Инстинктът спаси Борисов

В рамките на седмица Бойко Борисов изпадна в тежка ситуация. Изведнъж България постави под въпрос собствената си кандидатура за генерален секретар на ООН. Както често става, проблемите на премиера възникнаха заради приятелски натиск.

Приятелски натиск не толкова от чужди държави или тъмни сили, а от родни български политици и корпоративни кръгове. Разбира се, в комбинация бяха включени и аргументите на чужди авторитети. Кашата, която се забърка, се стовари директно върху главата на премиера и върху авторитета на страната ни. 

Самата кампания на България за ООН вървеше с вяла държавна подкрепа и изключително примитивен дебат вътре в страната. Извън границите ни българските дипломати някак притеснено се опитваха да се възползват от уникалния шанс, който се разкри пред държавата. А тук, на родна почва, от месеци се разиграва обичайната просташка кавга между ляво и дясно.


Тя бе толкова неуместна в дадения случай, колкото люпенето на семки по време на постановка в миланската "Ла Скала". Тон за това даде Георги Първанов с величавия си опит да притисне българското правителство (в което той имаше цифром и словом един глас) да номинира по-бързо очевидния български кандидат. Както се видя, малко след това, "натискът" му беше безсмислен, защото правителството очевидно функционира и без АБВ. Но все пак той предпочиташе да си придаде важност. 

Този залп от страна на "Аврора" бе достатъчен, за да скочат тъмносините играчи на политическия терен, които взеха енергично да припомнят къде истински, къде измислени истории от миналото на България. Цялата тази глупотевина се стовари върху авторитета на българската номинация и се оказа добре дошла за конкурентите на страната ни. Така безплатно обслужихме всички чужди на държавата ни интереси. 

В този порядък през всички изминали месеци от надпреварата можем да подредим и многозначителното мълчание на българския еврокомисар, която, както се казва на езика на институциите, "нито потвърди, нито отрече" своите апетити. 

За такава специфична позиция обикновено се подбират хора с богат дипломатически опит, и то не в двустранната, а в многостранната дипломация. Най-високи постижения в тази област очевидно има тази, която българското правителство избра. И това няма нищо общо с левицата и десницата. Просто България никога не е имала толкова високо класиран дипломат. Добре е да се прави разликата с високо пласиран чиновник, какъвто е случаят с г-жа Кристалина Георгиева. Не омаловажавам качествата на нито една от двете, но те се намират в две различни галактически системи.


За всички месеци от старта на кампанията до днес не се намериха добросъвестни дипломати, представители на държавата, които да обяснят, че ООН е територия на съгласието и място, където мирът е висша ценност. Това не е идеологически инструмент, който се блъска по катедрата като обувката на Никита Хрушчов. Там се решават глобални кризи и се налага да се търси съгласие между държави с изключително разнообразни политически системи, обичаи и икономики. Това драматично различава Европейския съюз от организацията, наречена ООН. Критериите, които залагаме тук като предпочитани от нас, нямат нищо общо с тези в Мали, Иран или Никарагуа...

В този смисъл спекулацията, която бе разиграна пред Борисов за някаква кандидатура на Европейската народна партия, бе абсолютен блъф, защото кандидатури се издигат от отделни държави, а не от политически семейства. Инак утре някой трябва да попита либералите в Европа кого са издигнали или да звънне на Станишев, за да разбере кой е издигнат от ПЕС.

Но такива комични опити никой не прави, защото е ясно, че ЕНП няма своя кандидатура. Манипулацията стигна такива висоти, че бе употребено участието и името на Германия, сякаш това има някакво значение в надпреварата за генерален секретар. От края на Втората световна война Германия заема точно определено място, може би несправедливо, но справедливостта могат да възстановят единствено петте постоянни членки на Съвета за сигурност и никой друг. Така че от състоялия се скандал между Берлин и Москва никой не спечели. Ако трябва да сме актуални, в тази надпревара по-голямо значение имат Сенегал, Египет и Венецуела като непостоянни страни - членки на Съвета за сигурност, отколкото Берлин, който не е. Атаката за влияние върху Борисов не отчете дори и това.


Следващата спекулация беше озаглавена "незадоволително класиране". Отново нито един добросъвестен дипломат не обясни - от името на държавата - на широката публика, че това е по-скоро "кастинг", който ще послужи за преговори между 5-те големи - Русия, Великобритания, Франция, Китай и САЩ. И е важно кой е в дъното на таблицата, защото тези кандидати сами се оттеглят. Българският кандидат заедно с португалския демонстрираха най-константни постижения, докато другите се движеха по асансьора от второ до девето място инцидентно, а някои въобще не отлепиха от дъното. 

Накрая, за разлика от спортните състезания, където е важно кой е първи, втори или трети, в надпреварата за шеф на ООН се водят преговори между петте "съдии". А съвсем накрая - между двамата големи - Съединените щати и Русия. Може да е неприятно или недемократично, но това са правилата на тази игра. 

Факт е, че за 6-7 кандидати, които са класирани зад Бокова, на нито една държава не й хрумва безумната идея да ги замени с други. 

След цялата тази каскада от манипулации и злоупотреба все пак инстинктът на Борисов проработи и той не допусна безумната грешка да замени кандидата си с такъв, който предварително е обречен на неуспех, заради реакцията на минимум три, а най-вероятно и четири от 5-те постоянни членки на Съвета за сигурност. Страната ни щеше да стане център на скандал, от който никой няма нужда, а Борисов щеше да носи персонална отговорност за това.

 Източник: http://www.segabg.com/article.php?id=822641