У нас нестинарството е разпространено в няколко села на Югоизточна България, скътани между труднодостъпните някога брегове на Черно море и гористите хълмове на Странджа планина. Знае се, че някога нестинарската общност била затворена между десетина фамилии, в рамките на които се сключвали и браковете. Защото нестинарството се предава само по наследство. Играта върху огъня е кулминацията на обичая. Предшествана е от подготовка, изпълнена с тайни ритуали. Основният култ е към Св. Константин – земният наместник на Бога. Затова се провежда на празника на светеца и неговата майка Св. Елена – 21 май (3 срещу 4 юни стар стил). Един от изследователите на тайнствения ритуал е акад. Михаил Арнаудов. През 1933 г. той посещава нестинарското село Българи и описва подготовката и провеждането на обреда.

 

На всички, които са посещавали черноморското крайбрежие от Созопол до Мидия и гористите пазви на Странджа планина, с толкова български и гръцки села около Василико (дн. град Царево), Малко Търново, Бунар Хисар, Инеада и Виза, и са опознавали по-добре живота на населението, е правил силно впечатление разказът за така наречените нестинари. А които са виждали и самите нестинари, както те вършат своето древно богослужение и своя екстатичен танец в огъня, са оставали поразени от един подобен религиозен култ, гдето в пълен ХХ век чудото съперничи на дълбоката вяра.

 

След като бях чел описания на нестинарския обред от неколцина вещи наблюдатели и след като бях разпитал на самото място мнозина благонадеждни свидетели, през лятото миналата година аз посетих отново нестинарските села, за да изуча по-непосредствено странната религиозна преживелица и да видя със собствените си очи изпълнението на една своеобразна християнско-езическа мистерия.

 

Нестинари в село Бродилово, 1898 г.

 

На 2 юни 1933 г. потеглих с кола от Василико за с. Ургари (дн. село  Българи), 22 км навътре, сред вековни букови и дъбови гори. Пристигнал в селото, първата ми грижа беше да се запозная с „векилина“ на нестинарите, т.е. със стария Киро Костадинов, 68-годишен, който е бил доскоро официален представител на религиозната община и главен ръководител на обредната церемония. От него узнах, че на другия ден, св. Константин и св. Елена, когато е храмовият празник на черквата, ще стане традиционното шествие до аязмите (светите извори) и газенето в живата жарава.

 

На заранта, 3 юни, видях как след литургията в черква отвътре излязоха три празнично облечени момчета, с икони на рамо, и новият векилин пред тях, с кадилница в ръка.

 

Отнасяне на свещените икони

 

Шествието мина бързо през мегдана и влезе в отдалечената до 150 метра черквица на нестинарите, наричана „сто̀лина на св. Константин“. Влязох и аз вътре. Това беше малка, полутъмна стаица, гдето гореше огън на огнището и бяха наслагани икони на полицата. На стената висеше свещеният тъпан, който се откача и думка само на този ден. Няколко стари жени палеха вощеници на триножника и се кръстеха. Между тях главна роля играеше баба Нуна, престаряла жена със симпатично изражение на лицето, „главна нестинарка“ доскоро. Цялото село, празнично облечени мъже и жени, влизаха в параклиса, палеха свещи, носеха дарове (кърпи, свещи, пари) и заставаха отвън, да чакат образуването на шествието за аязмите.

 

По даден знак от баба Нуна, повикаха гайдаря, снеха тъпана, и всичко се приготви за тръгване. Щом писна гайдата и задумка тъпанът, настъпи нещо неочаквано за мен. Няколкото черно облечени жени, пребледнели като мъртви, мълчаливи досега, изведнъж избухнаха в истерични викове „Въх, въх!“, които хвърлиха в тревога, в свещен трепет, всички зрители. Под звуците на особената нестинарска свирня, някаква ръченица, те захванаха да подскачат насам-нататък ритмично, да се провикват страстно, с прострени напред или нагоре ръце, в транс, „прихванати“, както казваха селяните. „По-силно, по-бързо тъпанарят!“ извика баба Нуна, и буйната игра изпълни с ужас селяни и граждани, изненадани от тази екстатична криза, която се налагаше неумолимо като дълбоко и искрено преживяване.

 

 

Оглушителната свирня, стоновете на нестинарите в транс, миризмата на тамяна, тайнствената обстановка – всичко ме пренасяше в своеобразната атмосфера на един античен култ, гдето са се знаели същите „прихващания“ и същите танци. Това трая до четвърт час. После, спряла играта, шествието с иконите начело, нестинарите след тях и целият народ, потеглиха за аязмото на св. Константин, извън селото, в дола на реката, всред столетни букове.

 

Водосвет при параклисчето на извора; поръсване; пиене от светената вода и ядене от светения хляб; обредно хоро за здраве и връщане в селото, с нови „прихващания“ на нестинарите по пътя.

Най-интересното бе вечерта. Към 6 часа се накладе голям огън на мегдана, който се засили и догоря към 8 часа. Беше се вече стъмнило. Валеше и слаб дъжд, който можеше да попречи на най-важното обредно изпълнение, корона на празника. От „сто̀лината“ на св. Константин излезе отново шествие с иконите и нестинарите и се запъти бързо към огъня пред черквата. Гайда и тъпан гърмяха неистово, жаравата светеше ярко. Иконите застанаха от едната страна, гайда и тъпан от другата.

 

 

Гъста навалица народ в кръг заобиколи огъня, в трепетно очакване на чудното огнено изпитание. Тъмнина и тишина ни изпълняха с тревога. И ето, щом избухна свирнята, две нестинарки навлязоха, подскачайки в такт, в огненото гумно и минаха отвъд. Секунди на страшно напрежение; невероятното ставаше факт. Боси, с икони в ръце, „въхкайки“, нестинарките газеха из живата жарава, дебела до една педя, сякаш че не усещаха нищо и не изпитваха никаква болка и никакво обгаряне. И това цели пет минути, пет ужасно дълги минути, които биха били предостатъчни, за да се нарани смъртоносно всеки друг играч, неподдържан от видението на светеца, непреобразил своята душа до пророческа екзалтация.

 

Нестинарки в религиозен екстаз, 30-те години на ХХ век

 

Тъпанът и гайдата млъкнаха, играта свърши с кръстен знак на нестинарките и шествието се завърна в сто̀лината, за да насядат старците и нестинарките на благочестива свещена вечеря, сложена на постлан месал всред тая черковна обстановка. Смаян от видяното, изпълнен още от преживяното, аз наблюдавах спокойните сега актьори в една мистическа драма, чиито древни успоредици изпъкваха във въображението ми като коментар и първоизвор на запазената до днес обредна старина.

 

Защото несъмнено тия „нестинари“ (т.е. играчи в огъня, от гръцката дума „естия“, „нестия“, огън) ни отвеждат към древни източни мистерии, и особено км религията на персийския Митра и някои предноазиатски синкретични (смесени) култове, които са познавали същите огнени изпитания, същите шествия до свещени извори и същите посвещения. Целта е била навред същата, такава остава тя отчасти и до днес: спечелване на милост от бога (светеца) за здраве и плодородие, прогонване на болести, придобиване на дарба за пророчески видения и откровения, освобождаване от нравствени терзания и спасение на угнетената душа в един по-висок свят, чрез общуване или сливане с божественото начало, чрез мистическо „прераждане“.

 

 

На пръв план изпъкват днес, в тая загрубяла селска среда, материалните интереси, страхът от болести и неплодородие, лекуването на нервни разстройства; но несъмнено някога са надделявали по-високи духовни нужди за откъсване от бремето на греховност и за съкровено съединение с Бога, като извор на всяко истинско щастие. Екстазът е път към „нова светлина“, средство за изпълване душата с божествена сила.

 

Така днешният български обичай, оцелял в глухите и откъснати от света планински краища на Тракия и донесен някога от Изток, ни свидетелства като последно ехо за една величествена религиозна система и за един мироглед, който е бил утеха и крепка опора в живота векове наред преди християнството.

 

Проф. Михаил Арнаудов, 1934 г.

 

 

 

Още от категорията

Иранският Рубикон

Иранският Рубикон

Санкциите срещу Иран ще предопределят бъдещето на американското глобал...

2 коментар/a

православен на 24.05.2018 в 09:54
Езичество!
Друг православен на 12.06.2018 в 00:40
Ужасно езичество, от което няма отърване!

Напиши коментар