Енорията на Руската църква в София въстана срещу скандални действия на игумен Филип

<p>Под писмото са се подписали над 100 души. Въпреки всичко дяконът бива преместен в храм "Св. Седмочисленици", а опитът за диалог с настоятеля се окачествява "като бунт на българите", въпреки че сред подписалите се има както много руснаци, така и хора с руско-българско потекло.</p> <p>В отговор на писмото на вярващите настоятелят игумен Филип отпраща да служи в отдалечената болнична църква "Св. Пантелеймон" в кв. Княжево другия свещеник от български произход отец Николай Нешков. Той е дългогодишен свещеник в Руския храм и изповедник на голяма част от енориашите. Това предизвиква хората да напишат ново писмо. То е адресирано до Българския патриарх Максим и Патриарха на Русия Кирил. &nbsp;</p> <p>В него вярващите пишат, че твърденията от типа "българите искат да ни отнемат църквата", "руската църква е такава само външно", "нека поне в тази църква всичко е като при нас, в Москва", "на който не му харесва, да отива в българските църкви" са нелепи и инсценират руско-български конфликт, с който настоятелят се опитва да оправдае създалото се напрежение. Според тях, разпалвайки националните чувства на някои от руските енориаши, отец Филип консолидира около себе си група привърженици, обещавайки им да създаде "истинска руска църква", в която ще се служи по стария календар. Така в неговите подписки се включват и енориаши от старостилната църква в кв. Бъкстон, както и други привърженици на стария календар.</p> <p>Скандалите около Руската църква в София се разгоряха още с идването на игумен Филип. В интервюто си пред българския "Църковен вестник" той обеща внимателно да изучи духовните традиции на Подворието и трепетно да ги опазва. Вместо това обаче още в първите месеци от служението му се появяват богослужебни промени, въвеждат се строги дисциплинарни наказания сред служещите в храма, в търсене на чудеса о. Филип нарежда да се четат личните молитвените писма към архиепископ Серафим &ndash; неприемлива практика дори по светските морални норми.</p> <p>Игумен Филип лично изработва нов устав на Подворието, но вместо той да бъде внесен за одобрение в Българската православна църква (БПЦ), настоятелят два пъти се опитва да го узакони чрез Дирекцията по вероизповеданията, където, за щастие, и двата пъти отхвърлят молбата му. Подобна регистрация би означавала признаване на Руското православие като ново вероизповедание &ndash; ситуация, немислима на каноничната територия на Българската православна църква.</p> <p>Дори и това да бъде избегнато обаче, си остава предвиденото в този устав даване на неограничена власт на настоятеля на Подворието за кадрови промени, оставането в храма само на руски свещеници, безконтролното осъществяване на всевъзможни видове дейности, сред които е и тревожната за Св. Синод на БПЦ вероятност да бъдат предявени претенции към църковни имоти, някога предадени от руска страна на Българската църква. Сред тях са храм-паметника в Шипка, както и няколко бивши руски храма и манастира в различни градове в България.</p> <p>"До скоро енорията на Руската църква беше образец на духовно единство на две хилядолетни православни традиции. Богослуженията винаги събираха множество богомолци, енорийският живот съединяваше руснаци, българи и хора от други националности.</p> <p>Подписката срещу игумен Филип е подкрепена от българи и руснаци, между които: Емилия Дворянова (писател), Атанас Славов, Антония Анакиева и Антоанета Панова (юристи), Георги Тенев (драматург), Евгения Атанасова-Тенева (журналист), Стефан Илчевски (богослов), Александър Осиченко (оператор), доц. д-р Иван Литвиненко (детски невролог), Нина Николаевна (инженер). Подписката се подкрепя и от Теодора Димова (писател и драматург).</p> <p><em>По повод скандалите в Руската църква публикуваме текстът на Неда Денева, която е част от енорията. Текстът е публикуван в блога <a title="http://enoriata.blogspot.com/2012/03/blog-post_12.html#!/2012/03/blog-post_12.html" href="http://enoriata.blogspot.com/2012/03/blog-post_12.html#!/2012/03/blog-post_12.html">Енорията.</a></em></p> <p><em></em><strong>За енорията, дома, и &bdquo;смирението&rdquo;</strong></p> <p><em>Неда Денева</em></p> <p>Кое ме кара да ходя на църква? Вместо да мързелувам вкъщи и да закусвам бавно в неделя, аз ставам рано, прекосявам Оборище от единия до другия му край и се озовавам в Руската църква. И не просто в неделя, а винаги, когато има празник. Отивам там, където всекидневието е прекъснато и царува друго време, друг смисъл. Където е пълно с радост, и сериозност, каквито шумът на живота отвън не ти позволява да чуеш. Кое ме кара да се връщам тъкмо там, в Руската църква, всеки път, отново и отново, след дълги пътешествия и животи по света, в други градове, по други улици, и в други църкви? Кое ме кара да знам, че там е моят дом, откъдето няма да ме изгонят, където няма да ме погледнат с недоумение коя съм, въпреки дългото отсъствие, където няма да ме смъмрят или просто да ме оставят незабелязана?</p> <p>Отговорът е сложен. Господ ме е довел в тази църква преди десет години неслучайно. При тези свещеници, при този изповедник, при този хор, при тези свещарки, и в тази енория. И в Лондон, и в Кеймбридж,и в Будапеща, където съм живяла, свещениците са чудесни проповедници, хорът пее много хубаво, служителите в храма са любезни. И все пак, никъде не съм се чувствала у дома, никъде не съм била жива част от това тяло, което заедно живее живота си, онзи живот, празничният, радостният, пълният с надежда.</p> <p>Само тук, в Руската църква, съм си у дома.</p> <p>И това е заради личното отношение на всички. Заради изповедника ми, отец Николай, заради отец Симеон, заради дякон Сава, заради хора, заради свещарките. И... заради цялата енория. Заради всички тези останали хора, с които заедно се причастяваме, заедно се молим, заедно се радваме и заедно скърбим. Немалка част от тях са ми най-близките приятели. С тях водя не само най-сериозните и важни разговори, но и са ми най-твърдата опора. И това са все хора, които са се появили в живота ми тъкмо като част от тази енория. Без тях щях да съм нищожна и безсилна. Те са тези, които ме поддържат и ми помагат да се справям с живота си. Които ме подсещат, когато прекалявам или се излагам, които ме подкрепят, когато се отчайвам, които ми се присмиват нежно, когато се възгордявам... Без укор, с любов. Които ми дават пример със своя живот, даже, когато е напълно различен от моя в момента.</p> <p>Ето това е, което ми помага да ходя на църква и да не изпадам в леността на всекидневието и в отчаянието от собствената си незначителност, всичко това заедно, тази енория, това живо тяло, без което църквата не е църква, не е нищо. Господ ме води в църквата, но енорията ми помага да не се отклоня, да не закриволича повече, да не бъде оставена сама на себе си и да изпадна в съмнения.</p> <p>И тъкмо това е разкъсано и разкървавено в момента! Да, звучи патетично. Но нямам други думи, с които да опиша усещането ми при влизането в църквата и при общуването с другите миряни в последните седмици.</p> <p>Аз се завърнах от моите дългогодишни пътувания, с надежда и радост, че най-сетне ще съм си у дома, най-сетне ще спра да бродя по чужди енории, по чужди &bdquo;семейства&rdquo; и ще съм си тук, където всичко си е на мястото. Но какво заварих вместо това? Хаос, сивота, самодоволни усмивки, злобни погледи, презрение, театрално богослужение. Напрежение, напрежение, напрежение. От всички за всичко. О. Сава &ndash; изгонен, о. Николай &ndash; тормозен, преместен, отдалечен от всички ни, о. Симеон, между чука и наковалнята, половината от близките ми енориаши с децата си ги няма, другата половина се присвиват, все едно изпитват физическа болка. А сред тях преминава по някое самодоволно &bdquo;царствено&rdquo; лице. Настоятелят безчинства тихо, секретарят о. Зотик, безчинства шумно. Лъжат, обвиняват, плетат интриги, заплашват, унижават, гаврят се с о. Сава и с о. Николай. Към миряните не поглеждат, те не са важни и без това. Най-много да ги погледнат с презрение. &bdquo;Хората идват и си отиват, свещениците идват и си отиват&rdquo;. Този израз на настоятеля ми се набива в главата от всичките разкази, които слушам денонощно. Не мога да проследя, а и не искам да повтарям всички безумия, които чух откакто съм си дошла преди един месец. Всеки ден се случва нещо ново и по-страшно.</p> <p>Какво искаме ние? Кои сме ние? Вече не знам! Знам, че преди руснаците и българите се черкуваха заедно, причастяваха се заедно, молеха се заедно. Имаше лоши погледи понякога, имаше дърляне за забрадките при идването на нов настоятел, имаше групичка ентусиасти &bdquo;за честото причастяване&rdquo; и други, които гледаха с неодобрение. Не всичко е било идеално, не всички са били единодушни. Може би напрежението е тлеело, а аз не съм искала да го видя. А може би, както във всяко семейство, конфликтите са били все пак всекидневни, незначителни, а същественото е бил съвместният евхаристиен живот, възможен с компромиси.</p> <p>Сега вече няма едно &bdquo;ние&rdquo;. Сега сме &bdquo;ние&rdquo; и &bdquo;те&rdquo;. Едните, &bdquo;ние&rdquo;, не могат да понесат разделението, не искат да го понесат, не искат да приемат, че заветът на дядо Владика ще бъде стъпкан, че това, че сме се причастявали заедно, нищо не значи, че църквата ще се раздели на &bdquo;радикалните руснаци&rdquo; и другите &ndash; &bdquo;по-меките&rdquo; руснаци и българите. Не искат да приемат, че може църквата да се дели на етнически принцип. Не искат да допуснат генерализирането на стереотипни руснаци и българи, които да бъдат насъсквани едни срещу други. Другите, &bdquo;те&rdquo;... не знам какво искат. Само чувам от тях &ndash; &bdquo;пост, е, смирете се!&rdquo; Но както ще се смиряваме, така тези &bdquo;те&rdquo; си позволяват да крещят и обиждат публично най-благия човек, когото познавам, нашия дякон, който все търси оправдание за тях...</p> <p>И ето че тук идва и въпросът за душите ни. Кой е фарисеят? Да не излезем ние? Дали всичко това не разкрива и най-черните дупки в нашите души? В моята душа? Мога ли да не се възгордея от това, че виждам, че те безчинстват? Мога ли да целуна Кръста от ръцете на онзи, който вреди и съсипва изповедника ми, най-близката ми приятелка, и църквата? Мога ли да се причастя от ръцете на другия, който злосторничи, злослови и лъже? Мога ли да продължа да ходя, неделя след неделя, и то не кога, ами през Великия пост, в очакване на Пасха, там, в сивотата и напрежението и да не избягам панически другаде, където е прогонен изповедникът ми и където ще видя част от лицата, които до скоро са правели църквата дом? И ако всичко това се случи, няма ли да се окаже, че съм се предала, че съм се отказала? Че съм потърсила удобното, лесното? И съм позволила неправдата от това един дом да бъде разрушен, да възтържествува? И същевременно, няма ли да се окаже, че съм се възгордяла невиждано от това, че съм прозряла кое е правдата? Как човек успява да не погуби душата си всред всички тези страсти?</p> <p>Не знам! И ме е страх от това, което предстои. Ето това постигат игумен Филип и неговият секретар Зотик. Страх и свито сърце. И дълбоко презрение! Но аз отказвам да преминавам така през Великия пост! Знам, че това, което се случва е неправда. Неправда спрямо волята на владика Серафим, спрямо енориашите, едновременно спрямо &bdquo;нас&rdquo; и &bdquo;тях&rdquo;, спрямо всеки от нас лично, и спрямо Христос. Да, тази неправда може да доведе до нещо добро, защото за Господ няма нищо невъзможно, а ние не можем да гадаем каква е волята Му. Но знам, че въпреки това трябва да изкажа тази неправда пред всички. Иначе ще се превърна в лъжец и съучастник.</p>