Всъщност значимостта на преговорите в Хамбург не се изразява посредством споменатите скромни резултати, а в символното им значение, което тепърва ще отеква на световната сцена.
Двете страни пристъпиха към разговорите от много различни позиции и преследваха коренно противоположни цели. При това положение, ако те са достигнали дори до частичен консенсус, очевидно някоя от тях е била изиграна.
По-вероятно е това да е американската администрация. Последната е подложена на силна вътрешна и външна преса и единствената ѝ задача в момента, изглежда, е да осигури собственото си оцеляване. Което може да се случи посредством решаването на две задачи: първата – да замете следите си в скандала относно руската намеса в американските избори, и второ – да обозначи някакъв свой външнополитически успех, като си въобразява, че така ще заздрави не само авторитета на страната си, но и репутацията на Тръмп.
Подходът на Путин е съвсем различен. Той се ползва от абсолютен вътрешнополитически комфорт, което му позволява да развива дългосрочни глобални стратегии. Които са посветени изключително върху повишаването на международната роля на Русия. За целта той също има пред себе си две задачи. Първата е максимално да се дискредитира образа на Америка като глобален лидер, по-специално нейния неефективен подход към международните кризи. Парадоксално, но подобно нещо бе изказано и от Меркел преди срещата в Хамбург. Тя определи последните десет години като пълен провал за американската дипломация.
Второто послание е производно на първото – щом Съединените щати са неефективен лидер, няма причина Европа да продължава да има досегашните си отношения с тях и да се съобразява с техните дипломатически и военни инициативи. Путин вярва, че ако разпали европейската еманципация, съчетана със зараждащия се американски неоизолационизъм, то сегашното трансатлантическо взаимодействие ще се разпадне, което пък ще обозначи пълна промяна на международното статукво. Поотделно нито Америка, нито Европа ще имат достатъчно военен, финансов и политически ресурс, да не говорим за психологическа нагласа, да играят повече ролята на глобални модератори. А е възможно и между тях самите да възникват трайни оси на противопоставяне. В образувалият се вакуум Русия ще има възможността да уплътни своите зони на влияние и да се конструира като равнопоставен субект на останалите глобални сили.
Пред Путин не стои и предизвикателството да решава определени проблеми, а напротив – той има интерес да задълбочава съществуващите кризи. Така черпи допълнително аргументи за необходимостта от промяна на световния ред. Ако допуснем една невероятна картина, при която Западът признава анексията на Крим, независимостта на Донбас и легитимността на Асад в Сирия, това на минутата би изглеждало като триумф за Русия, но всъщност би лишило страната от най- важните ѝ лостове за външно влияние.
Защото нейната роля в света зависи най-силно от капацитета ѝ да контролира определени страни в съществуващите конфликтни точки. Което я кара да извежда на преден план самия процес на умиротворяване, без да търси неговата крайна реализация. Решенията от Хамбург идеално се вписват в тази концепция: зоната за примирие в Сирия ни най-малко не доближава мира в страната, назначаването на американски представител за Украйна няма да умиротвори Донбас, нито пък Америка ще получи някакви ясни гаранции, че няма да се окаже обект на руска хакерска атака.
А Путин получи своето. За пореден път светът видя, че Русия е в състояние да разговаря наравно с Америка. А и имат много теми на разговор. Неслучайно руските медии акцентираха, че срещата е продължила повече от 2 часа, при предварително планирани 30 минути. И подхвърляха ехидно как на украинския президент Порошенко са били отделени само 6 минути за срещата му с американския президент в Белия дом.
Въпросът е дали достатъчно дълго Кремъл може да поддържа илюзията у американската страна, че преговорите са дали плодотворен ефект. Засега Тръмп е изпълнен с оптимизъм и е склонен да говори за започване на нов етап в отношенията с Русия, но Обама в началото на своя мандат също бе в плен на подобни илюзии.
Тръмп тепърва ще разбира, че при разговорите с Москва импровизацията е недопустима. Това, което той си въобразява, че е начало, може да се окаже пределът на руските отстъпки. Просто в момента Америка няма какво да размени срещу Донбас и Сирия. Моралните призиви към Путин са изпълнени с такъв наивитет, че просто звучат несериозно в руските уши.
Тръмп трябваше да бъде готов за много по-сериозна битка. За да измъкне реални отстъпки, той трябваше да се опита да постави под репутационен риск Путин. Което означава инициирането на нови икономически санкции, които наистина да имат ефект върху руската икономика, или подготовка на масиран удар срещу силите на Асад в Сирия. Но администрацията му не показа нито политическа воля, нито интелектуална сила.
В допълнение, Тръмп се остави да бъде убеден в руската гледна точка за хакерските атаки, с което се дистанцира от мнението на собствените си разузнавателни служби. Което ще му навлече нови вътрешни главоболия.
Може би за новата американска администрация щеше да бъде по- добре да възприеме британския подход към Москва. Лондон не обвинява Путин, че се е намесил в Брекзит, но е замразил официалните си отношения с Русия. Още от времето на смъртта на Литвиненко.
А Америка обвинява Русия в нещо много по- тежко – покушение срещу демократичния процес в страната. И преди този казус да бъде наистина изчистен, бе напълно безпредметно да се водят всякакви други разговори на най-високо ниво. Остана впечатлението, че Тръмп си бе повярвал, че може да спечели двубоя с Путин. И е въпрос на време да видим в какво ще се изрази неговото разочарование от тази среща.