- Доволен ли си?

 

- Не зная всъщност... понякога .... сутрин, когато слънцето изгрее, си мисля, че да се живее не е толкова лошо.

 

- А в облачно време си тъжен, нали?

 

- Е, да... Но се случва и обратното, навън безрадостно вали, а в мен кипи възторг от книгата, която чета. Или с упоение, учудващо след годините прекарани на стола с моето чело, повтарям трудно място от произведението, което в момента уча... Обичам пролетта и лятото, нали съм роден в април. Но разбирам и тези творци, като Пушкин, който казва, че работи най-добре през есента.

 

- Казваш възторг... напоследък често се появяват предателски сълзи в очите ти. Това признак на старост ли е?

 

- Може би... но не е ли и знак, че изкуството все още ме вълнува? Много ми е трудно да си представя живота на хората, лишени от сетивата, с които възприемаме красивото, тези, които се хвалят, че не са прочели нито една книга през живота си - срещал съм и такива. Или с пренебрежение говорят за нашата музика...

 

- Е, нали всички знаем, че това е поради липсващото образование, а не поради недостатък на дарби.

 

- Да, да, разбира се, ако не си учил азбуката, няма как да съзреш истината и красотата зад непонятните за теб знаци.

 

- Свикнаха да наричат сериозната музиката "класическа", като под това разбират нещо отдавна изживяно и не съответстващо на модерните времена.

 

- Разбира се, че е имало епохи, даже много творчески, като древна Елада, които са се занимавали единствено със себе си и най-близкото утре. Така, както и детето живее само днес и сега, с болката от растящото зъбче. И сигурно романтичната традиция да се оглеждаме постоянно в миналото в някакъв момент ще бъде изживяна... Но ще бъде жалко,  ако, например, твърде отдалеченото от нас египетско изкуство се окаже достояние само на малък кръг учени. Или музиката на Бах, Вивалди, Бетовен, Стравински се оттегли в музеите и остане само споменът за препълнените с възторжени слушатели зали...  

 

- ... и ежедневните грижи заслонят спомена за върховете и паденията на миналите векове? 

 

- Напоследък се хващам, че твърде често се връщам към спомените си и сигурно досаждам с това на младите. И нали преди години се увличахме по фантастичните книги, научни и не много научни, представих си едно бъдеще време, в което спомените ще бъдат забранени и наказвани със затвор, нещо като прочутата книга на Бредбъри " 451 по Фаренхайт". 

 

- И тогава, както обичаме да казваме, ще откриваме все наново и наново топлата вода?

 

- Е, да... Сигурно познаването на историята не може да ни предпази от погрешни стъпки и всяко поколение живее своя си живот. И  открива за себе си отдавна известни неща. Но като виждаш как се лутат по-младите, ти се иска да помогнеш. Затова и припомняш миналото. Понякога аналогиите са учудващо (или отчайващо?) точни.

 

Имах късмет, през годините бях близо до много интересни хора. Сега, вече на възраст, като си мисля за тези големи личности, виждам и грешките им, спомням си и техни дребни прегрешения... Сигурно с това нарушавам и  христоматийния образ, който е останал за тях и тяхното време...

 

- А собствените грешки?

 

- Разбира се, те се случваха (и продължавам да правя!) на всяка крачка. Понякога питах и въпреки усещането ми, че не е вярно, послушно следвах съветите. Друг път "на своя глава" правех нещо, на което после сам се учудвах. А и често първата погрешна стъпка ме водеше сама нататък по пътя... Но странно, като се огледам назад, не мога сега да си представя другия живот, този, без грешките ми. Дали това може да се нарече съдба?   

 

- Често си спомняш наистина  за преживяното през годините, но не винаги с тъга за миналото?

 

- О, да, нашето време не беше само "доброто старо време". Ако случайно се срещнем след време с Мефистофел, не бих приел, ако ми предложи да ми върне младостта... 

 

- Значи смяташ, че сега животът е по-добър? Или само по-лек?

