Ген. Радев пред "Галерия": Афера с любовница? Това е жена ми!

Кандидатът за президент на БСП ген. Румен Радев се оказа „замесен“ в почти мистериозен скандал. Медийната шумотевица около личния живот на доскорошния шеф на ВВС и откровените обвинения срещу него в лъжа – не живеел със законната си съпруга, а с „любовницата“ Деси, буквално шокираха. Може би най-много самите тях. Двамата – ген. Радев и Десислава Генчева, се съгласиха да разкрият какви са отношенията им, какви са страховете и мечтите им. И най-вече какви са вижданията за страната на претендента за президент.

- От седмица вие – генерал Радев, и жената до вас сте може би най-обсъжданата двойка, някои медии разпространиха „сензационната“ новина, че живеете с любовница, а не със законната си половинка. Стигна се дотам, че дори ви обвиниха в лъжа. Гледам ви сега и двамата – щастливи и усмихнати, уточнете какви са вашите отношения с Десислава и защо не отговорихте веднага на нападките?

- Нямам навика да афиширам личните си отношения. Винаги съм се стремял да държа близките хора встрани от динамиката и предизвикателствата на професионалните си и обществени ангажименти. Когато отговорих на въпроса за моето семейно положение, че съм семеен с  деца, не излъгах. Тази взривила се бомба за моята „любовница“, всъщност се оказа лъжа. Десислава е моята законна съпруга. Разведен съм от години, имам втори брак. Поддържам коректни отношения с бившата си съпруга. Тя е прекрасен човек и чудесна майка на децата ни и като цивилизовани хора правим всичко възможно да поделяме грижите за тяхното отглеждане, възпитание и образование. 

Да, имах тежък момент в живота си, когато трябваше да взема решение, но избрах да не живея в лъжа - със себе си и най-вече с хората, на които държа.

- Колко деца имате общо с Десислава?

- Като за италианско семейство – две деца от моя бивш брак и едно от бившия брак на Деси. Моите са тийнейджъри – момче и момиче на 13 и на 15 години. Нейният син е малко по-голям – той вече е млад мъж, състезател по волейбол, завърши испанска гимназия с отличие.

- Генерал Радев, за професията ви на летец сигурно мечтаят почти всички момчета като малки, а жените – може би няма жена да не харесва пилотите. Нормално е, летенето все пак е част от романтиката на земляните. Откъде дойде любовта към небето и летенето, особено на изтребител?

- Почти всяко момче има такава мечта – при едни отшумява бързо, при други остава докрай. Бях в трети клас, когато в моето село Славяново, Хасковско, дойде автобус - по онова време имаше пътуващи книжарници. Оттам си избрах една книга, която ме грабна веднага. Казваше се „33 стъпала в небето”. В нея на много достъпен език беше написано всичко за авиацията и имаше страхотни илюстрации. Изчетох я на един дъх и вече знаех, че ще бъда летец. И то на изтребител.

Като инструктор-пилот, подготовка за полет 2016г.

- Това ли е вашият ярък спомен от детството?

- Цялото ми детство е ярко. Живеех на село в безгрижие, в хармония с природата, с типичната българска култура и непринуденост на онова време. Прекрасни години, които днес децата ни не разбират. Навсякъде ходех с дядо си, той беше човекът, който ме възпитаваше. С труд, с книги – той много четеше. Имаше огромна библиотека и от него научих много неща.

- Мечтата за високото и височините винаги ли е била повече от всичко, което сте искали?

- Зависи какво високо. Не възприемам високото като да се издигнеш над някой друг. Възприемам го като да издигнеш себе си в своя душевен мир. Да изградиш сам своя свят, който да ти носи удовлетворение. И да имаш по-широк хоризонт към света. За мен това е животът. Не толкова, че можеш да летиш страхотно на един самолет, а как да изградиш и преодолееш себе си, за да можеш да летиш така. Това е дълъг процес на себеизграждане, себеанализ, себеутвърждаване. Това е пътят. Не можеш да вземеш човек от нищото, той да излети на изтребител и да направи някакви чудеса. Това са години работа, четене, невероятен труд и най-вече самоусъвършенстване. В професията на летец няма как да оцеляваш и побеждаваш, ако сам не се изградиш. Това е и красотата на тази професия. 

