Орхан Памук: Гневът ми се разлива като кръв във вените

Орхан Памук: Гневът ми се разлива като кръв във вените
“Когато прекараш шест години над един текст, нямаш желание да попаднеш на хора, които те питат за мнението ти за Ердоган. Но това е неизбежно. Веднъж в Болоня Умберто Еко ми каза: “Същото ми е на главата, идват журналисти и ме питат само за мнението ми за Берлускони”.

 

Снимка: "Пари мач"

 

В романа си “Странност на ума”, писателят използва метаморфозите на османската столица, за да опише поетичното и брутално възкресение на родината си.

 

- Защо интелектуалец от едрата буржоазия избира да влезе в кожата на беден амбулантен търговец, за да разкаже за метаморфозата на своя град?

 

- Наистина за първи път в живота ми героят ми няма нищо общо с мен. Исках човек, който да прилича на всички хора. Не карам Мевлют, моят герой, да говори, показвам живота през неговите очи. Това е изкуството на романа: да се идентифицираш с някой друг.

 

- Именно, как събрахте тези хиляди наблюдения, които правят града толкова близък до бедните селяни, които първо се заселват в бедняшките квартали?

 

- Отделих шест години за написването на тази книга. Ходех на разходка в предградията, а в града прекарах часове по улиците в срещи с амбулантни търговци, купувайки пиле и ориз, разговаряйки с тях. Добре се получава впрочем, те са приказливи: в този занаят, за да се върнат клиентите, трябва да се шегуваш, да обичаш да говориш, да бъдеш учтив, привлекателен. Такъв е характерът на Мевлют, винаги любезен. Но така открих и важната роля на жените им, които купуват продуктите и ги приготвят. Така се роди историята на Мевлют и Раиха. 

 

- Този роман с премеждия, който разказва сагата на едно семейство в продължение на 50 г. е и любовен роман.

 

- Благодарение на любовта, Мевлют не гледа на себе си като на неудачник. Цялото му семейство забогатява, с изключение на него, но той се чувства като герой, човек, който е отвлякъл жената, която обича, за да избяга от уредените бракове, често срещани в Анадола. Турската литература често се е подигравала на тези бракове в бедните слоеве. Но аз държах на страстта между тях. Тяхната история е библейска история. Той отвлича сестрата на онази, която смята, че обича и намира лудо щастие. При Итало Звево Дзено се оплаква в продължение на 650 страници, там, където Мевлют се радва. Тя и той заедно откриват удоволствието. Сюжет, който допълнително е табу в турската литература, която никога на свързва секса с трудовите класи. Аз впрочем, исках един увлекателен, нежен, слаб, но изпълнен с чар наблюдател. Трябваше ми този поглед, за да разкажа за страшното възкресене на Истанбул.

 

- В първите ви книги хюзюн, турската меланхолия, присъства през цялото време. Тук изчезва. Възкресението на Истанбул ли е истинският сюжет на книгата?

 

- В живота си Мевлют присъства на една промяна, която отне 200 г. на Париж, но само 25 на Шанхай: потапянето в модерността. Защото днес да бъдеш в крак с времето, означава да живееш в града. Не само външният вид на Истанбул се е променил. Неговото  настроение също е напълно различно. В детството ми би бяхме потънали в чувство за неуспех, свързано със спомена за едно славно минало. Старата ни столица се бе превърнала в мръсен, старомоден, пълен с чар, но неподдържан град. Мислех, че бедността ще бъде вечна. След това, малко по малко, нещата се промениха. От 2000 г. започнахме да си казваме, че не сме чак толкова нещастни. А старият град с хиляда джамии се превърна в 15-милионен град, осеян с високи сгради.

 

- Постепенно с напредването на действието, Мевлют става свидетел на няколко военни преврата, бунтове, стълкновения между левичари и националисти, на настъплението на ислямизма, но нищо не го интересува. Смятате ли, че политическите промени нямат значение?

 

- Книгата ми е дълбоко политическа. Не искам това да е само повърхностно. Така че не я утежнявам с очевидната политика. Гневът ми се разлива като кръв във вените, а не като удар с юмрук. 

 

- Научаваме мимоходом, че Мевлют е гласувал за Реджеп Тайип Ердоган в кметството, защото е благочестив и е учил в същото скромно училище като дъщерите си. Но името му дори не е написано. Защо?

 

- Не исках да го използвам като магнит, за да привлека погледа на читателите, особено на чужденците. Тази книга не е, за да дава оценки за него. Тя показва Турция и Истанбул, а не този или онзи. Известно е, че в продължение на няколко години смятахме, че ще се появят ислямо-демокати, така както има християндемократи в Германия или другаде. Много разочароващите последни две или три години ни обезкуражиха. 

 

- Атакуван от националистите в съда, за европейците вие сте добрият турчин, когото обичат да разпитват, за да го накарат да каже нещо лошо за управлението в родината си. Ласкае ли ви или ли дразни това?

 

- Това ме дразни. Когато прекараш шест години над един текст, нямаш желание да попаднеш на хора, които те питат за мнението ти за Ердоган. Но това е неизбежно. Веднъж в Болоня Умберто Еко ми каза: “Същото ми е на главата, идват журналисти и ме питат само за мнението ми за Берлускони”. По онова време се смях. Днес съчувствам. В последно време нещата се подреждат. В САЩ, където преподавам, вече ме питат: “Какво мислите за Тръмп?”.

 

Заглавието е на “Гласове”

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Коментари

  • observer

    03 Окт 2017 19:42ч.

    Драмата да виждаш как страната ти върви назад и да те оценяват или онези, които я презират, или сънародници, които са смазани от това. Големият Орхан Памук.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи