Размишления върху блаженствата (IV част) - Блажени плачещите, защото те ще се утешат

Размишления върху блаженствата (IV част) - Блажени плачещите,  защото те ще се утешат
Кротките са онези, чийто инстинкт не ги кара постоянно да бързат и устройват различни дела, вместо това те наблюдават, пасивни и безпомощни пред реалността. Те са онези, за които е възможно, в съюз с Божественото Слово, да освобождават същността на всяка твар и истински да владеят земята. Затова не роптайте срещу злодейците, в тях няма бъдеще, нито има във вашата ярост. Възрадвайте се в Господа и доволствайте в Неговата истинност, съзерцавайте света, който Той чудесно е устроил, и гледайте през отчаянието и немощта на настоящето с очите на вярата и надеждата

 

Саймън Тагуел. Снимка: BBC2, 1972г.

 

 

C. ИНТЕРЛЮДИЯ

ГЛАВА ШЕСТА

Първите две блаженства, които разгледахме, блаженствата за нищите духом и за кротките и немощните, изглеждат по-скоро негативни по своето значение. Те са предназначени да овладеят напора на желанието за притежаване и успяване. Резултатът, който целят, е да посочат, да разкрият друг вид пространство и дори празнота. В тази празнота има място за Бога – да владее и да създава света по Свой план. В тази празнота има място за нашето претворяване.

 

Същината на нашето претворяване трябва да бъде любовта. Това е добродетелта, която обожествява и води към съвършенство. Но любовта в този живот не може да израсте без другите две богословски добродетели на вярата и надеждата, които създават пространство за любовта. Именно нейните признаци описват следващите блаженства.

 

Както в първите две блаженства, във вярата и надеждата също има нещо негативно. Те са „противодействащи” добродетели. Те ни освобождават от тиранията на необходимостта. Вярата ни позволява да виждаме нещата през Божествената истинност, така че да устояваме на тежестта, която пада върху ни от „видимото” (срв. 2 Кор. 4:18). А надеждата ни прави търпеливи, докато Бог извърши Своя промисъл, по Своите пътища, освобождавайки ни от обсебващата нужда да постигнем резултати незабавно и от предвидливата грижа да знаем винаги как ще бъдат постигнати тези резултати.

 

Те ни извеждат от този свят, управляван от човешката фантазия (или от нещо по-лошо), в истинния, но скрит свят на Божието творение, свят, който още не е всеобщо достояние (поради което надеждата е толкова важна), но който напълно гарантирано съществува в Божествения план. Живеенето с вяра и надежда означава да се живее в някаква празнота, в която Бог твори, но в която още няма друго освен суров материал и мимолетни образи. Всичко видимо има своя произход в същността на онова, което е невидимо (срв. Евр. 11:3), и всичко е истинно единствено доколкото съответства на Божествената воля на Този, Когото никой човек не е зървал, и ще достигне своята пълнота само в новия свят, който още не се е разкрил.

 

Ако четем първите глави на Битие като пророчески вместо като исторически текст – и със сигурност ще бъдем първите в това – трябва да тръгнем от самото начало на историята. „Земята беше безвидна и пуста.” Ние сме вътре, част сме от този първичен хаос, над който Божият Дух се носи като птица, снасяща яйцата си (Бит. 1:2). Отпечатъкът на творящото Слово, Което призовава нещата към живот, е все още в бъдещето от нашата гледна точка. Божието Слово още сега установява властта Си над света, но едва накрая, когато последният враг – драконът от бездната, смъртта – бъде победен, ще настъпи царството и целият свят ще бъде подчинен на Отца чрез царуването на Неговото Слово (срв. 1 Кор. 15: 24-28).

 

Нашият свят следователно е свят на недостатъчност, не на пълнота. Но той е също и свят на измама. Както и да погледнем на въпроса, в началото на нашия свят такъв, какъвто е сега, присъства грехът. Ние сме паднали, ние не сме в рая. Този свят е свят на нашето грехопадение. Той не е толкова свят на недостатъчност в смисъл на недовършеност, в него има дефект, той е свят, който се е объркал. И основен елемент в неговата обърканост е опитът на света да присвои себе си, опитът да стане независим от Бога, Който го е създал. Той се е вкопчил в своята недовършеност и се опитва да намери съвършенство там. Той възприема своята недостатъчност като пълнота. Човекът се е вкопчил в знание, за което нито той самият, нито неговият свят са готови. Той „знае” нещо, което е непознаваемо. Неговото „познание” е лъжа и го прави подвластен на „бащата на лъжата” (срв. Иоан. 8:44).

 

Ето защо противодействащите добродетели са толкова нужни. Човекът трябва да прозре отвъд своето „познание” и трябва да се научи да чака пълнотата, която още не е дадена. Той трябва да се научи да бъде именно непълен, недостатъчен. Трябва да се научи да бъде пространство, в което Бог може да бъде познат като Творец.

 

Това е празнотата, пустотата, която Господ взе и превърна в Свое творение. Но ако Той е Този, Който придава формата, ние трябва да внимаваме да не налагаме своя форма върху нея. Трябва да се запази известна безформеност до разкриването на завършения продукт. Винаги трябва да съществува известна безформеност. Ако човек е бил сътворен по Божий образ и подобие, то той трябва да се възприема като неуловим и неразгадаем, какъвто е и Бог. Човек трябва просто да устои на изкушението да задръсти празнотата, създадена от вярата и надеждата.

 

Съгласно томизма, ние не сме в състояние да познаваме директно същността на собствената си душа. Окончателният характер на нашата идентичност ни убягва. Ние не можем никога да знаем с абсолютна сигурност дали „сме самите себе си”. И тъй като според св. Тома благодатта действа в същността на нашата душа, пряко последствие от това е, че ние никога не можем да знаем със сигурност дали сме в състояние на благодат и дали дадено събитие от нашия живот е плод на благодатта, или е последствие от първичния хаос на грехопадението.

 

Всичко, което се случва в нашия живот, е белязано от двузначност, която ние не бива да се опитваме да разрешим. Това е двузначност, която ни заставя да продължаваме да признаваме, че сме Божие творение, а не наше собствено. Ние изобщо не сме в състояние да проследим какво върши Бог и не ни остава друго, освен да предадем себе си на Неговата воля, приемайки, че всичките ни планове и дела са двузначни, независимо дали имат значение за нашето окончателно осъществяване.

 

От друга страна, само чиста празнота също не е достатъчна. Дори в този момент ние сме оформяни за вечността и тази форма трябва да дава резултати още сега. Чистата празнота според Господнята притча е покана на мястото на изгонения бяс в нас да влязат седем още по-свирепи (срв. Мат. 12:43-45). Затова трябва да се погрижим празнотата да не бъде оставена напълно вакантна. Трябва да я оставим отворена за тайнственото, неуловимото, нескончаемото Божие действие на претворяването.

 

Нуждаем се от още нещо, което дава форма на празнотата, без да отнема тайната, присъща на безформеността.

 

Ясният отговор на тази загадка е във вярата, надеждата и любовта. Любовта дава форма, а вярата и надеждата предпазват тази форма – от преждевременното й затваряне в себе си, от нейното лъжливо самообладаване, което да попречи на усъвършенстващото Божие действие. Но можем ли да кажем нещо повече?

 

Като начало можем да отбележим, че тази загадка има известно родство с други загадки. Ако „Бог е любов” (1 Иоан. 4:8), не трябва да се изненадваме, че има известно сходство между начина, по който любовта оформя, без да се превръща във форма, и начина, по който Бог разкрива Себе Си, запазвайки Своята тайнственост. Любовта оформя живота на всеки от нас, тя вдъхновява всички истински добродетели и така проявява себе си по безброй начини. Но какво точно е любов?

 

Св. Павел в прочутата си глава за любовта (1 Кор. 13), изглежда, твърди, че всяко мислимо проявление на любовта е само по себе си двузначно. Ние можем да проявяваме героична щедрост и все пак да нямаме любов. По подобен начин Бог, Който е видим най-вече в Иисус Христос, все още е Господ, Когото „никой не е видял, нито може да види” (1 Тим. 6:16). Божието Слово е именно Словото, в което ние чуваме тишината на Бога. Божият Син видимо изразява Отца по начина по който Отец невидимо изразява Сина. Видимостта не отменя невидимостта.

 

Вярата, като отговор на Божествената истина и Божественото откровение, трябва винаги да зачита тайната, която се съдържа дори и в откровението. Живият Бог не е идол и това означава, че не може да бъде разпознат като „нещо” от реалността. Той е „не що”. Но все пак Той се открива и желае да бъде познат. Вярата е тази, която отговаря на Божието съобщаване, търсейки винаги Невидимия, Който явява Себе Си, без да идолизира видимото, в което Той се проявява. По такъв начин вярата запазва пространството, в което Бог може да действа като напълно свободен автор на всяко нещо, без да позволява мисълта ни да Го сведе до част от нашия свят.

