„Художникът, който първи се залови с карикатурата у нас, е Александър Божинов. Не само това. Той ѝ даде смисъл, художествена форма и местен дух. Неговите карикатурни образи, външно леки и духовити, често пъти са истински психологични сентенции“. Това са думи на художника Васил Димов за „бащата на българската карикатура“. На 24 февруари се навършват 140 години от рождението му.

Карикатуристите със своя доайен Александър Божинов (в центъра) на откриването на общата им изложба, март 1933 г.

 

„Запознах се с него преди 33 години, когато едно общо увлечение ни бе събрало в скромната сграда на току-що откритото Държавно рисувално училище. Следвахме заедно в I общ курс – бяхме съкурсници.

 

Контингентът на първия випуск бе многолюден и от разнообразни темпераменти. В това множество от буйни младежи проличаваха такива с безспорни дарования, които не проста случайност и практически стимул бе довела на това място, а магическата сила и обжега от вътрешния творчески огън на сигурни художници. Изминатото от тогава време потвърди това. През тридесетгодишния период на правилно художествено развитие, на непрекъснат успех, в нашия художествен живот се очертаха талантливи художници, които днес заемат видно място в нашата художествена йерархия и са мерило за уровена на съвременното родно изкуство. В числото на тия художници безспорно е и Александър Божинов.

 

Първият випуск на Рисувалното училище. Долу вдясно е Александър Божинов,  1896 г

 

Още от онова време го зная жизнерадостен, духовит шегобиец, енергичен, смел – истинско въплъщение на чистосърдечен смях и незлобива шега. Публични вечеринки и интимни срещи почти бяха невъзможни без участието му: изпълняваните от него номера от декламации, хуморески и „концертно рисуване“ се търсеха и очакваха жадно от тогавашната публика. Неговата силна темпераментност на художник го правеше да гледа на училищните занятия като на принудително задължение, а само животът, дишащата природа, волната мисъл озаряваха духа му, като правеха да се чувства у него нещо бунтарско към всичко що е програмно и установено. Любовта към свободата възпламеняваше душата и раздвижваше творческите му струни, оживяваше енергията му и го тласкаше към далечното, непостижимото за онова време. Помня с какъв ентусиазъм показваше първия свой опит в илюстративното изкуство, поместен в един от броевете на „Светлина“ през есента на 1896 г., в който бе излял своята младежка душа и показа вдъхновителния път на бъдещото си творчество: никакъв модел, никакви пози – всичко по въображение, изразено крайно свободно. Това бе Вазовата поема „Грамада“.

 

Редакционната колегия на “Отечество” и “Военни известия” - седящи от ляво на дясно: Андрей Протич, полк. Йордан Венедиков, полк. Александър Цанев, Димитър Подвързачов и Александър Божинов. Прави: Елин Пелин, (2 неизвестни), Георги Райчев, Добри Немиров и Йордан Йовков, София 1917 г.

 

Че Божинов бе искрено против правилата и установеностите, това той показа не само през ученическия период, но и по-късно, през цялата си художествена дейност до днес: какъвто си бе тогава, такъв остана и до днес. За него не важат никакви вериги на мисълта, никакви странични указания или зависимости в техничността и сюжетността, а напротив – пълна самостоятелност в художествената концепция и в естетичните разбирания вълнуват чувствителната му душа.

 

Разнообразно е художественото творчество у Божинов. Учи живопис, а стана живописец, скулптор и приложник. От пластичните изкуства прехвърли и стигна дори фейлетона и поезията. В живописта пък се прояви във фигурата и пейзажа, и то с едно чувство на широка и свободна декоративност.

 

Враг на рутината, горещ идеолог на свободната мисъл, на свободната проява на духа, новото, което приложи в своето изкуство, е далеч от „слободията“, която погубва духа, затъмнява погледа и затъпява разума. У него има едно чувство на общителност между художествената душа и живота на народа. Той никога не е чуждил, нито е чужд за последния: нишка на общност свързва неговото творчество със средата, която го откърми. Защото при това той се движи успоредно с живота, и остава винаги достъпен и ясно разбран за всички.

