, V 1748-50.
  16. Пак там, V 1814-22.
  17. Пак там, V 1835-48. K. С. Луис се позовава на този пасаж в свое писмо до Артър Грийвс по повод на обръщането си във вярата. „Това е още една от прелестите на влизането, няма да кажа в религията, а в религиозния опит – човек се озовава на главния път заедно с цялото човечество и може да сравнява пътните си бележки с безкрайна редица от предишни пътешественици. Това е недвусмислено завръщане у дома: както казва Чосър, „завръщане у дома от светската суета“ (Писмо 130, сс. 333-4). Луис обръща внимание на същата фраза и в „Алегория на любовта“, гл. 4 (ii), с. 179.
  18. Облакът на незнанието, гл. 42. Модерните преводачи са като цяло уклончиви в интерпретацията на rechelesnes; но е важно да имаме предвид, че за този автор, както и за нас самите това е дума с лоша конотация: срв. EETS 218, p. 38:7-8, EETS 231, pp. 49:18, 50:18-19, 55:3, 89:3. Отец Бейкър изцяло фалшифицира картината, взимайки значението на „recklessness about” тези неща, „което ще рече да не ги обичаме или да се привързваме към тях“ (с. 387).
  19. E.g. Bernard, Cant 74:3; William of St. Thierry, Cant 33. Тази доктрина идва от Августин и Григорий; e.g. Augustine, Enarr. in Ps 83, 3; in Ps 87, 14; Gregory, Moral V 6, XXVI 34; Hom. In Ev. II 25:2.
  20. ST Ia q. 12 a. 6.
  21. Guigo II, Scala 10.
  22. Basil, Hex VI l (120A), Spir 36.
  23. QMa V 278-9 (=QMi 89, C1Fab 96-7, C1Fon 93).
  24. St Thomas, CG III 69.
  25. Div Nom IV 13 (PG 3:712AB).
  26. Срв. Guigo II, Scala 8.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Къде е държавата?

Къде е държавата?

Един вечен въпрос, постоянно задаван и днес. Отговор търси и литератор...

Напиши коментар