 

Нека сега осъзнаем колко е важна надеждата за всяка истинска любов, дори за любовта между двама души. В брака например двама души се вричат един на друг, но какво точно дават те един на друг? Ако кажем, че отдават себе си, какво означава това? Нима някой притежава себе си в такава степен, че да може да се отдаде на другиго? В отдаването ние отдаваме нещо, което дори не съществува. Свързването на двама души „в добро и в зло” е свързване на едно неизвестно с друго неизвестно. Ние не знаем какви ще бъдем дори след няколко часа, да не говорим след години или десетилетия.

 

Но все пак подобно свързване на нашето неизвестно бъдеще с друго такова е признат и търсен израз на любов. Дори и неформалното обвързване е немислимо без подобно вричане във вярност. Подобно обвързване донякъде дава рамка на живота, но не може да бъде смятано за решение на всичко, което предстои да става. Да отдадеш себе си на друго човешко същество в брак или в приятелство или да се вречеш в служба на Бога в кръщението или чрез друг обет, означава да извършиш акт на надежда. Всичко друго е нонсенс. Когато любовта е предложена и приета от друга душа, нейната продължителност вече е въпрос на щастлива случайност. Вероятно една от причините бракът да стане толкова нестабилна институция в нашето общество е, че хората разчитат твърде много на това, което знаят един за друг, и на това, което изпитват един към друг в настоящия момент, и отъждествяват това с любовта. Те не осъзнават достатъчно елемента на тайнственост и непознатост, който трябва да има в подобно предприятие.

 

Всичко това вероятно може да ни помогне да оценим по-ясно колко важно е да се поддържа тайната и да се избягва абсолютната празнота. Но това все още не решава проблема как точно да настроим себе си за тази парадоксална задача. Любовта, вярата и надеждата трябва да структурират нашата пустота, това е ясно. Но изглежда любовта трябва винаги да бъде двузначна във всички свои проявления и да бъде поддържана като вид пустота. Нейните признаци и симптоми може и да са важни, но те не трябва да бъдат търсени.

 

Както Джордж Макдоналд отбелязва, „Не можеш истински да различиш вярното от грешното, докато не умреш. Всъщност, когато си умрял, пак няма да можеш – тогава грешното няма да е различимо”. Да се направи тази разлика става възможно едва когато вече не е нужно. Докато сме в този свят на двузначност, няма да сме в състояние да определим надеждно корените и мотивите, от които нашите идеи и действия произлизат.

 

В цялата бъркотия от двузначности Бог все пак Се е погрижил за нас и ни е оставил средство, с което да хвърлим мост над бездната, да имаме един вид структура, в която да бъдем формирани в пълнотата на любовта, със съвсем малък риск от тривиализиране. И това средство са ритуалните знаци и символи.

 

В рая не е имало храм, както и в новия век няма да има, защото там Бог е почитан в цялото. Но междувременно в този свят на греха Бог устройва специален олтар, свято място, специално свещенодействие, в което да Го почитаме. Различните етапи от историята на изкуплението имат различни храмове, но докато сме в този свят, някакъв храм ни е нужен и това може да бъде отречено само поради фалшива духовност.

 

Любовта трябва да използва знаци, трябва да изразява себе си в някаква символика. Знаците, на които ние спонтанно сме способни, са двузначни и не можем да се осланяме на тях да създадат и отгледат истинска любов у нас. Ние трябва да бъдем формирани от нещо, което изразява тайната на Бога и тайната на Неговата любов, която е сърцето на всяка любов и на всяка почит. Но това трябва да се постигне, без да бъдат засегнати безформеността и тайнствеността на вярата и надеждата. И точно това са призвани да направят тайнствата и в по-малка степен обредите, цялата ритуална структура на Църквата.

 

Ние дотолкова сме свикнали да психологизираме всичко, че в нашата епоха се оказва необичайно трудно да оценим ритуалните символи. Ритуалът лесно може да попадне под обвинение в неавтентичност. Той не изглежда способен да „ни изрази”. Ние инстинктивно прибягваме към по-непосредствено изразителни и подходящи жестове и модели на поведение.

 

Но в това пренебрегване на ритуала има опасност да се покажем недалновидни. Наистина ли можем да измерваме автентичността в нашето ментално и волево състояние на съзнанието? И дали целта на ритуала е да изразява това, което ние мислим и чувстваме? Или в него има нещо по-съществено и обективно, което трябва да бъде изразено?

 

Често използваме думата „повърхностен” в пренебрежителен смисъл, но това е нечестно спрямо повърхностите (тъй като „повърхностен” означава „който има отношение към повърхността”, от лат. superficies). Но дали е сигурно, че ще видим нещата по-вярно, ако отстраним тяхната повърхност? Не може ли именно повърхността да е начинът, по който нещата е предвидено да изглеждат?

 

Голяма част от проблема идва от чувството, че някъде отдолу, далеч от погледа, е „истинското нещо” или по-скоро „истинското аз”. Този подход ни позволява да пренебрегнем това, което е действително открито за изследване от нас, в полза на нещо, което е ex hypothesi, скрито. Само по себе си това не е лошо, защото наистина в сърцевината на всяко творение има тайна. Но тази тайна принадлежи на Бог и не е открита за нашето критично изследване.

 

Бедите започват, когато решим, че имаме привилегията да познаваме собствената си „вътрешност”, което ни позволява да „интерпретираме” в своя полза разминаването, което има между вътре и вън. Подобна стратегия ни позволява да бъдем скептични към това, което другите изглежда, че са. Ние смятаме, че някак си можем да разберем какви са те „наистина” отвътре, и това ни дава правото да пренебрегваме начина, по който те изглеждат на повърхността, често в техен значителен ущърб.

 

Това е много опасен подход към живота. До някаква степен ние можем да преценяваме какво си мислят или чувстват хората и дори какви могат да са подсъзнателните им мотиви, независимо от това, което случайният наблюдател е в състояние да види. Но повдигайки въпроса за това, което е под повърхността, ние правим опит да отидем много по-далеч, отколкото изобщо можем.

 

Любимо изказване напоследък е „Няма значение какво правиш, важно е кой си”. В някакъв смисъл това е вярно. Кои сме ние пред Бога, е от най-голямо значение. Но това кои сме ние за Бога не е факт, имащ значение за нас. Това не е факт, който може да бъде установен от нас или от някой друг дори и с най-софистицирани методи на изследване на дълбините на човешката душа. Кои сме ние, не е от особен интерес.

 

Много по-важно е какво правим, защото то всъщност далеч по-красноречиво изразява истината за това кои сме пред Бога, отколкото ако произволно и без връзка с нашите дела разгледаме себе си. Например ние може безпричинно да не харесваме някого или с повод да сме разочаровани от него, но все пак да му направим услуга. Защо би трябвало да се интересуваме повече от нашата антипатия или разочарование, отколкото от удивителния факт, че сме способни да направим нещо добро, което не изразява директно какви „сме” вътре в себе си?

 

Това, което правим, може да бъде далеч по-многостранно и важно, отколкото другото, което върви зад кадър в нашия психологически живот. И то може да бъде от изключително значение за нашата личност пред Бога, защото може да изразява истинския Негов замисъл, макар невинаги това да съвпада и с нашия замисъл. Понякога, изненадани от собствените си постъпки, ние казваме „Не знам защо го направих”.

 

По същия начин ритуалното поведение може да изразява дълбочина на истината, която трансцендира способността и потенциала ни за психологическа осъзнатост. Ритуалът може да изразява неща, които са истинни у Бога, но които са по-първични от всичко, което „ние” сме в състояние да изразим. Едно от тези неща е любовта, която е отвъд възможностите на нашите сложни и объркани мотиви и намерения. „Вътрешният” човек, който според ап. Павел се обновява ден след ден от Светия Дух, не се състои от нашата душа, изключвайки тялото, нито се отнася до някоя конкретна част от нас, която бихме могли съзнателно да открием чрез някакъв процес на изследване или интроверсия.

 

„Външният” човек, който умира милиметър по милиметър, включва всички наши психологически способности (срв. 2 Кор. 4:16). Душа и тяло са се отправили към смъртта, душа и тяло се обновяват от Светия Дух. Но често на първо място е тялото (срв. Рим. 12:1) тъкмо заради нашата способност да изразяваме действено това, което все още не сме способни да разберем с ума или с волята си.