 

- По-лек, разбира се! Най-малкото никой не мисли как да се нахрани, поне в близките до нас страни. Надявам се, че, макар и бавно, много бавно наистина, но все пак - животът става и по-добър. И развитието на техническите възможности помага за това.  

 

- Но протестираш срещу превеса на "дигиталното"...

 

- По-скоро срещу склонноста да подчиняваме  живота си на техниката. Никога не съм разбирал наркоманията - както зависимостта от кафето, за да си работоспособен и в добро настроение, а още по-малко новото увлечение: да сме подвластни на нашия смартфон и да не можем да направим нито крачка без него...

 

- ... и когато казваш: "Свирите дигитално" не звучи като похвала.

 

- Композиторът изпитва някакви чувства и (обикновено мъчително) се опитва да ги задържи и да ги изрази с черничките знаци, наречени ноти. А ние се опитваме по обратния път, през нотите да се приближим до неговата идея, като добавим и нещо от нашето усещане, т.е. себе си. "Свирим дигитално" според моята терминология означава, че зад нотите няма чувства. Музиката е нещо живо и също като живота е непредвидима. Впрочем, това се отнася за всяко изкуство. Наистина е странно, когато изкуството не минава през сърцето. 

 

- Но преди години много се говореше за обективна интерпретация?

 

- Да, беше модно да се казва, че композиторът е всичко, а ние само  "изпълняваме". Но обективната интерпретация е невъзможна, а и напълно ненужна, тъй като всяко поколение музиканти свири така, както чувства и иска да развълнува с изкуството хората около себе си. А те живеят във века на космическите полети и реактивните самолети. Така че няма как, а и няма защо да се опитваме да се придвижваме с магарешката количка на миналото, ако искаме музиката да достигне до нашите съвременници, техният пулс бие сега различно. Гениалните композитори от миналото са ни оставили частица от сърцето си, а не обективна информация. В това е и разликата нежду изкуството и науката.

 

-  Така е, но сега много артисти свирят дигитално, без да влагат нещо от себе си, оптимист ли си, или песимист за бъдещето?

 

- ... И затова концертните зали се изпразват. Концертът престава да бъде събитие, след като по всяко време можеш да кликнеш в Интернет и да чуеш подобно нещо. Истинският концерт (спектакъл, изложба) е среща с голям творец и личност и е винаги празник... А дали съм песимист? Не виждам как истинското изкуство може да изчезне. И в праисторическите времена, когато още не е имало държавна подкрепа и посещенията на музеи и концерти не са били сред обичайните занятия, някой от тогавашните хора се е вгледал с любопитство  в живота наоколо  и се е опитал с въглен взет от огнището да пресъздаде своя възторг от красивия бяг на елена. Или си е издялал пищялка от близката върба, за да наподоби с нея песента на вятъра... Не зная дали има някаква статистика, но сигурно във всяко поколение  се раждат някакъв процент талантливи хора. И те със  сигурност също ще искат да творят. Струва ми се невъзможно да няма изкуство...

 

- Какво мислиш за щастието?

 

- Щастието... това е нещо, което се случва, което може да те облъхне само за миг. То е като пролетен вятър, който разрошва косата на момичето до теб. Или е като слънчев лъч, появил се изневиделица, едно време го наричахме зайче, защото блясваше и веднага изчезваше. Щастие е, сигурно, и да можеш да заплачеш от красотата наоколо...

 

- Тогава ти щастлив ли си?

 

- Не зная... дали съм... или не съм? Но много ми се иска и се надявам да не загубя способността да усещам миговете щастие, когато ме докоснат. А в останалото време ми стига и просто да съм доволен от извършената всекидневна работа. Нали само това зависи от мен?

 

Април, 2018

 

 

 
 
 
 
 
 
 
 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

На извора

На извора

Има нещо магическо в това място. Когато вечер иззад смълчаните борове...

1 коментар/a

михаил моллов на 07.04.2018 в 16:25
Веньо, ти си чудесен! Весели Великденски празници!

Напиши коментар