 

Заедно с увлечението към свободната изразност, проявената силна фантазия е друг спътник в неговото творчество. Благодарение на това качество, неговото изкуство се различава рязко от това на неговите връстници и по-млади художници. По дух, характер и лични качества то си остава негово – „Божиновско“.

 

Духът на карикатурност проличава във всичко, защото Божинов е преди всичко карикатурист. Той е такъв по призвание и на карикатурното изкуство той отдаде цялата си душа, всичките си сили, и посвети цялата си художническа дейност. Карикатурата, главно политическата, остана докрай най-важна художествена проява на неговото продуктивно творчество. Той даде смисъл, художествена форма и местен дух на това изкуство. Неговите карикатурни образи, външно леки и духовити, често пъти са истински психологични сентенции“.

Васил Димов, 1929 г.

  

Александър Балабанов, Цар Борис III, Александър Божинов и Елин Пелин в Рила, 1922 г

 

„Откак познавам Божинова, винаги го срещам в един и същ вид. Той бърза нанякъде, тича да се срещне, да вземе нещо от ателието, да види някоя изложба, театър, да чуе беседа. „Бързам, не мога, друг път, трябва да напиша за едно списание, да дам на един вестник, да отговоря на един глупец, който се подиграва с изкуството“. Друг път, ако идете у него, ще ви каже: „Чакай още една минута, седни, потърпи, докато довърша, защото е обещано и чакат“. Една сутрин болен с температура става и излиза. „Къде?“, питам го. „Не виждаш ли какъв чуден сняг е паднал, искам да направя една-две скици“. Разбира се, върна се премръзнал и отчаян.

 

Тая постоянна енергия за работа е била винаги белег за могъществото на неговия талант.

 

А разнообразието на Божиновото творчество? Всеки си спомня неговите еженеделни политически злободневки, стиховете му, фейлетоните му. На младини той декламираше, разказваше. Колко много е дал този човек за нашия духовен живот е един въпрос, който други ще разгледат.

 

Ако един ден поискаме да дирим кои са най-родовитите български таланти, между първите ще поставим и Александър Божинов. Той постоянно работи. Рисува, пише, изучава автори, дири да въздигне приложното изкуство за нашите занаяти, следи политиката, обиколил е всички фронтове през войните и се е върнал от всякъде с карикатури, пейзажи и пътни впечатления.

 

Този сух, слаб и вечно стреснат човек непрекъснато гори, неустанно търси и винаги прави нещо. Дори на масата между другари той рисува карикатури, които всеки бърза да отмъкне.

 

Трябва да се каже какъв майстор е Божинов. Това аз ще направя друг път, когато имам повече място в „Развигор“. За майстора ще приказват мнозина и с компетентност по-голяма от моята. За майстора ще се пише винаги с известна радост. Но аз искам да не се забравя труда, трудолюбието, труженичеството, жертвите, които в нашия разпилян и побъркан живот прави даровития мъж. Не стига само талант, трябва и труд“.

Димо Кьорчев

  

 

„Никой няма да отрече – Божинов има остроумно перо. Стиховете и очерките му в проза, колкото и случайни продукти да са, издават досетлива мисъл, проницателно наблюдение и хумор, които са нещо рядко у нашите художници. 

 

Реалист – по необходимост – в своите рисунки, Божинов улучи рано своето призвание: да изнесе пред обществото всичкото разнообразие на нашите големи и малки недостатъци, да се посмее над невинните слабости, да жигоса с ядлива ирония пороците, да разкрива ония страни на характерите и на нравите, които противоречат на здравия разум, на добрия вкус и на високите идеали“.

Михаил Арнаудов

  

Българан, октомври 1908 г.

 

В статията си „Българановците“, публикувана в сборник, издаден по случай 25-годишната дейност на Александър Божинов през 1924 г., Елин Пелин разкрива забавни моменти от битието на кръга около едноименния вестник и бохемската страна на своя приятел:

„Хумористическият вестник „Българан“ бе основан от Христо Силянов и Александър Кипров и първите му няколко броя се пишеха изключително в стихове. Тогава нямаше хумористически вестници и появяването на „Българан“ бе едно литературно събитие. Още повече, че се списваше от известни вече писатели.