 

Един от начините, по които Църквата търси да подпомогне израстването на „вътрешния” човек у нас, е практикуването на религиозно послушание, чрез което до известна степен делата на човека се отделят от вътрешния му живот и се управляват отвън. Това прекъсва веригата и позволява вместо собствените идеи и наклонности в поведението на човека да се прояви любовта, обиталището на Светия Дух.

 

Но основният начин за обновление, даден на християните, е ритуалът, пътят на всички знаци и символи на тайнствата, в които Църквата е положила същността на своя живот. Сакраменталният живот е, така да се каже, свещена драма, в която ние можем символично да изградим образа си, така както Църквата е приела образа на Христова невеста, която е без „петно или порок” (Еф. 5:27), независимо от факта, че вътрешно сме покрити с петна и пороци. Това е нашата възможност да влезем в нещо по-голямо от нас и така да подсилим новото творение, което покълва у нас, без голям риск да го присвоим, така както направихме с нашето първо творение.

 

Невинаги участието ни в сакраменталния живот на Църквата е „смислено” или „съкровено”, то невинаги „говори” на нас или „работи” за нас и това не бива да ни обезсърчава. Не бива да се оплакваме, че присъствието ни в него е „празно” или „неистинно”. Ние сме тези, които трябва да се настроят към литургията, а не литургията към нас. Тя е храна за пораснали. Разбира се, това е трудно във времена на литургични промени и експерименти, каквото е нашето.

 

Църквата променя богослужението и – можем смирено да се надяваме – ще реформира много от странните практики и думи, най-вече поместни езици, които за нас са затруднение. Но въпреки всичко най-важното не е интелектуалната или артистичната стойност на думите, а цялото събитие, случването на литургията, и ние трябва да предадем себе си, да съучастваме в нея, тъй като тя е действителна сама по себе си, без да се опитва да придобие своята действителност чрез нас.

 

Ако невинаги е „смислено”, това е навярно, защото още не сме достатъчно узрели да оценим смисъла. Ако не ни „говори”, това е навярно, защото сме глухи или невежи в много отношения. Ако участието ни е „празно”, това е навярно, защото още не сме изпълнили новия човек с разбиране. Св. Павел ни казва да „се облечем в Господа” (Рим. 13:14). Може би именно в литургията се „обличаме в Христа”. Това е престорено като всяко преобличане, като всяка роля, но в този случай това е най-добрата подготовка за живота в бъдещия век, който сега можем да имаме само в символични и ритуални жестове.

 

Свещената драма на църковния живот не се занимава подробно с това, което става вътре в мен или във вас, и тъкмо затова тя устоява на всички опити на стария Адам да я присвои. Разбира се, литургията може да се превърне в мода, хоби или обсесия, но това може да се случи само ако спрем да я разглеждаме като литургия, като публично деяние, в което на нас ни е дадена определена роля.

 

И по този начин църковните ритуали структурират пространството, създадено от вярата и надеждата, от нищетата и кротостта, без да насилват празнотата и без да ни подлагат на риск от истинска празнота.

 

Ако отдадем себе си предано, настойчиво и всецяло на ритуала, на символичното изразяване на любовта, което Църквата ни преподава, това неминуемо ще ни направи способни на спонтанни жестове на любов. Ако литургията, с Евхаристията в нейния център, е източникът и нaй-високата цел на нашия християнски живот, то и всички останали актове на любов, населяващи празнотата на вярата и надеждата, също произлизат от Евхаристията и намират своето изпълнение в нея. Не поради тях е важно нашето участие в литургията, а обратното – поради нашето участие те стават действителни за нас. Всички естествени наши жестове са двузначни, единствено ритуалните знаци са недвусмислени. Ритуалните знаци опазват корена на любовта, новия човек в нас. И нашата вярност към ритуала ни дава надеждата, че ние естествено ще се склоним към жестовете на любовта, ще се освободим от стария Адам.

 

На този фон ще се обърнем към останалите блаженства, които насочват нашето внимание към различни символи или знаци на любовта. Те не бива никога да запълват празнотата на нищетата и немощта, така както празнотата на вярата и надеждата не бива да се запълва с фалшивото чувство за притежания и постижения. Тези знаци и символи са вътъкът на църковната драма и по-специално на Евхаристията, в която се освобождават от своята ограниченост и действително послужват на тайнството на безпределната и поради това невъобразима любов.

 

 

D. СИМПТОМИ НА ЛЮБОВТА

ГЛАВА СЕДМА

 

Блажени плачещите,

защото те ще се утешат.

 

Първите две блаженства, които разгледахме, установяват един вид празнота – освобождаването от желанието за притежаване и изоставянето на дейностите за устройване на живота трябва да създадат пространство, което да се насели с друга мотивация, но сами по себе си те могат да оставят пустота. Следващите блаженства по различни начини ни предпазват от тази пустота.

 

„Блажени плачещите” ни предпазва от вредното безразличие и безпомощност, заради които бихме казали: „Нямам какво да губя и нищо не мога да направя, но какво от това! Не ми пука”. Онези, на които не им пука, не скърбят и остават без дял в блаженството. За блажени са провъзгласени тези, които не само са нищи и кротки, но и скърбят. Това изключва всякакво състояние на емоционално вцепенение и апатия.

 

Това има за цел да ни напомни, че емоционалността, отзивчивостта са част от това, което човешкото същество е предназначено да бъде. Някои духовни учения последователно насаждат недоверие към спонтанните човешки реакции, вярвайки, че идеалът ни е да се уподобим на камъни, които не чувстват нищо и реагират механично, съобразно абстрактни принципи. Пророчеството на Иезекиил твърдо отхвърля подобно положение: „Ще взема из вашата плът каменното сърце и ще ви дам сърце от плът” (36:26). Част от нашето грехопадение е да бъдем коравосърдечни и неспособни на топъл ответ, бил той положителен или отрицателен. Част от нашето изкупление е да станем способни на реакции.

 

Това, разбира се, не означава, че винаги трябва да бъдем крайно емоционални или че трябва свободно да изразяваме всяко чувство, което изпитваме. Добре би било да имаме известна дисциплина на емоциите и тяхното изразяване. Но тази дисциплина трябва да бъде наистина в нашите емоции, не въпреки тях.

 

Ще бъде от полза да изясним и какво точно не е наред с нашите емоции. Тогава ще разберем по-ясно как да ги изкупим. Едно от техните очевидни заболявания е, че те не се отнасят към предполагаемите си обекти. Ние не реагираме на това, което се случва, и не реагираме на него пропорционално. Нашите емоции поемат свой независим живот, прикрепяйки се на случаен принцип към различни актуални обстоятелства и събития около нас. Доколкото емоциите ни са станали самопораждащи се и косвени спрямо предполагаемите си стимули, сериозна част от тяхното изкупление ще се състои в това да направим тяхното възбуждане по-автентично.

 

Проблемът с емоциите в този случай не е, че са емоционални, нито че са твърде емоционални. Проблемът е в това, че – независимо каква паническа реакция могат да подбудят – те не са наистина „емоция”, защото те не се вълнуват от нищо. И поради това така явно се разминават с трезвия рационален отговор на дадена ситуация. Решението не е емоциите да бъдат поставени под тираничния контрол на разума, нужно е те да станат наистина емоционални, затрогнати, да станат сами по себе си смислени, да бъдат жив отговор на ставащото, реакция, която е оправдана от това, което знаем за дадена ситуация с разума си.

 

Важно е да разберем правилно идеята за рационалните, дисциплинирани емоции, защото друго тяхно сериозно заболяване е точно това, че те могат да бъдат потиснати или манипулирани по хладен и пресметлив начин.

 

Зараждането на това заболяване е лесно проследимо. Нашите спонтанни емоции, дори когато не са объркани, най-често са разочароващи. Бурните емоции, дори когато са адекватни, разстройват живота ни и ни правят уязвими по всякакъв начин от неща, които не можем да контролираме. Ние се чувстваме много по-сигурни, ако не сме в подобно подчинение и правим необходимото, за да сме по-малко чувствителни. Ние или се опитваме да се справим изобщо без емоции, или пък се стремим да ги отклоняваме към изпитани канали, което на практика означава да отричаме емоциите, които имаме, и да претендираме за други, които всъщност нямаме.

 

До каква степен успяваме да заблудим себе си, е спорен въпрос. Но няма съмнение, че се докарваме до състояние, в което много малко истински емоции достигат до нашето съзнание. Нещо повече, имаме основания да смятаме, че в нашата епоха има значителен социален натиск точно в тази посока. Изразяването на автентична емоция е риск, който не се ползва с общественото одобрение. От друга страна, култивирането на престорена емоция е очевидна част от нашия свят.

 

Във всеки един смисъл, който може да бъде изведен, нашето блаженство е решителна апология на автентичния емоционален отговор. И като такова, то противоречи на всяко духовно учение или тълкувание на Евангелието, което цели да отстрани или да фалшифицира нашите емоции. Едно подобно тълкувание на Евангелието откриваме в настоятелния призив за християнска „радост” на всяка цена. Нашето блаженство не само оправдава емоцията, то оправдава именно негативната емоция. Каквото и да твърдим, текстове от рода на „Радвайте се винаги в Господа” (Фил. 4:4) не представляват убедителна пречка да се чувстваме нещастни. Блажени са тези, които се чувстват нещастни.

 

Това блаженство най-малкото идва да ни подкрепи, когато сме нещастни, и да ни защити от настойчиви опити да ни заставят да бъдем радостни. Св. Павел и сам потвърждава това със своята заръка да плачем с ония, които плачат (Рим. 12:15). Той не казва „Радвайте се с ония, които плачат”, а „плачете с ония, които плачат”.

 

Струва си да се разсъди върху двусмислените мотиви, които лежат в основата на принудата към християнска „радост”. Несъмнено част от замисъла е да се опитваме да разведряваме хората и да ги убеждаваме, че вярващият човек не бива да пада духом. Но дали това е всичко? Не се ли радваме егоистично, когато успеем да разведрим някого? Все пак доста е отегчително да се понася нещастието на другите, те ни дотягат с емоциите си, смущават ни с болките си. Хора, които държат да бъдат нещастни или болни, които са готови дори да умрат, нарушават едно от най-големите табута на нашето общество.

 

Тогава не е ли вероятно този настойчив призив за християнска радост да е просто една благочестива версия на обществения натиск, който ни заставя да не бъдем слаби и болни? И ако това е вярно, тогава налагането на тази радост е още един пример за това, че падналият човек се е отрекъл от истинските си емоции и допуска в съзнанието му да се появяват единствено избрани, програмирани, сурогатни чувства. Ние искаме най-вече да бъдем предпазени от неудобството, от несигурността на емоциите. Болката от нашите собствени емоции ни кара да бягаме от тях.

 

Ето защо е нужно именно приемането на негативните емоции да бъде ублажавано. Тези моменти на болка и унижения, когато ние сме угнетени и твърде неспособни да се нагодим към изискванията на нашия лишен от състрадание свят, когато дори Църквата се опитва да ни утеши с нейния вдървен пуританизъм за „радостта”, точно това са моментите, които Бог е благословил. 

 

Това, разбира се, не оспорва апостолския призив непрестанно да се радваме. Но помага да го разположим правилно. И още от пръв поглед забелязваме, че способността за истинска радост е неотделима от способността за истинско страдание. Радостта никога не бива запазвана чрез неистово избягване на мизерията. Човек, който е постоянно зает да се предпазва от нещастието, е малко вероятно да бъде много щастлив. Наивният хедонизъм, чрез който някои наши съвременници се опитват да живеят, очевидно не постига нищо освен фрустрация и нашата либертарианска ера, с неистовото преследване на удоволствия и възбуда, се характеризира най-вече с нарастващия брой хора, които се оплакват на своите доктори от пълната си неспособност да изпитват каквото и да било.

 

В епоха, страдаща от безчувственост, по един парадоксален начин „Блажени плачещите” е послание по-необходимо, отколкото „Радвайте се винаги в Господа”, понеже не може да има истинска радост, докато не спрем да бягаме от плача.

 

Но това не е единствената причина, поради която плачещите са ублажавани. За да продължим да изследваме смисъла на това блаженство, трябва още веднъж да осмислим цялостния замисъл на изкуплението. Защо е било „нужно” на Христос да страда (Лук. 24:26)? Защо само онези, които искат да понесат кръста си, могат да се нарекат Негови последователи (Мат. 10:38 и др.)? Какъв смисъл има в думите на ап. Павел, че „подпълва недостига от скърби Христови” (Кол. 1:24)?

 

Има само един отговор на тези въпроси: Христос трябваше да пострада и да умре, защото човечеството беше в страданието и смъртта. За да изкупи човечеството, Той трябваше като Добър Пастир да отиде там, където са овците. Смисълът се разкрива категорично в историята за унищожаването на Ада. Там беше човекът. Там отиде Христос, за да го върне. Всяко друго изкупление би било фалшиво, не би било истинско изкупление на истинското човечество.

 

Подобен реализъм се изисква обаче и от страна на изкупваните. Ние трябва да осъзнаваме къде се намираме, ако искаме да бъдем изкупени оттам.

 

Това е в съгласие със специфичното положение на човека в творението. Човекът не е пасивен, дори и в собственото си сътворяване. Човекът е Божий съработник (срв. 1Кор. 3:9), той е сътворец на самия себе си. Според поразителната фраза на св. Григорий Нисийски всеки човек трябва да бъде свой собствен отец.

 

Подобно е и при изкуплението. Разбира се, човекът няма нищо свое, с което да допринесе към изкуплението, извън Бога. Но когато Бог устройва нещо за човека, Неговото действие създава съответно действие у човека. Божието действие не отменя участието на човека в извършването на собственото му устройване. По-скоро е обратното. „Вършете вашето спасение, защото Бог е, Който ви прави и да искате, и да действате според благата Му воля” (Фил. 2:12-13).

 

Това означава, че Бог, приемайки нашата болка в Христа, създава съответно приемане на нашата собствена болка в нас. Понеже Христос понесе кръста на всеки от нас върху Си, затова и ние трябва да носим своя кръст и един другиму кръстовете.

 

Човешките същества са създадени зависими едно от друго, както можем да видим дори и при нашата биологична взаимовръзка. Ние имаме дял в „създаването“ един другиго. Поради греха имаме дял и в унищожаването един другиго. Но изкуплението не ни разделя един от друг, колкото и такъв ход да ни се вижда благоразумен. Ние сме замесени и във взаимното си изкупване. На нас ни е казано: „Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов“ (Гал. 6:2).

 

Ако искаме да знаем какво представлява в действителност смазан и паднал човек, трябва да погледнем Христос в Неговата агония. Ecce homo (Иоан. 19:5). Това сме ние. И това е двойно откровение. Това сме ние: Неговата агония, Неговата безпомощност, Неговото загиване, те са всичките наши. И още по-лошо, това сме ние: ние сме хората, които вършат това, които убиват и измъчват, които отвръщат на любовта, дори на Божията любов, с такава злоба, с такава жестокост, с такъв цинизъм. Ecce homo. При това положение не е ли правилно да плачем?

 

В една малко по-изкуствена схема, съставена от блажени Августин, за да свърже седемте блаженства със седемте дара на Светия Дух, блаженството на скърбящите е свързано с дара на познанието. Истината за нашето трудно човешко положение е знание, което може да бъде понесено само със сълзи.

 

И това е семката на истинското покаяние. Най-вероятно ев. Матей е имал предвид точно покайния плач в това блаженство и тъкмо покаен плач е последствието от откровеното осъзнаване на това, което човек представлява, както и че по един или друг начин човек сам е сторил себе си такъв.

 

Но въпреки това блажени са плачещите. Ясното осъзнаване на истинското човешко състояние не е причина единствено за отчаяние. Авторът на 3 Ездра общува с Бога, казвайки:

Аз отговорих и казах: „ето моята първа и последна дума: по-добре щеше да бъде, ако се не дадеше Адаму земята, или, след като му е вече била дадена, да беше задържан да не съгреши.
Каква полза за човеците – в сегашния век да живеят в скръб, а след като умрат, да очакват наказание?

 

Но християнинът не просто вижда човешкото състояние само по себе си. В сломеното лице на човека той вижда сломеното, но изкупващо лице на Христос. И дори още по-важно, той знае, че не е сам в своята човешка участ. Ако сме достатъчно смели и смирени да осъзнаем ясно действителността, самото това осъзнаване е пътят ни за отъждествяване с Христа. Нашият плач става единственият дълбок начин за съучастие в страданието и изкуплението на нашата участ.

 

Изключително важно е да разберем, че в известен смисъл нещата остават точно такива, каквито са били. Обединяването на нашето страдание с Христовото не променя по някакъв тайнствен начин качеството на това страдание. То само прави понасянето му възможно за нас, като му дава различна перспектива. Но страданието си остава страдание и то боли. Боли тялото и боли душата. То отслабва нашия порив и намалява нашата енергия.

 

Понякога хората мечтаят за героично понасяне на страдания, за изтърпяване на безкрайна физическа болка или безкрайно ментално страдание в пълно самообладание. Те искат да понесат кръста си бодро, някак доброволно. Но със сигурност Де Косад и Тереза от Лизийо са прави – истинската благодат е, че можем да носим кръста си с изнемога. Част от носенето на кръста е да нямаме достатъчно сила да го носим.

 

Тук е много важен примерът на нашия Господ. Ние знаем, че Той не е използвал безкрайния Си божествен ресурс, за да изтърпи човешките Си страдания, нито е имал „подсилена“, по-добра от нашата човешка природа. Във въплъщението няма смесване на отликите, нито объркване на двете природи. С човешките възможности Той е претърпял Своето човешко страдание и Новият завет пределно ясно съобщава, че Неговият човешки предел, подобен на нашия, е бил изчерпан докрай. „Душата Ми сега се смути“, предава св. Иоан думите Му по пътя към страстите (12:27).

 

Той познава като нас психическото разстройство, предизвикано от страданието. „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“, възкликва Той според ев. Матей, достигайки момента на смъртта (27:46). Той не вижда светлина в края на тунела. Той познава може би най-жестоката от всички болки – чувството, че всичко е напълно безсмислено.

 

Плачът, който Господ обявява за блажен, не е лек дискомфорт, имащ за цел основно да направи живота интересен, не е капризно неразположение, с което да убием време. „Той в дните на плътта Си със силен вик и сълзи отправи молби и молитви“ (Евр. 5:7). Това е агонията на нашия Господ. Отново св. Тереза от Лизийо е забележителният съвременен пример, изправена пред черно отчаяние и безсмисленост, взирайки се в бездната и виждайки там само мрак, мрака на небитието.

 

Тук няма място за мними геройства. Има видове плач и видове страдание, които ние почти умишлено преживяваме, за да постигнем определен ефект. Понякога е удовлетворяващо да драматизираме поне пред себе си, ако не пред другите. Но не към това призовава Господ в блаженството.

 

Можем и да използваме реалните и въображаемите си разстройства като извинение за това, че бягаме от истинските несгоди и отговорности на живота, или за да получим внимание и състрадание, или дори за да си създадем идентичност в нашия безличен свят. Но всичко това са лъжливи реакции. Те обаче са симптоматични за едно действително разстройство – нашата неспособност да се справим с живота, без да прибягваме до подобен род измами. От значение за християнския живот е не „емоционалната“ декорация, а действителното разстройство. И истината обикновено не е толкова драматична, колкото би ни се искало.

 

Страданието, което Господ определя като блажено, е действителното страдание от откровеното осъзнаване и участие в падението на нашия свят, на обществото ни, на нас самите. То е плачът на реалиста, на каещия се. Различните хора се отнасят към него по различен начин, но то се случва на всички ни, защото всички в този свят вървим към смъртта. По колкото и чудесен начин „вътрешният човек“ да бива обновяван ден след ден от Светия Дух, външният човек – това включва и душите, и телата ни – продължава да тлее ден след ден и накрая умира (2 Кор. 4:16). Чрез смъртта на Христос се избавяме от нашия дял в смъртта и точно в това е нашето блаженство.

 

Няма място за шутовщини пред лицето на смъртта. Истинската болка от смъртта е нашето участие в Христовите страсти. Част от тази болка е и желанието ни да се освободим от нея. И друга част от тази болка е прибягването до обезболяващи от един или друг вид. И ние трябва да имаме достатъчно смирение да правим това. Трябва да приемем Божия дар на „виното, което весели сърцето на човека“ (Пс. 103:15). Бог милостиво е допуснал да не бъдем в пълно съзнание през цялото време. Освен химическите опиати като виното имаме и безценния дар на съня, на дружбата, на книгите, на безгрижното реене на ума. Не бива да се срамуваме да признаем, че понякога имаме нужда от подобно облекчаване. Но не трябва и да се пристрастяваме към опиатите дотам, че да забравим какво сме и къде сме. Опиатите трябва да са част от нашия реализъм, не бягство от него.

 

Един от тези опиати е особено опасен, това е опиатът на „оправянето на нещата“. Разбира се, много често всяко нещо има как да се оправи и е съвсем естествено да се опитаме да го направим. Но не бива да се заблуждаваме. Колкото и много да оправяме всевъзможни неща, ние все пак си оставаме, по категоричен начин, безпомощни човешки същества. Никакви постижения не могат да превъзмогнат смъртта. Последното лекарство за човешкото състояние е изцяло в Божиите ръце, и то е отвъд смъртта. Всичко друго е само прехвърляне на тежкия товар от едната ръка в другата.

 

Важно е да оценим правилно ситуацията, която толкова ни озадачава. У нас има естествена склонност да съсредоточаваме вниманието си върху онези проблеми, които смятаме за разрешими, и след това да се преструваме, че освен тях няма други. Но основните проблеми са онези, които не можем да разрешим. Ние не можем да разрешим проблема с греха. Или със смъртта. Само Бог може да ги разреши.

 

Заради това е важно да плачем. Плачът е признанието за нашето състояние. Отвъд всичко, с което се занимаваме, стои тоталният проблем какво сме ние. Той стои отвъд нас самите. Изправя ни пред тъжната истина за падналия човек. И ако не сме напълно безчувствени, какъв друг отговор можем да имаме, освен да заплачем?

 

На различните хора това се отразява по различен начин, но трябва ясно да се знае, че това минава винаги през нашата собствена болка, независимо дали тя има физически, емоционален или друг характер. Правени са опити за отчетливо разграничаване на болката, която преживяваме като последствие от нашето грехопадение, и страданието, което преживяваме изкупително, съединени с Христовите страдания за другите. На основата на подобно разграничаване са били правени предположения, че ако имаме вяра, трябва да бъдем освободени от нашето собствено страдание още в този живот. Тогава, ако такава е Божията воля, трябва да ни бъде дадено различно страдание, за благото на другите. Това обаче е чиста глупост.

 

Има само едно страдание и това е страданието, причинено от греха, първородния грях, натрупания грях и личния грях. Това страдание Христос е носил на кръста и това страдание трябва ние да носим с Него, и нашият естествен дял в него е точно болката, която извира от нашето собствено грехопадение. Дори и да имаме привилегията да носим и чужди тегоби, това естествено е свързано с тегобата, произлизаща от нашето психосоматично състояние. Кръстът, който трябва да носим, е наш кръст.

 

Няма каквито и да е оправдания за въображаеми разделения и каквито и да било причини да се смята, че в този живот ние трябва да бъдем освободени от нашите лични страдания и болки. Ние можем наистина да бъдем облекчени от някои от тях, но финалното освобождение идва накрая, при възкресението на мъртвите. Дотогава ние сме в смъртни тела, което не ни помага с друго освен с намаляване на виталността на нашите ментални и емоционални процеси. Едва при възкресението ще имаме тела, способни на пълно блаженство.

 

Това означава, че не притежаваме никакъв избор дали да бъдем арогантни, или пък благородни в подхода си към болката, нашата или чуждата. Разбира се, тя съществува по причина на греха, но въпреки това трябва да бъде уважавана. В Артуриадата на Чарлз Уилямс има една шокираща сцена при пристигането на Галахад в замъка на Граала, Карбонек. Вместо веднага да триумфира, той коленичи под свода:

 

Удивените ангели на духа го чуха да стене:

Помилуй, Господи; помилуй и благослови ме, Отче.

Несигурни стояха небесните мирмидонци, потомци

на неуморима красота; бездействени силните крака.

Ранен от жилестото злополучие на времето,

прозря неговата неумолимост, коленичи Галахад.

......

Под свода Милостивия Младенец

плака за скръбта на своя баща от помирението.

......

„Прости ни – каза принцът – за нашето съществуване.

Прости богатствата на милостта и надеждата за слава.”

 

Коментарът на К. С. Луис на този епизод е доста точен:

Християните естествено мислят по-често за това, което светът е наложил на светиите. Но светиите също налагат много на света. Смесен с плача на мъчениците, плачът на природата, ранена от Благодатта, се възнася – най-вероятно към небесата... (Уилямс) не е вярвал в представата за Благодат, която просто отменя природата. И е чувствал, че има нещо основателно в протестите на природата срещу мъчителното извършване на обръщането.

 

Действително, всяко дело на благодатта е и дело на унищожаване и това, което трябва да бъде унищожено, никога не е изцяло неправилно, колкото и объркано да е било. Не съществува чиста погрешност. Дори и най-отблъскващата слабост е просто сгрешена добродетел и болката, която е причинила, е все пак благородна болка.