- Ако ви кажа „Високо, високо, високо”, ще продължите ли с нещо тези думи?

- „Високо застани, над завист и обида, над дребните сплетни...“ Песента на ФСБ, разбира се, и страхотният текст на Евтим Евтимов.

- Обещахте ли си нещо след първото издигане в небето? Поколебахте ли се дали ще се справите?

- Първото издигане винаги е с инструктор, сам няма как да излетиш, да не говорим за кацане. То е шокиращо и комплексиращо, и смазващо. Хем красиво, хем страшно. И първият въпрос, който ме връхлетя, беше: Ще мога ли да се справя с това? Защото изглежда ужасно, страшно, сложно, невъзможно. Последва мобилизация, много работа... Сега си спомням с умиление за тези първи полети. Те са изключително елементарни в сравнение с това, което прави един летец после в кариерата си като сложност, риск и предизвикателство. Тези първи полети са много важни. Някои хора не издържат, отказват се. Нормално е, човек трябва да има реална преценка за себе си.

Прочутият полет на ген.Радев по време на авиошоуто "Това сме ние", октомври 2014

- Екипен играч ли сте, или сте по-скоро индивидуалист? Отстрани изглежда така – пилотът е сам горе...

- Без екип няма резултат. Особено когато работим в сложни области на човешката дейност. Да вземем ръководството на  Военновъздушните сили, които са сложна система от системи. И трябва да имаш много силен екип, така да го сглобиш и да разпределиш хората отвътре, че те взаимно да се допълват, да изградиш механизмите на взаимодействие, на координация, на съвместни усилия... И този екип да покрие абсолютно разнородни области - като се започне от бойна и летателна подготовка, безопасност на полетите, логистика, комуникация и навигация, радиотехнически и зенитно-ракетни войски, социални дейности, финанси, правни въпроси. За да лети един изтребител, се грижат стотици хора, и то не само на летището, цялата логистика, охрана, битови дейности и какво ли още не.

- Но това изглежда невъзможно за силите на един човек?

- Да, той не може да обгърне всичко. Един човек не може да разбира от всичко в държавата. Никога не съм твърдял, че разбирам всичко в систематана ВВС. Но съм имал страхотен екип – хора, които наистана разбират. И тук е голямата тънкост. Не е въпросът да си само мениджър, трябва да си лидер. Трябва да можеш да гласуваш доверие на хората. Да им даваш посоката. Да ги водиш с личен пример. Оттъм нататък, когато изградите доверието помежду си, работата върви гладко.  

- Кое е най-важното за един лидер?

- Да дава визията. Той трябва да даде визията за години напред, да определи стандартите и правилата на играта. Хайде сега да видим къде е нашата визия, къде са ни стандартите, къде са ни правилата! На държавата наистина й липсват политиците визионери, които да знаят какво трябва да направят. Освен визията лидерът накрая поема и цялата отговорност. 

- Как подбирате приятелите си, хората около вас? За един кандидат за президент приятелският му кръг ще бъде под лупа.

- За разлика от екипа приятелите си не подбирам по критерии. Приятелите са повече въпрос на вътрешно усещане, на хармония в отношенията. Да сте настроени на една струна.

- Предполагали ли сте въобще, че съдбата може да ви предложи такова предизвикателство – да сте кандидат за президент?

- Никога в живота си не съм имал идеята, мерака и амбициите да ставам президент. Аз все пак мога да правя нещо друго, и то доста добре. Доказал съм го с целия си досегашен живот.

- Какво се промени от момента, в който ви се обади Корнелия Нинова с предложението да бъдете кандидат-президент? Какво последва?

- Дълго време не мислех нищо. Това е било далече от мен. Цял живот си се развивал и като знания, и като умения, дори като физика и психика в едно направление: да бъдеш успешен там. А сега изведнъж - някакво различно направление... Казах на г-жа Нинова, че трябва да помисля. Настина ми трябваше време. Предложението дойде в момент, в който вече бях взел решение да напускам. Бях осъзнал, че съм изчерпал всички възможности да предотвратя пагубните за авиацията процеси и да направя нещо повече за нея.  

В това предложение видях възможност да продължа борбата, която водех, но вече не само за авиацията, а и за всички нас – българите. Реших, че тази кауза си струва въпреки калта, в която щях да нагазя. Не бягам от предизвикателствата. Спомних си първите дни в американската академия и стената, която трябваша да преодолея. Спомних си първите свободни въздушни боеве срещу F-15 и F-16 и победите. И си казах: Мога!

И спусъкът беше натиснат на 2 август, когато видях и чух в Граф Игнатиево какво казаха министърът на отбраната Николай Ненчев и премиерът Бойко Борисов за мен, за моите „отдавнашни политически пристрастия“, за състоянието на ВВС и за военните изобщо. Когато следобед същия ден ми се обади Корнелия Нинова с въпроса дали приемам предложението, аз казах „Да!”.

Преди полет на МиГ-29

- С кого се посъветвахте първо – с Десислава или с ваши приятели?

- Първият човек, с когото обсъдих предложението, беше Деси. Това са сериозни неща. После отидохме до моите родители, говорихме и с тях. Обясних им какво евентуално може да стане, как ще се промени и техният живот. Говорихме с децата ни, исках и тяхното мнение, как биха приели това предизвикателство.

- И каква беше реакцията им? Вашите, генерал Радев, са по-малки, те разбраха ли за какво става дума?

Десислава: - Малкият, който е на 13, каза, че не иска някой да го охранява, когато играе футбол. 

Ген. Радев: - Така беше. Те са разумни деца. Дъщеря ми е на 15 и тя също обича нови предизвикателства. Увлича се много по фотография. Помисли и каза: „Защо не! Най-малкото ще бъде интересно”. А синът ми в момента се интересува основно от футбол. Когато му обясних за какво става дума, че ще има серизни изпитания, той ми каза: „Защо не си гледаш спокойствието, защо ти е всичко това?” (смях). Между другото той разсъждава страшно трезво и прагматично. Всичките му усилия са хвърлени в тренировките по футбол. Радвам се, че нещо го увлича изцяло. Той е отдаден напълно на футбола, а за един мъж е важна физическата подготовка. Младите хора сега почти не спортуват, а спортът освен физика възпитава и характер.

- Има песен „Велик е нашият войник”, но няма „Велик е нашият политик”. Може ли това да стане?

- Възможно е само тогава, когато хората повярват в своите политици. Представяте ли си политиците да са като един летец на изтребител – та той залага своя живот в името на хората и родината си. Дали всеки изпечен политик би направил това – да заложи живот в името на народа си? Ей тогава може и да се напишат песни за тях. Но сега не виждам такива предпоставки. Трябва да се извърви дълъг път.

- Сигурно като всеки човек имате мечта да промените нещата към по-добро. Но едно е мечтата, друго е реалността. Кое е първото, което искате да направите?

- Политиците първо трябва да заслужат доверието на хората. Искам да покажа, че в политиката може да има мисъл за обикновения човек, а не толкова за партията, която те е издигнала. Че трябва да има принципи, които да не разрешават да се водиш от интересите на този или онзи. Необходим е човек, който е готов да заложи себе си в името на другите. Това не го виждам и искам да го направя, имам сили за това. Нашите политици обикновено залагат другите в името на себе си. Ето това уравнение трябва да се промени.

На връх Шипка със симпатизанти

- С какво са свързани най-големите ви страхове в тази кампания?

- Още незапочнала, тази кампания се изроди. Тук дебатите са кой кого кога защо и поради какви зависимости номинира, ще подкрепя или ще удря в гърба. Липсват реалните дебати за същността на президентската институция. Липсва дискусията кой като личност с доказани качества – и професионални, и морални, и чисто човешки, е достоен да я оглави и каква визия ще предложи на своите сънародници. Освен това - доколко този човек ще може да  удържа тази мисия независимо от натиска впоследствие, като проследим неговата цялостна житейска биография. Дебати няма. Та то няма дори личности. Има слогани на партии, без да е посочена личността. Извинете ме, но тук говорим за президентски, не за парламентарен вот. Всичко е тотално сбъркано в самия му зародиш.

- Притеснява ли ви хаосът, който настана в БСП? Излезе наяве и вътрешната опозиция.

- Това са си отношения вътре в партията и не е моя работа да се намесвам в тях. Аз комуникирам с хората, това е моят подход.

През цялото време Десислава слуша внимателно разговора. Отпива от кафето и се усмихва. Решавам да разтоваря малко генерала от сериозните въпроси - все пак обикновените неща от живота често са по-интересни от голямата политика, и се обръщам към съпругата му.

- Какви са вашите страхове, Десислава, за генерал Радев?

- Дали ще издържи – от това се притеснявам. Въпреки че той е показал, че има много устойчива психика. Познавам Румен, познавам генерал Радев отдавна и знам що за човек е. И мисля, че ще издържи.

- Но как ще го опазите от враговете му?

- Той е достатъчно разумен, за да се пази сам. Имам много развита женска интуиция и чисто по женски понякога споделям опасенията за някого или за нещо. Негов е  изборът дали ще ме послуша ли не. Той си знае пътя. Ако се усъмня в нещо, му задавам въпросите, които според мен би трябвало да си зададе той самият. Той е достатъчно умен, за да намери решение за себе си.

- Качвали ли сте се заедно двамата на изтребител?

- Не! Откакто се познаваме, го моля това, но той е непреклонен.

- Защо, генерале, не искате да я качите с вас?

Ген. Радев: - Това е абсурд! Няма такива възможности изобщо това да се случи, а и не трябва. Летателните часове на нашите изтребители са толкова малко, нека ги оставим на летците, които трябва да си вършат работата – да летят, да дежурят. 

Десислава (усмихва се): От всичко губя аз. Познаваме се отдавна, но той винаги е бил против да ме качи на изтребител. Искала съм поне да седна в кокпита, да запали двигателя – и да усетя тръпката. Но той е категоричен, че не може.

- Какво ви спасява в тази враждебна среда, Десислава?

- Чувството за хумор. Гледаме да не се вземаме на много сериозно. Ако някой му лепне етикет от телевизионния екран, той става нарицателен вкъщи и започваме да се шегуваме. Не обръщаме внимание на нападките. Но ако има резон в някоя критика, сядаме и я обсъждаме. 

- Повече еднакви или повече различни сте?

- Повече различни и мисля, че това е хубавото. Защото той е човек, който гледа по-глобално на нещата. Все пак е и зодия Близнаци. Аз съм Рак и непрекъснато потъвам в дълбоки анализи. И в един момент, когато неговото глобално се сблъска с моето детайлно, става много интересно. Трудничко е. Често спорим. Но пък тогава се ражда решението.

- Скривате ли се вкъщи да плачете тайно?

- Не. Споделям всичко с него. Свикнала съм в моите взаимоотношения да си казвам винаги истината.

Ген. Радев: И това невинаги е приятно...

- Значи вие, Деси, не стискате зъби...

- Има хора, които ме ценят за това. Има и други, на които това не им харесва. Но това съм аз. Не мога да се променя. Когато ме заболи, го казвам. Когато ми е хубаво, пак го казвам. Не стискам зъби и нямам поводи да плача.

- Какво обичате да правите заедно, имате ли любимо занимание?

- Много обичам класическата музика и ходим на концерти, изложби. Той изтърпя дори Вагнер. 

Ген. Радев: - Другото е, че Деси чете ужасно много. Познава толкова много автори, книги, жанрове. Аз чета също много, но основно специализирана литература. Благодарен съм й, че ме върна отново към художествената литература.

Десислава: - Книгата за мен е това нещо, което развива въображението ти, отваря сетивата ти, дава ти различни гледни точки, освен това те потапя в един различен от действителността свят. Ако имаш проблеми и въпроси, може да ти даде решенията. Особено ако попаднеш на точната книга в точния момент.

- Имате ли си ваша песен?

- Любима ни е песента на Ерос Рамацоти и на Анастейша I Belong to You. 

За обучението му в Американската военна академия, както и други любопитни подробности от живота на ген. Радев, четете в цялото интервю в новия брой на  „Галерия“. Там ще видите и непоказвани до сега снимки от личния му архив.