- Автор: Маргарит Ганев
- 10 Sep 2020
- 3906
- 0
Роден в семейството на банков чиновник, Жак Ширак завършва Висшето училище по администрация, което е световен еталон за подготовка на професионални политици. Още през 1962 г. е назначен за секретар в кабинета на Жорж Помпиду. На тридесет и пет години вече е депутат, а през 1968–1971 г. последователно – министър на трудовата заетост и на икономиката и финансите. От 1972 до 1974 г. е министър на селското стопанство. След като осигурява на Валери Жискар д’Естен солидна голистка електорална подкрепа в битката с Франсоа Митеран, закономерно става министър-председател /1974–1976/. Подава оставка вследствие възникнали разногласия с президента.
Държа да напомня, че във Франция е допустимо съвместяването на кметския пост с този на депутат или министър.
Така, запазвайки властта си в столицата, Жак Ширак е министър-председател от 1986 до 1988 година.
Според някои наблюдатели явяването му срещу Франсоа Митеран на президентските избори е обречено поначало на неуспех. Според други обаче това е генерална репетиция за истинския спектакъл.
След първия тур от президентската надпревара /23 април 1995 г./ лидира Лионел Жостин с 23,8 %, Жак Ширак е с три процента по-надолу. Едуар Баладюр държи стабилните 18,6 на сто, Жан-Мари льо Пен носи 15 %, а ръководителят на Френската комунистическа партия Робер Ю остава със скромните 8,6 %.
На 7 май Жак Ширак, благодарение мобилизацията на десницата, печели с 52,6 % срещу Лионел Жоспен , който от своя страна постига истински подвиг с 47,4 %.
Жак Ширак и Лионел Жоспен
На 18 май Ален Жюпе замества Едуар Баладюр начело на правителството и удържа поста малко повече от две години.
На 1 юни 1997 г. широката лява коалиция /социалисти, комунисти, еколози, леви радикали и представители на „Движението на гражданите”/ получава 319 от общо 577 места в Националното събрание. Срещу 257 на различните десни формации и само едно /!/ за Националния фронт, макар за него да са гласували 15 % от избирателите. Това е подходящ повод да напомня за изказаните от мен по-рано сериозни резерви към мажоритарната система.
Започва периодът на поредното и не съвсем приятно съжителство между президент и правителство. При това продължава пет години. Лионел Жоспен е министър-председател от 4 юни 1997 до 6 май 2002 година.
През 2001 г. името на Жак Ширак е забъркано и в корупционен скандал, а следващите президентски избори „чукат на вратата”.
На национален референдум, проведен на 24 септември 2000 г. продължителността на мандата на президента е намалена от седем на пет години, което е исторически пробив.
Успехът на Жак Ширак на изборите през 2002 г. не се дължи на този факт. На първия тур /21 април/ той получава само около 20 % подкрепа. Жан-Мари льо Пен с 16,9 на сто инфарктно изпреварва Лионел Жоспен с 16,2 %. Останалите гласове са съвсем разпръснати. При така създадената обстановка на втория тур всички са срещу Жан-Мари льо Пен и Жак Ширак е преизбран с 82,2 %.
Такова смазващо мнозинство не е постигал и според мен няма да постигне никой кандидат в историята на републиканска Франция.
Тук обаче е мястото да направя някои пояснения за „феномена Льо Пен”.
Жан-Мари Льопен с дъщеря си Марин.
Само на двадесет и седем години, той е избран за депутат /1956/ от националистическата формация на Пиер Пужад. Страстен военен парашутист, той служи като офицер разузнавач в Алжир. Създава Националния фронт през 1972 година.
По това време крайната десница е олицетворявана от Жан-Луи Тиксие Винянкур, който е определян като духовен наследник на маршал Филип Петен, както и от Жорж Бидо и Жак Сустел – „бащите основатели” на националистическата организация за запазване на „Френски Алжир”.
Жан-Мари льо Пен се оказва добър боец и в политиката. Поне десет години Националният фронт е „на дъното”, но от 1983 г. ситуацията се променя.
Тръгнал от 1,3 % на парламентарните избори през 1973 г. и от по-малко от 1 % на президентския вот през следващата година, той получава на местните избори през 1983 г. 11,3 %, а при гласуването за Европейски парламент през следващата година – 11 % и десет депутати.
Благодарение на пропорционалната система, на парламентарния вот през 1986 г. Националният фронт има 35 депутати.
На първия тур на президентските избори през 1988 г. Жан-Мари льо Пен е с 14,4 %, а през 1995 г. – с 15 %. Впрочем през същата година партията му печели постовете на кмет в такива големи градове като Тулон, Маринян, Оранж.
Поддържането на постоянна изборна подкрепа /10–15 %/ за период от повече от двадесет години не е по силите дори на традиционни партии!
Парламентарните избори на 9 и 16 юни 2002 г. осигуряват на десницата величествена победа.
Съюзът за президентско мнозинство /творение на Жак Ширак/ има 369, а Съюзът за френска демокрация – 22 места. На този фон социалистите са само със 141, комунистите с 21, а еколозите – с 3 избрани. Националният фронт няма представителство в парламента.
Парламентарните избори през 2002 г. бележат слизането на Френската комунистическа партия от „голямата сцена”. След като от първите години на Четвъртата република тя е неизменно първа или втора политическа сила и запазва стабилно присъствие до 1978 г., от 1981 г. започва декадансът. Първата причина за това е съюзът със социалистите, които решително стават лидери в лявото пространство.
Електоралният потенциал на Френската комунистическа партия в последвалите избори е „откраднат” от крайнолевите и еколозите, но в най-голяма степен от Националния фронт, който е предпочитан от работници и чиновници, от безработни и от доста млади хора.
Тези резултати развързват ръцете на президента и той има две относително верни правителства – на Жан-Пиер Рафарен /6 май 2002 – 31 май 2005/ и Доминик дьо Вилпен /31 май 2005 – 17 май 2007/.
- Петата република – дойде денят на Саркози
Както Жорж Помпиду нарича Жак Ширак „моят булдозер”, така Никола Саркози може да претендира за званието „булдозер на Жак Ширак”.
Той стартира в политиката твърде млад – на двадесет и две години. Не му пречи фактът, че баща му е чужденец – потомък на унгарски аристократи, който емигрира във Франция през 1948 година.
Без прекъсване Никола Саркози е депутат в Националното събрание от 1988 година. През 1993 г. е номиниран за министър на финансите и говорител на кабинета, а през 1995 г. става министър на вътрешните работи. През 2002 г. отново заема същия пост, но след това е призован да ръководи социалната политика, икономиката и финансите. През 2004 г. е избран с 85 % от гласовете за председател на управляващата партия. През 2005 г. за трети път се захваща с вътрешните работи, но в допълнение му дават устройството на територията. Така той става вторият човек в изпълнителната власт след министър-председателя.
Никола Саркози е в голяма степен креатура на Жак Ширак, но един журналист напомня още през 2005 г., че няма ненаказано добро. Именно тогава в навечерието на националния празник той отправя остра критика срещу своя ментор и с формулировката, че на французите не им е до речи, призовава президента да отмени празничното обръщение към нацията.
Въпреки не особено благоприятния климат около него Сарко успява да „се пребори”.
В края на 2006 г. той все още е изпреварван в сондажите от Сеголен Роаял, но новата година му носи аванс, който при това се увеличава. На първия тур на президентските избори /22 април 2007/, той получава 31,1 %, докато амбициозната му конкурентката има само 25,8 на сто.
Традиционно стабилен е центристът Франсоа Байру с 18,5 %, а Жан-Мари льо Пен, макар и в криза на доверието обира 10,4 %. На втория тур Никола Саркози получава подкрепата на 53 на сто от участвалите в гласуването.
През 2007 г. Франция, изживяла разочарование от дясното управление на президента Жак Ширак, гласува за Саркози с надеждата за по-добро. В дясното политическо надграждане Саркози стъпи на раменете на Жак Ширак и обеща, че ще бъде по-добър, без да има нито неговия опит, нито неговата биография.
На парламентарните избори през 2007 г. Съюзът за народно движение получава 39,5 %, а на второ място са социалистите с 24,73 %, центристите се задоволяват само със 7,63 %, а Френската комунистическа партия вече е в летално състояние с 4,29 %.
Този вот позволява на Никола Саркози да има вътрешен комфорт с изпълнителната власт и правителството на Франсоа Фийон да просъществува по време на целия президентски мандат /17 май 2007 – 10 май 2012/.
Това е феномен за цялата история на Френската република.
Никола Саркози и Франсоа Фийон
След доста стабилен мандат идва първото разочарование – той губи в президентската надпревара през 2012 година. Може би второто разочарование е по-голямо – на изборите за партиен лидер през ноември 2012 г. той е изпреварен от Жан-Франсоа Копе. Третото разочарование идва с факта, че Никола Саркози е първият френски президент, задържан под стража на 30 юни 2014 г. по повод нашумялата афера „Бетанкур”.
- Петата република и новото кратко възраждане на социалистите
Преди Франсоа Оланд на политическата писта е Сеголен Роаял, а още по-преди те са били заедно в живота.
Срещат се във Висшето училище по администрация и от 1977 г. започва връзката им, която е увенчана с четири деца.
Франсоа Митеран я оценява много високо, като публично заявява, че „Франция се нуждае от кройката на жени политици като Сеголен Роаял”. През 1991 г. тя вече е министър, а Франсоа Оланд – гледа децата.
Години на възход. През 2007 г. тя е кандидатът на Френската социалистическа партия за президент. Следва разочарованието – Франсоа Оланд започва сериозна връзка с журналистката от „Пари Мач” Валери Трирвильор, която е освен друго и семейна приятелка. Изборите са загубени, тъй като Никола Саркози съумява максимално да мобилизира своя електорат.
За изборите през 2012 г. Сеголен Роаял отстъпва водещото място на Франсоа Оланд. Дотогава той никога не е бил министър и масмедиите го разглеждат извънредно критично – от прекалено закръглената му фигура до провинциалното излъчване /той е депутат от селския департамента Корез/.
Той обаче от единадесет години е лидер на Френската социалистическа партия и в тази кампания „стъпва върху раменете” както на символа Франсоа Митеран, така и на Сеголен Роаял, която му осигурява подкрепа.
Франсоа Оланд и Сеголен Роаял
Франсоа Оланд заявява: „Аз съм такъв, какъвто ме виждате, в мен няма нищо изкуствено, нямам нужда да си слагам маска. Аз съм такъв, какъвто съм – обикновен, директен, свободен”.
Всъщност фаворитът на Френската социалистическа партия за президентски избори през 2012 г. е управляващият директор на Международния валутен фонд – Доминик Строс-Кан. Нелепата афера с тъмнокожа хотелска камериерка му урежда разправии със съдебната власт и го лишава от потенциал за политическо развитие.
Така Франсоа Оланд, който „нито е хитър, нито циничен” по думите на биографа му Серж Рафи, излиза напред. Той бързо е припознат от медиите и социологическите агенции.
Всъщност по спомени на неговата нова любима Валери Трирвильор още през есента на 2009 г. той се допитва до нея за евентуална своя кандидатура за президент. Тя му казва: „Ако смяташ, че си по-добрият – ще успееш”. Отговорът е бърз „Аз съм най-добрият”.
Спаднал благодарение на строга диета с десет килограма на тегло, Франсоа Оланд вдига процентите още на първия тур на президентските избори с 28,6 %, следван по петите от Никола Саркози с 27,1 % и от разбиващите традициите Марин льо Пен – 18,1 %, Жан-Люк Меланшон – 11,1 %, и Франсоа Байру – 9,1 %.
Както се казва на езика на футболните фенове, още тогава „мачът е свирен”. На втория тур победата идва победата за Франсоа Оланд.
На свиканите по традиция след смяната на държавния глава парламентарни избори Френската социалистическа партия печели незапомнените в нейната история 300 места в Националното събрание, а десницата остава само с 207 мандата.
Тук обаче идва един твърде горчив хап. Сеголен Роаял губи депутатското си място в Ла Рошел. Франсоа Оланд застава зад нея, но новата му партньорка в живота подкрепя другия кандидат /то бива ревност, то бива отмъщение, но защо по такъв начин ?!?/.
При този президентски цикъл се сменят три правителства – на Жан-Марк Еро /15 май 2012 – 31 март 2014/, Манюел Валс /1 април 2014 – 6 декември 2016/ и „за десерт” идва Бернар Казньов.
Твърде е рано да бъде оценяван като държавен глава Франсоа Оланд, но е извънредно показателен фактът, че той единственият президент в Петата република, който не се кандидатира за втори мандат, а партията му вече е поставена в поза „партер” на жаргона на борците.
Следва продължение...
Връзки: http://glasove.com/categories/komentari/news/zagadychnata-frenska-prolet
http://glasove.com/categories/komentari/news/izborite-vyv-franciya-zagadychnata-frenska-prolet