 

Християнският плач е плач извънредно деликатен, който не презира, нито критикува или осъжда. Наистина, ако има нещо, което отличава изкупителната болка от всяка друга болка, то трябва да бъде търсено тук. Изкупителната болка се познава по това, че е свързана с Христос. Това ще рече, че тя е болка, която се е превърнала в състрадание, страдане със. Това е наше собствено страдание, но е различно с това, че е поето от Христос и по този начин е съединено с всичкото останало страдание. За нас то е лично, но дори и като такова, е почти имперсонално, универсално. Страданието става състрадание чрез Христовото страдание.

 

И тук се изяснява изцяло начинът, по който блаженството на плачещите е свързано с милостта. Да бъдем просто нещастни обикновено ни превръща в егоисти. Но да бъдем нещастни в Христа, създава поле за действие. Дава ни възможност да превъзмогнем сприхавото „това не трябваше да се случва на мен“ и да се отдадем на самата безутешнa злочестина, да се въздържим от негодувание, да влезем в тайната на Божествената любов, изгребваща целия човек от дъното на неговото падение и водеща го внимателно към съвършенство. В дълбината на ада надеждата се пробужда отново. И това е мъката в абсолютно чист вид: осъзнаваща, че нищо повече не може да се направи. Но знаеща и това, че „Господ върши всичко, що иска“ (Пс. 134:6).

 

На тази дълбочина нашето блаженство се съединява с наставлението да се радваме в Господа винаги. Тази радост е именно чистотата на мъката, която е по-дълбока от хленчещото самосъжаление, която се уповава на безкрайната, благодатна, жертвена любов на Самия Господ. И огромна част от това блаженство е надеждата. Не оптимизмът, защото няма такъв, но именно надеждата; убеждението, че Божията любов е способна да изведе живот дори от смъртта. Блажени са плачещите, защото те ще бъдат утешени.

 

Има такава скръб, която не търси утеха, защото е улегнала. „Затворът става приятел“, както пише американската поетеса Емили Дикинсън. Има дори и такъв вид скръб, която би отказала утеха, понеже предпочита сигурността на постоянството: ние можем да се отъждествим със скръбта си така, че да сме в състояние да приемем утехата единствено с цената на изгубването на своята идентичност. С думите на Хайне:

Атлас нещастен аз, понесох

цял свят от скърби и несрети —

непоносимо тежко бреме,

което смазва ми сърцето.

 

О, ти, сърце, безкрай щастливо

желаеше да бъдеш често

или безкрай злочесто — ето,

ти днеска си съвсем злочесто.

 

По някакъв начин най-трудно от всичко е да продължим да скърбим честно и да не изкривяваме самата скръб във фалшиво задоволство.

 

Скръбта, която Христос е обявил за блажена, е скръб, която жадува утеха и не ще се зaлъже с нищо по-малко от това. Тя е видяла човека в неговото падение и нищо друго няма да я удовлетвори освен неговото пълно възстановяване. И по този начин тя има радостта си в Господа, в Когото човекът вече е направен цял. Но тя плаче горко и не може да прави нищо, освен да плаче, докато всичко не се обнови в Христа.

 

 

Към V част

Обратно към III част

 

Превод от английски език за "Гласове": Екатерина Грънчарова

 

Бележки

Глава шеста

  1. E.g. Barnabas, 6:17-19; Sibyline Oracles, VIII 256-68; Origen, Princ III 6:1; Methodius, Symp I iv 23; Tertullian, Res 6:3ff; Irenaeus, Dem 32, 97.
  2. Срв. Евангелие на истината, 17:10 и нататък.
  3. На много места в патристичната литература се среща твърдението, че човекът е изгонен от рая в този свят, например у св. Ириней, а.H. V 5:1; Ориген, Josh VI. Виж Antonio Orbe, Antropologia de S. Ireneo (Madrid 1969), p. 198 n.21.
  4. Срв. ST Ia q.87 a. 1.
  5. ST Ia IIae q.110 a.4.
  6. Срв. Ignatius, Eph 15:1-2; Ephrem HFid 11:5-9 (ET pp. 149-150).
  7. Срв. Irenaeus, a.H. IV 6:6 (SC and ET) (= IV 11:4 Harvey).
  8. Geogre Macdonald, Lilith, ch. 43, p. 255.
  9. Срв. Jean Leclercq, La Liturgie et les paradoxes Chretiens (Paris 1963), ch. 7.
  10. Срв. C. S. Lewis, Pilgrim’s Regress IV ch. 3, pp.91-92.
  11. Августин, Изповеди VII 16.
  12. Vatican II Sacrosanctum Concilium (Constitution of the Liturgy), 10.

 

Глава седма

  1. Срв. Rollo May, LW pp. 27-8, 59.
  2. Интересен е образът, който авторът на англосаксонските Адвентни стихове използва, обединявайки слизането на Христос на земята със слизането Му в ада (Advent Lyrics V 12-15 (=Christ 115-18); Guthlac 677-80 (about Hell). Животът на тази земя, в този си вид, е просто маскирана смърт и временно проклятие.
  3. Св. Григорий Нисийски VM II 3 (=J 34:11) cf. Eccl VI (=J 380:3, PG 44:701D). Референцията към Аристотел, Eth Nic IV 7, във 2-ро издание на SC1, p. 33, повторена от Malherbe and Fergusson, p. 157, е неточна и неотносима. Референцията трябва да бъде към III 7 (1113b18) и тя е поправена в 3-то издание на SC1. Но и тя няма връзка с разглеждания въпрос. По-уместен е Климент Александрийски, Str VII 13:3, който говори, че гностикът създава себе си.
  4. SDM I 11. Cf. St. Thomas in Matt. 424. Интересно е сравнението с ролята на осъзнаването на дукха в будизма. Срв. E. Conze, Buddhism (New York 1959, pp. 45 ff). Cf. Dhammapada 190-2: „Този, който търси спасение в Буда, Дхарма и Санкха, този, който вижда с правилното познание Четирите Истини – Страдание (Дукха), Причина за страданието, Превъзмогване на страданието и Благородния осемстепенен път, който води до прекратяване на страданието – той наистина постига сигурно избавление, постига върховно избавление. Който търси избавление по този начин, се освобождава от всяко страдание“.
  5. Benedict Green, C.R. привлече вниманието ми върху Мат. 9:15, където „тъгуването” кореспондира на покайния „пост” в Марк. 2:19.
  6. 3 Ездра 7:46-47 и нататък. Преводът „Би било по-добре земята да не беше давана на Адам” също е възможен и изглежда е предпочетен от Бенсли, съдейки по бележката му в Показалеца, под Адам; но интерпретацията, дадена в моя текст, е подкрепена и от други версии и е предпочетена от Чарлс.
  7. Cf. Eckhart, QMa III 490 (=QMi 287, W 86-7); de Caussade, Ab p. 136 (no ET).
  8. E.g. de Caussade, Letters I pp. 65-6 (ET 1934 p.19), p. 90 (ET 1936, p. 80), p. 280 (ET 1936 p. 47); Therese of Lisieux, CG I, p. 459 (ET, p. 80).
  9. Hist X, p. 243.
  10. Mors nostra est eius morte redempta (Missale Romanum, Praefatio Paschalis II). За нещастие английските версии на този важен текст сериозно са изменили смисъла.
  11. Charles Williams, Taliessin trough Logres (Oxford pp. 81f; Grand Rapids, pp. 99f).
  12. C. S. Lewis, Williams and the Arthuriad, p. 359.
  13. Emily Dickinson, Poems 652 (“A prison gets to be a friend”).
  14. Heinrich Heine, “Ich ungluecksel’ger Atlas”. Превод Д. Стоевски, 1947.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Преди да започнем да се убеждаваме, че плачещите трябва да бъдат блажени, нека се замислим дали те изобщо заслужават уважение!

    30 Юни 2017 12:38ч.

    Обикновено, когато людете плачат, те го правят, защото се САМОСЪЖАЛЯВАТ… Има една единствена личност, която е ляла сълзи и е заслужила Блаженството, за което иде реч — това е Исус Христос на кръста. Тогава той е проплакал и този плач е бил адресиран към лудостта на целия човешки род. Човечеството е оплакал Той, а не себе си. Но, кажете ми: има ли друг на света, който би плакал за нещо, което не е той. Дори когато човек плаче за болното си и умиращо кученце, скритият смисъл на неговите сълзи е: „На мен ли трябваше да ми се случи това!?“ Така че, ние може да се съгласим с тѐзите за блаженствата на „нищите духом“ и на „кротките“, но с „плачущите“ трябва да бъдем внимателни — една от особеностите на човешкото създание е НЕОСЪЗНАТОТО му ЛИЦЕМЕРИЕ. Сълзите са именно носители на качеството „неосъзнато“ (а даже и съвсем осъзнато) лицемерие. Само по себе си пък лицемерието е форма на инстинкта за самосъхранение у всяка жива твар (с малки изключения — когато този инстинкт е съвсем потиснат). Затова има и такава поговорка: „Москва не вярва на сълзи!“ Хъм!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «Същината на нашето претворяване трябва да бъде любовта.»

    30 Юни 2017 13:09ч.

    Уви — за жалост ние сме способни да любим само онзи, който „ни е орал на нивата“. Даже и него понякога недолюбваме, но това е тема за друг моабет (моабета, отнасящ се до БЛАГОДАРНОСТТА, която ни е донейде позната заради специфичния ѝ ДЕФИЦИТ). Но щом не можем да ЛЮБИМ — а очевидно не можем! — то от само себе си се разбира, че няма и на какво да се НАДЯВАМЕ. Лишени пък от НАДЕЖДАТА, ние вече сме неспособни да ВЯРВАМЕ в каквото и да било. Защото ние сме устроени така, че ВЯРВАМЕ само тогава, когато пред нас блещука някаква НАДЕЖДИЦА, а НАДЕЖДИЦАТА бяха от нас като от чумави, щом усети че всякаква ЛЮБОВ ни е чужда.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «Всичко видимо има своя произход в същността на онова, което е невидимо.»

    30 Юни 2017 13:35ч.

    Е да, но нас — в качетвото ни на „млада марксистко-ленинска смяна“ — ни учеха на диалектически материализъм, според който всичко НЕВИДИМО било проекция на ВИДИМИЯ свят в нечии «болни съзнания». Освен това, тъй като «живеенето с вяра и надежда означава да се живее в някаква празнота, в която Бог твори, но в която още няма друго, освен суров материал и мимолетни образи», то ние сами трябва да запълним тази празнота с ЕРЗАЦИТЕ, на които е способна нашата собствена ИЛЮЗОРНА ЛЮБОВ. Така ли е?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «Този свят има дефект — основен елемент в неговата обърканост е опитът на света да присвои себе си, опитът да стане независим от Бога, Който го е създал…»

    30 Юни 2017 13:50ч.

    Този дефект носи многозначителното название МАТЕРИАЛИЗЪМ. Но дефектите са два, разположени на двата противополжни края на ЕКЗИСТЕНЦИАЛНАТА ос. Другият дефект носи също тъй многозначителното название ИДЕАЛИЗЪМ.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «Човекът трябва … да се научи да чака пълнотата, която още не е дадена. Той трябва да се научи да бъде именно непълен, недостатъчен.»

    30 Юни 2017 14:02ч.

    Но ние знаем, че всяка година умират милони люде, захвърлени под някой мост, в някоя шахта на градските подземни инфрасруктури или край някой бидон за отпадъци. Това са все човешки същества, които са се оказали ИЗЛИШНИ, защото са се примирили с ЧАКАНЕТО НА ПЪЛНОТАТА, КОЯТО ОЩЕ НЕ Е ДАДЕНА (или която е дадена за едни, а за други — «не съвсем»). Това са жертви, които са се научили именно на това — да бъдат «непълни» и «недостатъчни». До кога трябва да се чака?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «Съгласно томизма, ние не сме в състояние да познаваме директно същността на собствената си душа.»

    30 Юни 2017 14:48ч.

    Тома Аквински разбира се е на напълно погрешни позиции (факт, върху който се подклажда и схизматичният конфликт межди Източната и Западната Църкви, припламнал исторически още преди повече от цяло хилядолетие). Ние все пак успяваме да познем същността на собствената си душа. Справка по въпроса търсете в цялостното творчество на Достоевски! Източната догматика, без да изяснява подробностите, тихомълком приема, че човешката душа опознава същността си, оглеждайки се в нещо като огледало, което е «фасетна конструкция», съставена от отражателните елементи на една «колективна същност». Такава «колективна същност» напълно отсъствува в западната църковна догматика. Представата за «колективната същност» е чисто византийско явление и е привнесено в Християнството от Източните религиозни догматики (възродени и адаптирани към възможностите за възприемчивост у съвременниците ни чрез модерните днес — и модернизирани до примитивизъм — езотерични учения на Изтока). В Ортодоксията на Византия има много повече езотерика, отколкото в Западните Християнски течения — тук даже една от тези източни езотерични представи за «колективна душа» е назована с гръцкия термин «егрегор». Егрегорът е именно това «огледало на душата», в което тя вижда себе си, а и не само себе си, но също и отражението на ЦЕЛИЯ КОЛЕКТИВ от души, „опаковани“ в една общност по признаци, които са изцяло във властта на Божията Воля. …Същата тази Божия Воля, за която «егрегорът» е мисия (подобна на все още съществуващите църковни мисии в дебрите на екваториалните лесове на Конго или Амазония, видими чрез материалното човешко око), но проектирана в планетарен мащаб. Опознала по този начин себе си, отделната душа се досеща и за МИСИЯТА СИ, което я изпълва с инак липсващата ѝ самодостатъчност, за която тук ставаше дума.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «Нуждаем се от още нещо, което дава форма на празнотата, без да отнема тайната, присъща на безформеността.»

    30 Юни 2017 15:07ч.

    Да, Западът (неговите църкви) очевидно се нуждае от това «още нещо», защото високомерно е обърнал гръб на стъпканата от самия него Византийска духовност, в която това «още нещо» е било съвсем естествен компонент. Но Западът и до ден днешен продължава да стъпква с арогантни нозе всичко, напомнящо за тези почти напълно забравени Божествени мъдрости на Старата Велика Византия.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «Видимостта не отменя невидимостта.»

    30 Юни 2017 22:49ч.

    Не би и могла да я отмени, защото видимостта е измамна. Обикновено, когато искат да ни измамят, фокусниците ни показват нещо — ДА ГО ВИДИМ. Те искат видимостта на това, което ни показват да подмени (и отмени) невидимостта. Най-големият измежду фокусниците е Сатан. Той работи мащабно — показва ни цял един измислен свят, който може да се види, чуе, пипне, помирише и вкуси и ни казва: «Ето, това е вашият свят! Вие друг свят нямате!» Но ние виждаме, чуваме, докосваме, подушваме и близваме с език този така предложен ни свят и… си оставаме гладни, и жадни.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «Свързването на двама души „в добро и в зло” е свързване на едно неизвестно с друго неизвестно.»

    30 Юни 2017 23:11ч.

    То ни най малко не се различава — във философския смисъл на думата — от сливането на два едноклетъчни организъма за известно време в една клетка, след което клетката започва да се дели и да се образува цяла серия от нови организми. Това е творческият процес, достоен за Бога — в него няма нищо лъжовно: срещат се две ИСТИНИ, изчерпани от съжителството с грубото Битие, обединават се и образуват една НОВА ИСТИНА, след което — тласнати от Божествения импулс — тиражират тази НОВА ИСТИНА. Сатан не постъпва така. Той само прожектира на стената миражи с претенцията за ИСТИНА, която всъщност е неговата вечна ЛЪЖА. Например ЛЪЖАТА, че могат да се срещнат две песъчинки (а не едноклетъчни) и да се «слеят» една с друга, след което да дарят света със СВОЯ СПЕЦИФИЧНА ИСТИНА. Е, не могат! В песъчинките отсъства Бог, докато в едноклетъчните организми Бог се манифестира чрез своята пулсираща във времето ВОЛЯ за сливане и разделяне.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «Всичко друго е НОНСЕНС…» На български се казва: „Всичко друго е безсмислица“ (за да се избегне по-грубата дума „глупост“).

    30 Юни 2017 23:35ч.

    Всъщност нещата се свеждат до следното. Любовта е вярност към нещо, за което не можем да бъдем сигурни дали заслужава вярност. В този смисъл в любовта има нещо от безгрижието на „птичките Божии“, които чуруликат, подскачат и кълват семенца наоколо, макар че може би инстинктът им подсказва колко са безпомощни и уязвими. Те поскачат и кълват семенца, оставайки до последното си перце и до последния миг от живота си на верни на житейската потребност от движение, чуруликане и кълване на зрънца. Птичките Божии са олицетворение на Любовта. Те ни казват с присъствието си, че любовта е вярност в името на надеждата (която в повечето случаи си остава една неосъзната надежда). А верността не е нищо друго, освен Вяра — Вяра в каквото и да е. Вярата „в каквото и да е“ всъщност винаги се свежда до Вяра в Бога. Покварените хора наричат тази вярност и тази Вяра — наивитет. Но: БЛАЖЕНИ СА НАИВНИТЕ!, ще кажем ние. Защото „Любовта е Бог!“, а не само „Бог е Любов!“

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «Не можеш истински да различиш вярното от грешното, докато не умреш.»

