Осветени от Св. Серафим (Соболев)

Осветени от Св. Серафим (Соболев)
Във вестник „Народна младеж” от 1948 г. може да се открие едно малко съобщение на последната страница: „Религиозната пропаганда е взела поредни жертви сред трудовата младеж. Предприети са мерки това пагубно явление да се изкорени”...

Игумения Серафима (Ливен) и сестра Серафима (Ястребова). 1948г.

 

На 22 февруари 1948 година две млади учителки по руски, в разцвета на младостта си, се отказват от света и приемат монашески сан. Заради последвалите ги техни ученички това ще вълнува обществото години наред. Службата се води от Богучарски Архиепископ Серафим Соболев, известен като Владиката Серафим, отец Серафим, наричан още приживе Светител, много преди канонизацията му. Двете млади жени са негови духовни чеда.

 

По-младата се казва Надежда Ястребова, била е болнаво и крехко дете, но щом открива призванието си и решава да се посвети, неочаквано се сдобива със здраве и сила. Олга Ливен е с две години по-голяма, естествено елегантна и изискана млада дама, истинска благородничка, дъщеря на руски княз. В чест на любимия на отец Серафим преп. Серафим Саровски двете се отказват от светските си имена и приемат името Серафима.

 

Денят е мразовит, бръснещ вятър вие през неремонтираните пролуки от бомбардировките, но вътре в храма е топло, уютно и светло. Хорът пее ангелски, осветени от свещите, лицата на всички са озарени и добри. Присъстват много хора – енориаши, свещеници, студенти, учители и най-вече ученички от Стопанската гимназия „Мария Луиза”, преименувана на „Майка”, от Трета и Четвърта девически гимназии... Много от тези момичета, скоро ще пожелаят да последват в монашеството своите учителки. Но Олга Ливен, вече сестра Серафима, която се е готвила за това „пострижение” двайсет години, ще отклони тези желания, ще отрезвява момичетата, зорко ще следи всяко отделно посвещение да е напълно осъзнато, без колективно подражание и екзалтация.

 

Олга е от емигрантско семейство, близко до Владиката Серафим, на когото едва седемгодишна е заявила категорично, че ще стане монахиня при него. В семейството приемат думите й като детински, постарават се да получи най-добро образование във Франция, но тя не е забравила за намерението си, шестнайсетгодишна се завръща от шумния Париж и записва богословие в Софийския университет. Като студентка била тиха и толкова мълчалива, че я мислели за няма, всъщност мълчанието й е резултат на усилена вътрешна работа под ръководството на духовния й наставник отец Серафим.

 

Става учителка, в началото преподава вероучение, а след 45-а година – руски. В часовете й се четат стихове, говори се за духа на руската литература, за музика, атмосферата е мека и хармонична и всички очакват с нетърпение срещите с нея. В едно жестоко и кресливо време тя по примера на своя наставник е отворена и съпричастна към всеки – изслушва, съветва, подкрепя, ако е по силите й – помага. Владиката Серафим бил известен с това, че никога не успявал да се прибере с пари в къщи, раздавал всичко, което имал.

 

 

Св. Серафим (Соболев)

 

Когато съветските войски нахлуват в България, той се превръща в единствената опора и надежда за цялото паство и особено за изпадналите в паника руски емигранти. Той съветва някои да напуснат страната, други да изчакат в провинцията, за трети намира думи на утеха и кураж. Носят се легенди за необикновената му прозорливост и ясновидство, които той по правило отрича. Но за най-скъпото, най-важното дело на своя живот той смята създаването на манастира за своите духовни дъщери. Това се случва във време, когато се затварят църкви, на свещениците се гледа с лошо око, а натискът от партията и Москва е почти непреодолим. В такова време той успява да създаде девичи манастир „Покров Богородичен” и Олга Ливен – сестра Серафима, става първата му игуменка.