 

Още от първите броеве в него почна да сътрудничи Александър Божинов, който по-после стана душата на вестника и близък негов ръководител. Около Божинова се групираха тогавашните млади, току-що започнали литературната си кариера писатели, които станаха и неразделни приятели, наречени от тогавашната публика “българановци”. Това име се установи след първата вечеринка, която тая група даде в „Славянска беседа“ и която има небивал успех. Цяла интелигентна София бе се стекла. Станаха сбивания за места. Мнозина се молеха да бъдат допуснати на сцената като зрители иззад кулисите. А една публика от около 200 души, която не можа да влезе в битком набития салон, стоя на улицата пред Беседата през цялото време, докато трая вечеринката.

 

Популярността на тая група растеше постоянно не само поради вестника, който се списваше добре и бойко, не само поради излизането на „Сборника на българановците“, а и поради шумния живот, който водеше тая група от млади хора, художници и писатели.

 

Българан, януари 1909 г.

 

Душата на тая група бе Божинов. Той изпъкваше между всички като най-оригинален, най-духовит, най-весел и ненадминат виртуоз в интимните забави на групата.

 

В тая група влизаха Силянов, Кипров, покойният Владимир п. Анастасов (Пепо), Петър Нейков, покойният Петър Паспалев, Александър Балабанов, Андрея Протич, Петър Морозов, Сава Огнянов, Васил Кирков, моя милост и пр. А като дори и неразделни приятели, които не взимаха участие във вестника, но затова бяха едни от първите през непрекъснатите нощни гуляи и забавления, бяха архитектите Пенчо Койчев и покойният Маричков, Коста Батолов и много други.

 

Свърталището на тая компания беше гостилница „Средна гора“на ул. „Раковски“срещу, „Славянска беседа“, която се държеше от сега вече не между живите оригинален и весел човек Георги Атанасов от Панагюрище, или както го наричахме ние, бае Георги.

 

Там всички се хранехме на юнашка вересия и пиехме знаменитите „фирмилияни“ – така бяха наречени шишетата с вино, защото по това време много шум се вдигаше около сръбския владика Фирмилян, който бе назначен в Скопие.

 

Българан, 1917 г.

 

Бае Георги, като весел човек, взимаше наравно участие с нас почти всяка вечер.

 

По цели нощи се прекарваше в смях и веселие в неговото заведение. Програмите на тия интимни забавления бяха разнообразни и нескончаеми. Главният изпълнител беше Божинов. Голяма роля в тия забавления играеше един стар цилиндър, който принадлежеше на компанията и който бае Георги грижливо пазеше. Наричаше се „Такевия цилиндър“. С него Божинов правеше фокуси, като чупеше яйца с него или го разиграваше из въздуха.

 

На стената при масата, на която се хранехме, имаше закована грамадна небоядисана дъска, на която се записваха най-знаменитите глупости, които някой от компанията кажеше случайно. И за голяма похвала на „българановците“ дъската бе изписана цялата. Там още се намираха всевъзможни карикатури и рисунки от Божиновата ръка, които мисля, че и до днес се пазят у едного от тогавашната компания.

 

Там също се намираше едно италианско шише от ония, както в Италия го наричат, „фияско“. Така го наричахме и ние.

 

 

Аз и Божинов през едно лято направихме пътешествие из Италия, една страна, която Божинов тъй много обичаше и за която и до днес му копнее душата. При заминаването бяхме изпратени на гарата от цялата компания и разбира се, от нашия „бае Георги“. Той ни даде един фирмилиян вино да пием по пътя и да го не забравяме. Не зная какво стана обаче, дали от силните впечатления през нашето пътуване или затова, че тъй ни хареса италианското вино, – фирмилиянът на бае Георги остана неизпит и ние го върнахме пълен, така както бяхме го и занесли. Във „фияското“, за което стана дума беше наляно това вино, останало по чудо неизпито. Това „фияско“ беше един от свещените предмети на компанията. Други предмети от тоя род бяха „Грамотата“ на бае Георги, която му се поднесе на един негов имен ден. Тя беше нарисувана от Божинов, с печат на трикольорен шнур, с портрета-карикатура на бае Георги, и имаше следното съдържание и подкрепено с надписите на всички ни:

 

                                Дивний бае Георги,

                                хранителю наши!

                                Ти, който ни храниш

                                с люти паприкаши;

                                ти, свидетел вечен

                                на нашето бдене,

                                водено редовно

                                в твойто заведение,

                                където се носят

                                песни фирмилянски,

                                весели и тъжни,

                                и малко пиянски...

 

Освен тая грамота имаше в рамка и популярната тогава песен „Отец Ной“, която се смята като марш на тия, които обичат да посръбват.

 

С „фияското“, грамотата и тая песен се извършваха обредите при приемане на всеки нов член в групата. Лампите в заведението се угасваха, „фияското“ се опасваше на шията на тоя, когото кръщавахме, грамотата му се полагаше на главата, която се покриваше с чаршаф от масата, а песента се изпяваше тържествено и лампите светваха при последния куплет.

 

И всички тия гуляи и „тържества“, както ги наричахме от време на време, не минаха безплодни. Мнозина от тия млади хора написаха най-хубавите си работи, а и Божинов се окриляше и живееше в непрекъсната работа, с непрекъснати мечти за своето изкуство. Хубави, млади години, с каква тъга си спомням за вас!“

Елин Пелин, 1924 г.

 

 

Александър Николов Божинов е роден на 24 февруари 1878 г. в Свищов. Започва да рисува от дете, като го влече смешното, опакото в рисунъка. За тази му страст спомага богатата библиотека на баща му, който получава много чужди илюстровани списания. Семейството се установява в София, когато Александър е на 4 години. През 1896 г. е приет в първия випуск на току-що откритото Държавно рисувално училище, където негови преподаватели са Иван Мърквичка, Антон Митов, Ярослав Вешин.

 

Още същата година в сп. „Светлина“ за първи път са публикувани негови илюстрации – към Вазовата поема „Грамада“. В следващите години младият художник редовно публикува карикатури в почти всички софийски вестници. Завършва през 1902 г. и веднага заминава на специализация в Мюнхен, където изпитва влиянието на немския сецесион и на карикатуристите от списанията „Югенд“ и „Симплицисимус“. Завръща се от странство през 1904 г. и заедно с Елин Пелин основава и в продължение на пет години издава вестник „Българан“. Своето продължение вестникът получава през 1916 г., когато Божинов, вече с Димитър Подвързачов и Райко Алексиев започват да издават едноименно списание (до 1924 г.). По време на Първата световна война Александър Божинов е художник на Първа софийска дивизия.

 

През юни 1924 г. се отбелязва 25-годишната му творческа и обществена дейност. По този повод е издаден сборник с най-добрите му карикатури, друг със статии за него, открита е ретроспективна изложба. Празничното честване се състои в Свободния театър, в присъствието на Н.В. Цар Борис III и Княгиня Евдокия, министри, видни общественици и творци, много почитатели. Божинов е награден от Царя с орден „Св. Александър“ IV степен.

 

През 1919 г. става един от основателите на „Родно изкуство“ – творческо обединение на български художници. През 1929 г. е избран за член-кореспондент на БАН, а от 1941 г. вече е академик. Директор на Института за изобразителни изкуства при Академията на науките (1952-1953 г.).

 

Божинов не е само карикатурист – той е писател, публицист, художествен критик, издател. Рисува маслени шаржови портрети на артисти и интелектуалци, маслена живопис, пейзажи, сцени от градския бит, натюрморти, интериори, стенописи. Сценограф е в Народния театър, илюстрира множество книги, пише статии, хумористични стихотворения и фейлетони, спомени. Прави две детски книжки с весели картини и стихове – „Златна книга за нашите деца“ (1921 г.) и „А. Б. В. Азбука за малките“ (1921 г.). Над 5000 са неговите карикатури и „мъдри остроумия“, както ги нарича Илия Бешков. 

 

За българина Божинов завинаги си остава и бащата на любимите Пижо и Пенда, които намират литературен аналог в творчеството на близкия му приятел Елин Пелин.

 

Големият творец, признат за един от темелите на нашата култура, склопява очи вече прехвърлил 90 години, на 30 септември 1968 г.

 

 

 

 

 

 

 

                                                                     

 

 

 

 

 

Още от категорията

Драмата на Европа*

Драмата на Европа*

Драмата на Европа е духовна драма, драмата на Европа е драма на духа....

Напиши коментар