    30 Юни 2017 23:54ч.

    Съвсем не е нужно да се умира! Истината от Лъжата може лесно да се различи, ако имаш куража да дадеш ухо на колкото може повече Лъжи, изречени по даден повод. Ако имаш мозък в главата си, ти скоро ще осъзнаеш, че лъжите сами по себе си са противоречиви. Вярно е, че многократното бомбардиране на съзнанието с една лъжа (или с множество ЕДНОТИПНИ ЛЪЖЛИВИ ТВЪРДЕНИЯ) накрая може да се възприеме като „истина“, но обикновено онези, които изричат лъжите, са немърливи люде и бързо изоставят принципа на еднотипността на твърдениеята си. Тогава умният човек вижда като на длан ПРОТИВОРЕЧИЯТА и това го кара да бъде наясно каква е в дадения случай ЛЪЖАТА. А разбереш ли коя е лъжата, това означава всъщност, че си разбрал и коя е истината, защото ИСТИНАТА Е ВСИЧКО ОНОВА, което НЕ Е лъжа. Следователно, ако „една лъжа изречена сто пъти се превръща в истина“ (за глупаците), сто лъжи на куп се превръщат в УСЕТ КЪМ ОТКРИВАНЕ НА ИСТИНАТА (за умните).

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «В новия век (ако такъв въобще настъпи) няма да има ХРАМ, защото там Бог ще бъде почитан в цялото.»

    01 Юли 2017 10:27ч.

    И наистина, тъжно е да виждаш как в света, който обитаваш, Бог е възможен само в някои точно определени убежища, като дори и в тях не винаги е гарантирана безпрепятствеността при общуването ни с Бога. Човекът трябва да може да общува с Бога където и да се намира, макар от личен опит да ни е известно, че това в определени места е невъзможно, поради възцарилата се там дисхармония. А тя — дисхармонията — се причинява от самите човешки същества, по точно от техните струпвания: ПРЕКОМЕРНО МНОГО НА ЕДНО МЯСТО. Ще се наложи изглежда изводът, че сам по себе си Човекът е цастица от Бога, но когато е налице СТРУПВАНЕ на множество човеци на едно място, божествеността отлита и остава само купчина инертен материал, изразяващ Същността на Сатан. Ето защо са измислени храмовете — убежища за Божествеността, която се е оказала застрашена от ЗАСИПВАНЕ с НЕНУЖНОСТ. Но храмовете, колкото и да са потребни и неизбежни, представляват КАПАН за душите, защото там процъфтяват „символите и ритуалите“, а това тласка Човека към ИДОЛОПОКЛОНСТВО.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «Ритуалът лесно може да попадне под обвинение в неавтентичност. Той не изглежда способен да „ни изрази”.»

    01 Юли 2017 10:45ч.

    Точно това е най-съществената характеристика на ИДОЛИТЕ: те не могат да ни изразят. Вярно е, че идолите са направени от дърво или от камък, докато ритуалите биват извършвани от нашите собствени мимики, движения, гласове (които пеят песнопения), жестове на припалване на благовонни масла в кадилниците и т.н., но символите и в единия и в другия скучай НЕ СА НАШИ. Те са измислени от някого, който НЕ СМЕ НИЕ. Те често са ни НАТРАПЕНИ — чрез обучение, възпитание… А общуването ни с Бога не бива да бъде опосредствувано, то трябва да бъде ДИРЕКТНО, както е било в най-ранните години на АВРААМИЗМА.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «Много по-важно е какво правим, защото то всъщност далеч по-красноречиво изразява истината за това кои сме пред Бога, отколкото ако произволно и без връзка с нашите дела разгледаме себе си.»

    01 Юли 2017 11:07ч.

    Ето, това е една мисъл, с която трудно можем да се съгласим. Защото нашите постъпки имат случаен характер — те може да са продиктувани от моментно настроение, от опиянение, от гняв, от безразличието, дължащо се на умората. Много по-важно е НАШЕТО ВЪТРЕШНО УБЕЖДЕНИЕ, което е нашата същност. Ние може и да не успеем да нахраним гладния и да не напоим жадния — защото самите ние сме стигнали до предела на възможностите си от глад и жажда, но нашето вътрешно убеждение трябва да си остане СОЛИДАРНОСТТА с всички гладни и жадни по света, защото гладът и жаждата са НЕСПРАВЕДЛИВОСТ, с която не бива никога да се примиряваме.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «…емоционалността, отзивчивостта са част от това, което човешкото същество е предназначено да бъде…»

    07 Юли 2017 11:24ч.

    Ако е наистина така, тогава защо в НАШЕТО ОБЩЕСТВО на емоционалните и отзивчивите люде се гледа като на НАИВНИЦИ, емоционално нестабилни глупаци и страхливци?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «Блажени са тези, които се чувстват нещастни.»

    07 Юли 2017 11:41ч.

    Ако това е наистина така, то тогава БЛАЖЕНСТВОТО е вид психическо разстройство.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «…нарастващия брой хора, които се оплакват на своите доктори…»

    07 Юли 2017 11:58ч.

    Касае се за явление, което ние наричаме „медицински фашизъм“: пропагандната машина на „обществото, в което живеем“ промива повседневно мозъците по такъв начин, че всеки да се вглкежда прекомерно в «евентуалните опасности» за здравето и да открива въображаеми „терминални угрози“, които укрепват могъществото на авторитета на „лечителя“ — все едно дали това е примитивен врач и шаман, или е възпитаник на елитна медицинска академия. Всичко това щеше да е прекрасно, ако бяхме уверени в доброжелателността на онези, у които бихме потърсили опора, но животът доказва, че се касае преди всичко за недоброжелателни манипулации на съзнанията с цел подчиняването и поробването им. „Ти имаш рак и ти остават още три месеца да живееш!“ — обичайна фраза, която всеки нашумял лекар е готов да изрече. В много от тези случаи обаче по-късно се изяснява, че не е имало никакъв рак…

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «Според поразителната фраза на св. Григорий Нисийски — всеки човек трябва да бъде свой собствен отец.»

    07 Юли 2017 12:07ч.

    Но ако твой отец е онзи, който има правото да се съвокуплява с майка ти, то от това следва, че всеки — бидейки свой собствен отец — трябва да иде при майка си и да се съвокупѝ с нея…

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ние имаме дял в „създаването“ един другиго…

    07 Юли 2017 12:15ч.

    Аз намример имам дял в създаването на децата на моя комшия. Той пък има дял в създаването на моите деца. Ето я ВЗАИМОВРЪЗКАТА!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «…истинската благодат е, че можем да носим кръста си с изнемога…»

    07 Юли 2017 13:16ч.

    Тази мисъл е недвусмислено свидетелство за значението на нашето пребиваване в условията на земния (материалния) свят, в който ние се движим и извършваме различни дейности, обгърнати от обвивката на телесния си «скафандър», който освен всичко друго ни дарява и с БЛАЖЕНСТВОТО НА БОЛКАТА. Човешкото тяло — този работен костюм, предназначен да го ползуваме при „производствени ускловия“, е снабден с нещо, което е изключително важно за нашата ИЗКУПИТЕЛНА МИСИЯ на Земята — нервна система, чрез която изпитваме страданията на НЕПОНОСИМАТА БОЛКА (с която именно изкупваме своите ПРЕДИШНИ грехове, т.е. греховете, заради които сме избрали да попаднем в Земното Чистилище, за да излезем оттук като пречистени души). Очевидно е, че наказанието, което ще наречем «страданията при земни условия», си избираме самите ние. Ние знаем, че на Земята не можем да контактуваме с нейната МАТЕРИАЛНОСТ, ако не сме облечени в упоменатия „скафандър“-тяло, а то е, което ще ни поднесе ИЗПИТАНИЯТА на БОЛКАТА, заради това, че е хитроумно скроено тъй, че да притежава сложната нервна система, откликваща на всяка БОЛКА. Болката — нашият временен Ад, който е всъщност нашето временно Чистилище, преди да се отправим обратно към Рая на нашия повседневен живот: като души, готови за омърсяване с нови грехове, които един ден отново ще пожелаем да изкупим — пак при земни, или при някакви други условия…

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «…да приемем Божия дар на „виното, което весели сърцето на човека“…»

    07 Юли 2017 13:28ч.

    Съвършено правилно! И не само на виното — колко хубав коняк има по света! И ром… И уиски…

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи