Да бъде добър диригент е осъществената мечта на виртуозния цигулар Саша Попов

Царският военен симфоничен оркестър (днес Софийска филхармония) под диригентството на професор Саша Попов - негов основател (в центъра с мундир и скръстени ръце), вероятно около 1937 г.

"Млад на възраст, стар като артист. Но не остарял в смисъл на старомодност. Напротив. Сашо Попов върви със стъпките на времето – и както ще видим по-долу, тепърва мисли да прави изкуство.

Не е вече детето Сашо Попов. И сега мнозина, когато чуят името му, най-напред си представят едно малко хубаво дете, с къси панталони и цигулка половинка или четвъртинка. Мина това време. Но аз ще почна от него.

Терасата на „Юнион палас“ предразполага към разговор. О т нея се разкрива широк изглед към Двореца, към Народния театър – красиво потулен от дърветата на Градската градина. Долу автомобили прекосяват хубавия европейски площад; жени и мъже са тръгнали на разходка.

Привечер, приятен декор за раздумки.

- Като дете как си гледал на публиката, Сашо? Съзнавал ли си какво вършиш…

- Да ти кажа откровено – отговори Сашо Попов на тоя въпрос – мен са ме подлъгвали с бонбони и шоколади, за да свиря. Веднъж на един концерт във Военния клуб стана нужда в последния момент да идат да ми търсят бонбони, защото бях заявил: „Не ща да свиря!“

- Значи ли това, че не си обичал цигулката, че не си имал влечение към нея?

- Смътно си спомням когато за пръв път ми разкриха нотите. Това стана в Ловеч, от дъщерята на хазайката ни. Заби ми се в главата едно „до“ и по цял ден рисувах на празен лист черти и винаги върху тях по едно „до“. Учителката ми беше ученичка. Не знам отде се намери една цигулка. Беше голяма, та майстор Цеко отряза задната ѝ част. Музикалните си дарби проявявах с това, че все пеех „Шуми Марица“ – и вкъщи, и когато отивах у касапите за месо.

- На каква възраст си бил?

- На 4 години. Тате беше учител по музика в гимназията. Неговите ученички ме въвираха в някое кьоше и насила ме караха да изпълнявам гамата. Обичах много черковния хор.

- После? Дебютът ти?

- Баща ми се залови с мене. За пръв път свирих на първия музикален конгрес в София. Беше точно 15 август 1904 г., в една къща, на мястото на която сега се издига Демократическият клуб. Присъстваха 30 делегати. Оттогава – 25 години. Свирих „Сицилиана“ от опера „Кавалерия Рустикана“, соло, без пиано. Бях на 5 години.

1911 г.

- Къде е следвал баща ти?

- В Прага и Букурещ. И той беше делегат на първия музикален конгрес. След тоя конгрес постъпих ученик в частното музикално училище, което после стана държавно. Учител ми беше Петко Наумов. Това училище се намираше на ул. „6 септември“. Помня, че веднъж, след като се мъчех безуспешно да стигна дръжката на входната врата, помогна ми един господин. Помолих го сам.

- Свиренето пред конгреса ли смяташ за дебют?

- Не знам. Скоро свирих втори път, в първата музикална продукция на училището. Трябваше да оставя цигулката и се покажа на подиума. Присъстваше и министърът на просветата, Иван Шишманов. Той ме взе на колене и ме попита: „Защо тропаш с крак, когато свириш?“, „За да си давам тафт“ – отговорих аз.

Получих 16 лева стипендия, за да следвам в Музикалното училище. След две години направих първото си турне из България. Бях вече на 7 години.

- Как стана заминаването ти за странство?

- Баща ми използваше всяко посещение на чужденци музиканти в България, за да преценят моите способности. Особено полезен бе за мен старият цигулар Швертне. На 8-годишна възраст получих стипендия за следване в странство. Явих се при професор Карл Прил от Виенската музикална консерватория. Преди да ме приеме, запита ме какво зная да свиря. Отговорих му: „Всичко!“.

Придружаваше ме майка ми, която има много големи заслуги за моето усъвършенстване в сериозното цигулково изкуство.

Учението ми започна – продължава разговора Сашо Попов. – Не пропусках случай да давам концерти, с които да си помагам на стипендията. Един ден, когато щях да пътувам до Загреб, отивам в музикалния магазин Рауер да си купя лък. Забелязах, че един господин с черни очила ме наблюдава внимателно. Когато си отидох вкъщи, от музикалния магазин се обадиха по телефона и казаха, че професор Отокар Шевчик ме кани същата вечер у дома му. Бил господинът с черните очила.

Вечерта свирих. Попита майка ми дали би искала да ме даде като негов ученик, но по начин, че да не се оскърби другият професор, Карл Прил. Аз станах ученик на прочутия Шевчик.

- Кога предприе знаменитото турне из Турция?

- Именно по това време. Заминах за Загреб, България и Турция, и след като се върнах във Виена, станах Шевчиков ученик. Ходих в Гюмюрджина, Ксанти, Велес, Щип, Битоля, Солун, Одрин, Дедеагач и др. В последния град свирих в градина, заградена за случая с бодлива тел. Бяха докарали турска войска, та тоя път изкарах голяма печалба – 2 лири.

- И после – пак при Шевчик…

- Да. Но с голям страх. Много ме беше страх от него. След като стоях при него една година, бях пратен от Българския Червен кръст в Петербург, за да давам концерти в полза на Червения кръст. Свирил съм в Одеса, в залата на Дворянския клуб и др.

И пак при Шевчик, в лятната му вила в Писек, Чехия. Там ме подготвя 7 месеца и един хубав ден ми каза:

„Готви се за изпита във виртуозния курс на Виенската академия“…

Изненадах се. Дотогава не бях свирил Паганини. Ръката ми беше малка.

Шевчик: „Достатъчна е!“

За свободните две места явихме се на изпита 36 кандидати. Издържахме аз и Лудвиг Вителс.

- На каква възраст е трябвало да се справяш с тия патила?

- Бях петнадесетгодишен. На първата продукция на виртуозния курс, с акомпанимент от академическия оркестър, и с диригент Вилхелм Бон, пожънах успех. Вестниците обаче не бяха добре настроени спрямо Шевчик, та ме нарекоха „машина, като всички Шевчикови ученици“.

- Не те ли обезсърчи тоя отзив?

- Не, имах пълна вяра в професора си, пък и вярно е, че ние учехме повече механиката на инструмента.

Издържах абсолвентския изпит, след туй още една година във Виена, и бях повикан в България да си изслужа военната повинност. Бях приет в Гвардейския оркестър и в Операта.

Академичният симфоничен оркестър под диригентството на професор Саша Попов по случай изнесения Бетховен концерт в София на 31 януари 1935 г.

…

- За какво си мечтаеш? Или е тайна?

- Мечтая за пълен разцвет на българското родно творчество; българският народ има най-големи заложби.

- Аз пък мислех: вила край морето, усамотение… Или не искаш да дадеш с такива мечти подозрение, че старееш?

- Моята мечта е още – да стана такъв диригент, какъвто съм цигулар. Там чувствам моето поприще. Но трябва много да се работи. Мислиш, че си стигнал кулминационната точка, а тя избягала далеко пред теб…

- Има ли в България поле за работа?

- Голямо.

- А едрите артисти твърдят, че тук им било тясно.

- Не е вярно. Който иска да работи, ще намери ширина.

- Нямаш ли намерение да композираш?

- Не, цялата ми любов е съсредоточена към диригентството. Това, разбира се, не значи, че ще оставя цигулката си. И не бих могъл – тя е част от тялото ми.

Сашо Попов е роден в Русе на 15 август 1899 г. След като отбил военната си служба, отишъл в Цариград и дал концерт. После постъпил като лектор в Музикалното училище и като концертмайстор в Операта. Заминал за странство. Концерти в Грац, Австрия. И пак в България. Тук Попов замисля една сериозна обиколка из Европа и по време на министерстването на Александър Цанков, добива командировка за Стокхолм.

- У мене имаше желание да оправдая до стотинка държавните пари и мисля, че ги оправдах. Добих навсякъде успехи. При втора командировка посетих Мюнхен, Дрезден и др., а при трета – Виена и др. За три години дадох 243 концерта.

- Сега?

- Сега съм в България и не мисля да пътувам. Назначен съм професор в Музикалната академия и концертмайстор на Операта. Дирижирам също оркестъра при Музикалната академия. Имам амбиция да направя от него много нещо. Както – и да създам големи цигулари."

Христо Д. Бръзицов, в-к „Литературен глас“, ноември 1929 г.

Саша Попов (1899-1976), портрет от 30-те години на ХХ век

През следващите години Саша Попов постига мечтите си. Оркестърът, за който говори в края на интервюто, и чийто диригент е, е създаден по негова инициатива в края на 1928 г. под името Академичен симфоничен оркестър (АСО). Първият му концерт е изнесен на 4 март 1929 г. През 1936 г. АСО влиза в състава на сформирания, отново от Попов, Царски военен оркестър. През 1932 г. музикантът печели конкурс за диригент на Софийската опера и на 15 януари с. г. осъществява първата си оперна премиера – на „Андре Шение“  от Умберто Джордано. Първият концерт на Царския военен симфоничен оркестър, дирижиран от Маестрото, е на 14 май 1936 г. в салона на Военния клуб и преминава при триумфален успех. От 1945 г. оркестърът се нарича Държавен симфоничен оркестър, от 1947 г. – Българска народна филхармония, и от 1949 г. – Софийска държавна филхармония.

През периода 1940-1944 г. Саша Попов прави десет задгранични концертни обиколки в Италия, където дирижира оркестрите на Академията “Санта Чечилия” в Рим, във Флоренция и Венеция. През 1946 г. той става  един от създателите на Варненския симфоничен оркестър, а през 1953 г. организира и ръководи Плевенския държавен симфоничен оркестър. Отново е диригент на Софийската държавна филхармония от 1945 г. до 10 февруари 1956 г. На следващия ден, съвсем неочаквано, големият цигулар и диригент, отдал живота си на музиката, е пенсиониран. Той приема този факт с достойнство. Създава нов оркестър – Колегиум за камерна музика. През 1959-1960 г. е диригент на Русенския държавен симфоничен оркестър. В Русе той е и един от инициаторите за създаването на фестивала “Мартенски музикални дни”. След известно време прочутият артист започва да получава предложения за работа в чужбина. Задграничният му път започва с Израел, после преминава през Египет и накрая се установява в Лос Анжелис, САЩ, където на 12 август 1976 г. сърцето на Маестрото спира да бие завинаги.