 

София мирише на сгур и луга от лоши въглища и заместител на сапуна. Хората са още попарени от Народния съд. Страхът наднича от всеки ъгъл, започват боричканията във властта, разбира се, най-чистите идеалисти не участват в нея и много скоро изгубват съвсем илюзиите си. Има липса на всичко, купоните и непрекъснатите дела за злоупотреби на магазинерите не напълват витрините, децата са забравили вече вкуса на американския шоколад, раздаван в междучасията, радиоапарати се запечатват срещу проникване на западно влияние, а жилищната криза превръща нормалните къщи в комуналки по руски модел. Всеки се страхува и мрази всеки.

 

Вместо със сутрешна молитва часовете в училище започват с военен поздрав „Здраве желаем” и „физзарядка”, упражнения тип ГПУ. На мода идват съкращенията: уютните реклами на одържавените дюкянчета са заместени от ОФ табели, кварталните кръчми влизат в организацията ХоРеМаг – хотели, ресторанти, магазини. Чукането на павета се е превърнало в основно занимание на населението, едно за да му се намери работа, или най-вече за наказание.

 

Всеки, който е носил вратовръзка или има носна кърпа, е наречен „чантаджия” и ако е „отървал кожата”, може да работи като хамалин на Сточна гара. Често бедата връхлита поредната жертва не по идеологически причини, а заради личен мотив на бивш подчинен, съсед или завистник за апартамент, имот, хубава жена и т.н. Но като реакция на всичко това, четвъртъчните концерти на Филхармонията са пълни, билети за театър няма за месеци напред, нищо че заглавията са прекалено правилни.

 

Възмутена от изолацията, бившата звезда на Народния театър Адриана Будевска хвърля перуката си на бюрото на драматурга Лилиев: „Г-н, пардон, другарю Лилиев, моята публика отдавна желае да ме гледа на сцената?!...”. Той хладнокръвно отговаря: „Госпожо Будевска, вашата публика отдавна е в Белене!”. На писателите е раздаден трофеен бял плат – шантунг, хората мислят, че са им раздали униформа. Елин Пелин „на косъм” се оказва харесван от важен съветски другар и минава между капките, Талев е в лагер, подобно на десетки други, проф. Балабанов си гипсира крака, за да предизвика съжалението на властта, журналистът Бразицов пише томове доброволни самопризнания и показания в милицията, без никой да му ги иска. На съветските окупатори съвсем не им се прибира, навярно предчувствайки какво ги очаква у дома. 

 

В дома на индустриалеца Стоян Величков също са настанени руски офицери и както често се случва между хората, се сприятеляват със семейството му. Те го предупреждават какво има да става в бъдеще, още повече че „Бай” Стоян Величков е много близък с отец Серафим, помага по негови указания на много нуждаещи се, както и на бедстващите монаси в Атон. Руснаците го предупреждават, че Сталин отново е засилил репресиите към духовенството, нещо, което в България тепърва ще се случва.

 

Скоро излиза указ за въдворяването на фабрикантите и едрите градски собственици. Дъщерята Надежда хуква веднага в Руската църква при отец Серафим, двамата започват горещо да се молят, след няколко дни Стоян Величков по чудо е изваден от списъците – фабриката му представлява индустрия, особено важна за страната. Бедите се застъпват една след друга, синът му Вецо получава повиквателна за армията, а той от малък боледува от диабет, отново с молитвеното застъпничество на Владиката Вецо е освободен.

 

Стоян Величков иска да се отблагодари, подарява голям апартамент, в който да се приютят новоприетите монахини. Радостта е голяма, но не за дълго. Жилищната комисия оспорва това дарение. Двете Серафими всеки ден са в коридора на Софжилфонд в очакване да разгледат техния случай. Никой не им обръща внимание, всичко ври и кипи, проверява се стриктно дали на всеки адрес, във всяка стая има настанени поне по двама души. Един ден отец Серафим ги изпраща с думите: най-сетне, сега вървете!

 

Първите сестри в девически манастир „Покров Богородичен” 1950г.

 

Когато ги повикват на заседанието, адвокатът е саркастичен, как би могло апартаментът да се присъди в полза на монахини, на „нетрудов елемент” един вид... Оказва се, че председателят на комисията неотдавна се е завърнал от фронта, бил смъртно ранен и спасен от монахиня. Апартаментът се присъжда в полза на монахините. Първият етаж на ул. „Шести септември” 53 става първият адрес на девичия манастир „Покров Богородичен”. На партера репетира хор „Бодра смяна” на легендарния Бочо Бочев, който сред сто деца хваща едно с неверен тон. Чудесно съседство за новосъздадената обител.

 

В пет стаи се настаняват четири монахини и започва голямо колебание къде да поставят олтара. Отиват при много болния, вече на легло отец Серафим, който никога не е бил там, казва им: „Като влезете в коридора, вдясно до стаята с балкон към двора, там го поставете!”. Момичетата са потресени – „Отче, светителю, откъде знаете, като никога не сте били там!?”. „Така ли?!” – отговаря той.

 

Самото обкръжение около отец Серафим заслужава отделно изследване: княз Андрей Ливен, бащата на Олга, довежда семейството си в София през 1920 година с намерението да отвори печатница, но така е разтърсен от общуването си с отец Серафим, че всичките му четири деца завършват богословие, а самият той също става свещеник. Синовете му напускат страната с идването на Червената армия и техни потомци в момента са сред елита на философската и научната мисъл в Европа.

 

През същата 1920 година идва и самият отец Серафим Соболев, последвайки жребий, който го довежда в „тази малка зелена страна”. Иначе самият той се е готвел за мъченическа смърт – да бъде обесен на червата си, подобно на казанските свещеници, обесени от болшевиките на градските порти. След кратък престой в Истанбул идва в София и веднага привлича около себе си много хора. Един от първите му приближени става Стоян Величков – благият, честен бай Стоян, който се разделя с богатството, но тръгва на път да спаси душата си, като става монах след време.

 

 

В своя секретар Шелехов отец Серафим прозира такъв художнически талант, че след като му поръчва да изографиса иконостаса на девичия манастир „Покров Богородичен”, го канят да изпише много църкви и икони, толкова талантлив, че се изучава в Художествената академия дори след емиграцията си в Канада. Приближени на Владиката са най-добрата учителка по пиано, която не престава да преподава и като монахиня, една математичка, която води лекции в Математическия факултет с расо, ученичка на Шелехов, продължаваща характерния му експресивен стил, имало известна детска лекарка, която хората търсели в Княжево, след като манастирът се премества там.

 

Дали това са монахините от първото попълнение на манастира, е трудно да се разбере, защото тяхната анонимност и откъсване от света е изричното им желание. Старите хора си спомнят, че имало и една дъщеря на генерал, бивш партизанин, която не могла да убеди баща си, че християнството също е комунизъм, комунизъм, но с любов към човека.

 

Генералът нямал никакво намерение да прояви поне бащина любов, та се наложило момичето да напусне страната, за което помогнали католиците. Кои, колко и какви са били тези момичета, можем само да гадаем според спомените на някои от тях за любимия им духовен наставник: „Аз бях много стеснителна, никога не успявах да получа благословия от него, винаги тълпата ме изтласкваше, когато за пореден път се наскърбих и си тръгнах натъжена, че не мога да се доближа, той си проправи път до мене и ме благослови”... „На мен гордостта веднъж ме накара да мисля, че той обича повече руските, сякаш отгатнал мислите ми, Владиката Серафим ме погали по главата и каза: „А ета неправда, обичам еднакво и руските, и болгарские!”...

 

 Св. Серафим в пасхално литийно шествие около руската църква „Св. Николай Чудотворец” в София, 1933г.

 

Ето и една откровена изповед: „Преди да постъпя за пострижение, имах детинското желание да изпитам от какво се отказвам, подобно на една героиня на Бунин, която опита всичко от живота, преди да се замонаши, но след вечерната литургия светител Серафим каза думи, които сякаш бяха предназначени само за мен: бесовете особено мразят девството – посрамена се прибрах у дома”...

 

Едва ли ритмичният, подреден живот в манастира е лесен, безпроблемен приют от страхотиите на света. „Духовната философия е трудна наука.” Години наред са нужни да се домогне човек до трите основи на монашеството: въздържание, смирение, послушание... „Готви се за монашеството с кротост и смирение – учи отец Серафим. – Бъди като Васка юродивия, който се молел непрекъснато, но щом влизал някой при него, лягал и почвал да хърка.” „Прелест е да се молиш на показ”, „Сравнявай себе си не с ближния, а със светците”, „Бъди проста като дете, доверчива като гълъб и мъдра като змия”, „Не поучавай, ако не те питат”, „Самолюбието се лекува с мълчание”, „Мълчанието – то не е въобще да не говориш, а да задържиш езика си от осъждане и злоречие”... На думи е лесно да не злословим, да не осъждаме, но колко от нас успяват в това!?

 

Има и практични съвети за ежедневието: „Дръж се на дистанция и никого не допускай толкова близо до себе си, че като откажеш да му дадеш нещо, да може да ти се разсърди”... И най-вече фундаменталното: „Приспособявайте не Вярата към своя живот, а своя живот към Вярата”, „Срещу злото трябва да се излиза с добро. Но не с половинчато, а с пълно, безрезервно добро. Само тогава има шансове да победиш злото с добро”... Много са неговите съвети, мисли и повели, които тепърва ще се изучават и систематизират. Сестра Серафима-Ливен е „мое отражение и отблясък” казва отец Серафим.

 

Тя е като продължение на неговите мисли и действия, добросъвестен помощник в проучванията, редактор на трудовете му, ревностен поддръжник в битките за запазване на чистотата на Вярата. Важна част от тази нейна битка е запазването на старокалендарния стил. След приемането на новия стил тя остава вярна на повелята на отец Серафим, устоява на огромен натиск, приемайки пълната доброволна изолация, в която се озовават старокалендарните църкви. И по примера на Владиката ние няма да съдим, защото в „смирението има любов, в гордостта няма любов”...

 

Пълна противоположност като характер на кротката Серафима-Ливен е Галина Везенкова, по-късно сестра Касиния, също любимо духовно чедо на отец Серафим, която години наред се готви за пострижение под негово ръководство. Галина е дъщеря на рускиня, потомка на племеницата на патриарх Филарет Московски, и българин офицер в руската армия. След обичайните белоемигрантски митарства се заселват в София през 1918 година. Галина се ражда с двоен порок на сърцето, но с толкова силен, буден, любознателен и непреклонен дух, че телесната немощ е последното, което можело да я възпре. Вече осемгодишна чете Четириевангелието, по-късно спечелва стипендия за Американския колеж, работи какво ли не, за да издържа семейството, останало без баща.

 

Сестра Касиния (Везенкова) 1980г.

 

Галина е толкова дейна и безстрашна, че „злото” често се изправя пред нея, тя го разпознава, разобличава, но битката я съпровожда през целия й живот, та чак до смъртта й. Галина има близка приятелка – студентка по медицина, бляскава студентка, гордост на своя професор. На дипломната защита този професор не присъства, изпитват я враждебно настроени преподаватели, тя се обърква, пропада. Прибира се тихо вкъщи, качва се в стаята си... и скача от прозореца. Галина е потресена от тази смърт, единствен отец Серафим успява да я утеши.

 

Докато е на работа в канцеларията на фабриката на Стоян Величков, тя се запознава с руснак, представящ се за беглец от Съветския съюз. Отец Серафим не поощрява готвещите се за монашество момичета да общуват с младежи, но Галина вижда в този неверник душа, която трябва да бъде спасена, и започва да му проповядва Вярата. Отец Серафим е принуден да й каже, че на този човек ръцете са изцапани с кръв и може да навреди на мнозина, но вече е късно. Чекистът Евгени, защото той се оказва чекист, изпратен със специална мисия, се е увлякъл по Галина. Съветската армия нахлува в България, на чекиста е дадена свита, оказва се с висок чин.

 

Игумения Серафима (Ливен) 2000г.

 

Започва да тормози всички, които смята, че крият от него Галина. Нахлува в къщата на прот. Андрей Ливен и жена му, държи ги прави по цели нощи, пиян, безчинства, иска Галина или други момичета, повръща на пода, придружаващите войници се срамуват заради него. В съседната стая треперят двете Серафими, ужасени, че ще бъдат открити, Евгени заплашва, че ще унищожи цялата „белогвардейска паплач”. Андрей Ливен е в безизходица, отива в дома на Владиката Серафим на ул. „Велико Търново”, отецът дълго мълчал, после вдигнал молитвено ръце към иконите и изрекъл: „Господи, на Тебе всичко ти е известно! По какъвто начин знаеш, отстрани този човек!”. На другия ден охраната на чекиста дошла да се извини за поведението му и съобщила, че с него се е случило непоправимо нещастие. Пиян се оказал пред министерството, отказал да представи пропуск, заплашил с пистолет охраната и го застреляли.

 

През 1950 година отец Серафим отслужва последната си литургия и на 26 февруари почива. Занапред ще помага на миряните от небесните си селения: „Пишете ми писма, ако имам милост пред Бог, ще помагам”. Хората му пишат до ден днешен. От 50-а година сестра Касиния е в девичия манастир „Покров Богородичен”, преместен вече в Княжево със съдействието на митрополит Кирил. Под ръководството на игумения Серафима тя остава там до 63-та, после духовната жажда за усамотение я отвежда в запустял манастир край Бистрица.

 

На 26.02.2016г архимандрит Серафим Соболев бе канонизиран за светец едновременно от православните църкви на България и на Русия.

 

Миряните се стичат, сестра Касиния става изповедник на много хора, има десетки духовни деца. Скандализира по-консервативното духовенство с внушителна фонотека, обича да слуша класическа музика, клеветят я, че се разхожда с транзистор и слуша джаз, библиотеката й също е огромна, знае няколко езика, полетата на книгите са изписани – „всяка книга е един вид изповед на автора”. Чете много, опознава врага. А той не спи, отново го разпознава в учението на атонския схимонах Силуан, пише разобличителни трудове. „Господи, накажи, но прости!”, обича да повтаря тя. Но злото е неуморно, изгонват я от манастира, който е поддържала години наред. Стара, болна и бездомна, тя не унива с думите на духовния си наставник: „Люта е зимата, но Раят е сладък”, „На тебе ти е тежко, представи си какво му е било на Спасителя на кръста”... „При униние чети Псалтира или прощалната беседа на Спасителя с учениците му”. Нейна духовна дъщеря й дава квартира в кв. Враждебна. На 8 октомври 1981 година в стаята й избухва пожар, мистериозен, може би умишлен, само светлата душа на сестра Касиния Везенкова знае дали е случаен пожарът... Да я поменем с любов и думите на Владиката: „Животът бързо минава, на земята сме гости, прелетни птици”...

 

А ние ще продължаваме да пишем писма на свети Серафим, неуморно ще събираме свидетелства за чудесата му: „при даруване на дете, чудодейно изцеление, събиране на семейство, клевета, кражба, загубени документи, намиране на работа, при изневяра, пъпки, пърхот и псориазис, пишем ли, пишем... и така нататък, и така нататък... Докато се домогнем поне малко до Радостта, съразмерна на стремежа ни към Бога, защото без Вяра ще тънем само в гибелен егоизъм, празни думи и химери.

 

 

 

Княжевският манастир "Покров на пресвета Богородица" 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • гон

    10 Март 2017 19:07ч.

    Достойни жени, с достоен подвиг!! За жената винаги е било по-трудно да изостави света.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ++++ 5555

    10 Март 2017 21:04ч.

    Интересно, днес писах в " Сега"точно за дядо Серафим. Много помага, да знаете! За него ми каза една пловдичанка, срещнах я случайно на времето в един софийски хотел. Отчаянието ми беше тотално. Тя ми разказа за рода си, в който има и владици и свещеници. И ме прати в Руската църква. До днес съм и благодарна!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Рускиня

    10 Март 2017 22:06ч.

    Написано с любов, добре. Само че не мога да разбера защо наричате Владика Серафим"отец", когато той - архиепископ (а не архимандрит!), значи - владика, може и светител (още преди канонизация - няма грешка!). Пишете, че матушка Касиния "става изповедник на много хора". Жена не може да стане изповедник - по канон няма право да изповядва. "Ясновидство" - дума с негативен смисъл, тази дума по-подходяща за баба Ванга, за подвижник на благочестие - прозорлив. На прозорливите помагат съвсем други духовни сили. Простете за този църковен ликбез, но за статии с църковна тема той е необходим.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • *******---

    10 Март 2017 22:08ч.

    СВЯТИТЕЛЬ СЕРАФИМ – «ДЯДО» ВСЕЯ БОЛГАРИИ К годовщине канонизации архиепископа Серафима (Соболева) http://www.pravoslavie.ru/101331.html

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Регина Митева

    11 Март 2017 23:29ч.

    Мать Касиния (както я наричаха всички) беше личност, която излъчваше огромна сила и интелект. Досегът с нея променяше хорските души – никой непредубеден човек (а посетителите на манастира бяха най-различни откъм произход, образование и занимания), който бе посетил и един път Бистришкия манастир в Мали дол, не се връщаше обратно същият. Присъствието ѝ в моя живот беляза ранните ми години. Благодаря на Господ, че ми даде това велико благо – да виждам живия пример на един интензивен духовен живот пред детските си очи, защото общуването с подобна личност в детството и в тинейджърските години, когато духът е млад и все още неукрепнал, се оказва изключително важно за изминаването по-нататъшния вътрешен път. За нас мать Касиния бе един магнит, вкоренен много здраво в културата на стара Русия и носещ нейните устои. Всъщност тя беше една от живите ни връзки с тази Русия, която по онова време бе мислена като изчезнала завинаги. Общуването с мать Касиния бе един от начините всеки път да изживяваме приобщаването към тази голяма духовна традиция – а и да бъдем част от нея.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ива

    13 Март 2017 12:51ч.

    Защо не пишете, че Княжевския манастир е към разоклниците? Те не са част от нашата БПЦ.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Димитър Петров

    13 Март 2017 20:17ч.

    В учението на св. Силуан Атонски няма нищо вражеско.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • до Ива

    14 Март 2017 17:00ч.

    От 1983 година - към Задгранична Руска Църква, но след обединението на РПЦЗ и РПЦ - към гръцките разколници. Да, така е, уви.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Свети Петър

    12 Март 2018 9:46ч.

    Всичко мирише на мързел и опрелестяване. А народът си е овчи и вярва в приказки.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Княжевците отдавна

    09 Юни 2018 20:12ч.

    имат разколнически дух. Патриарх Максим се смиляваше над тях и им даваше миро, а те зад гърба на БПЦ изнесоха безценен архив в русия по руски духовници, гостуващи на БПЦ. На крака им ходиха владици и старци да ги молят да се върнат в църквата, но сектантският им дух отдавна беше взел надмощие. Сега продължават да сеят заразата си в бъкстонската общност и Жабленския манастир. Хора, които са били при тях с години не могат да се отърсят от сектантската закваска.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • До Димитър Петров

    04 Май 2019 23:49ч.

    Има много вражеско в учението схимонах Силуан Атонски и то се нарича прелест. Мать Касиния безпогрешно го беше доловила, но гласът й остана глас в пустиня.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Атанаска Иванова

    31 Март 2020 15:43ч.

    Девическият манастир Покров Богородичен е крепостта на православието в България Ако някой говори за разкол нека първо да си изясни какво е разкол и какво е православие. Тогава да прави преценки. Да не казва на светлината- тъмнина А на тъмнината- светлина.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи