Филмът на братята Коен от 2008 година „Изгори след прочитане“ с Джон Малкович, Джордж Клуни и Брад Пит. Фарс из живота на агентите на ЦРУ, за техните професионални или случайни противници, който разкрива света без граници като средоточие на абсурда, изпълнено с всеобща параноя и чувство за малоценност.
Историята за всесилния Путин, който с ръцете на сръчните руски хакери руши демократичните устои на Америка,
а главно – степента на мазохистичното ѝ раздуване в публичното пространство, още веднъж убеждава в пророческата дарба на братята режисьори.
Обратът на сюжета – появата на пенсионирания служител от MИ-6 с получени от „надеждни източници“ в Москва описания на извратените оргии на Тръмп в леглото, където е почивал Обама със съпругата си – ни карат да си спомним други знаменити братя кинематографи – Фарели. Техният блокбастър от 1994 година „От глупав по-глупав“ с младия Джим Кери (да не се бърка със съфамилника му – отиващия си държавен секретар на САЩ) и Джеф Джеф Даниълс. В него доминира именно
естетиката на компромата срещу Тръмп – с шеги на ниво изпускане на газове
и прочее физиологични изяви на главните герои.
Традицията, разбира се, достига своя връх с такива висини на световната култура като „Гаргантюа и Пантагрюел“, така че можем да се гордеем с възвръщането на духа на Ренесанса в международните отношения…
Сюжетът с избирането на Доналд Тръмп за президент на Съединените щати се превърна в поразителна фантасмагория, в която и без това тънката граница между реалността и измислицата, политическата борба и издевателството на троловете просто изчезна. Като че ли е време да изключим естетичното чувство (страдащо от случващото се) и политическите пристрастия (симпатии към тази или онази страна), за да се опитаме да разберем защо, по дяволите, всички правят това, което правят. И така…
Защо нещата стоят така? Политическият истаблишмънт във Вашингтон формално призна резултата от изборите, но не се е примирил с него. Идеята е, че крайният резултат е „неправилен“, катастрофален и
трябва да бъде преосмислен на всяка цена от „прогресивната част“ от обществото.
Това отчасти напомня на настроенията на политическия и интелектуален елит след референдума вън Великобритания, когато съвсем сериозно се лансираха предложения да се игнорира резултатът от гласуването, да се прокара ново или да се приеме друго решение от парламента. Наистина, бързо стана ясно, че последствията от подобни действия ще имат разрушителен ефект за цялата политическа система, така че процедурата за признаването на новата реалност – макар и с огромно скърцане – започна.
В Съединените щати по принцип има варианти – отстраняването на избрания за държавен глава е възможно и това не би било крах на цялата система. Особено отчитайки факта, че в Сената срещу Тръмп категорично застават не само демократите, но и немалка част от републиканците. Като държавен глава къде-къде повече би ги устройвал вицепрезидентът Майкъл Пенс, който ще заеме поста в случай на отстраняване от длъжност на действащия стопанин на Белия дом.
Натрупването на обвинения, дори тяхната достоверност и убедителност да е под съмнение,
предизвиква съмнения, които допринасят за създаването на атмосфера, която при необходимост би позволила да се създаде нужното отношение.
Показателно е, че въпросът за импийчмънт витаеше във въздуха още по време на кампанията, когато всички бяха уверени в победата на Хилари Клинтън. Мнозина предполагаха, че републиканците се презапасяват с аргументи, които да им позволят след изборите да минат в атака по линия на скандала с хакването на сървърите на демократите, което показа Клинтън като изключително уязвима. Като цяло тази популярност на темата за възможен импийчмънт доказва колко напрегната е политическата атмосфера в Америка.
Налице ли е текуща практическа цел? Да не се допусне кардинална ревизия на курса, преди всичко във външната политика. В екипа на Тръмп говорят за намерения да бъде преосмислено не по-малко от 70% от наследството на Обама. И ако по вътрешните теми от рода на реформите в здравеопазването или редица икономически иновации Тръмп има подкрепата на Републиканската партия, то
желанието му да се откаже от „глобалното лидерство“ предизвиква едва ли не ужас.
Получи се така (за това ще стане дума по-долу), че в центъра на идейната борба за мястото на Америка в бъдещия свят (глобализъм или национализъм) се оказаха отношенията с Русия.
Както точно отбеляза Дмитрий Тренин, по своята същност републиканският истаблишмънт предлага на Тръмп своеобразна сделка: никой да не поставя под съмнение легитимността му (независимо от активно тиражираната версия за намеса на Русия в изборите на негова страна) в замяна на признаването на консенсус по отношение на Русия като опасен противник. По този начин всеки опит на Тръмп да подобри връзките с Кремъл изстрелва реакцията „нали казвахме – той е подучен“, след което вече следват и основания за импийчмънт – заради заплаха за националната сигурност и прочее.
Защо Русия? Присъствието на Русия в американската политика, преди всичко вътрешна, днес е безпрецедентно. Какво се случи?
Първо, обнародваната конфиденциална информация, засягаща изборите, постигна своето и тази демонстрация на уязвимост предизвика огромно впечатление у партийнополитическата общественост. Доколко към това са причастни специалистите, свързани с Русия, е въпрос на вяра.
Несекретната част на доклада на спецслужбите не съдържа нищо друго освен тривиални умозаключения, основани на публикации в медиите; но може, разбира се, да се предполага, че в секретния раздел се съдържа и нещо по-конкретно.
По принцип
идеята, че някой в Москва е пожелал да усложни живота на Хилари Клинтън,
известна с рязката си антикремълска позиция (тя не се уморяваше да повтаря това в продължение на цялата си кампания), не противоречи на здравия разум и логика относно руско-американските отношения. Това, което им противоречи, е мащабът, който бе вменен на този хипотетичен факт.
След като всичко започна с тревожност по повод на някаква намеса, днес вече става дума за тотална манипулация на умовете на американците и „заплаха“ за демокрацията в САЩ.
Това вероятно отразява всеобщата неувереност, която неочаквано се възцари в американските политически кръгове на финала на събитията от 2016 година.
Второ. Русия действа не просто като Русия сама по себе си, а като символ на онова, което за американците бързо се превръща в заплаха за обичайната им представа за устройството на света – така, както то съществува след Студената война.
Путин се превърна (отчасти справедливо, но най-вече чудовищно преувеличено) в
олицетворение на антилибералните стремежи, за които многократно говореше същата тази Хилари Клинтън.
Затова обещанието на Тръмп да се споразумее с Русия се възприема като знак за подкопаването на устоите на самите Съединени щати.
По всичко личи, че встъпването в длъжност на Тръмп само ще изостри идейната борба около бъдещата роля на Америка. „Величието“ в разбирането на Доналд Тръмп не предполага непременно трансформация на света и останалите страни, макар да допуска господство във време, когато „глобалното лидерство“ представлява промяна на обкръжаващата ни действителност според американските модели. Последното е достатъчно ново явление в американската политика и разцветът му е едва след Студената война. За четвърт век обаче то успя да се превърне в аксиома, така че преразглеждането ѝ под натиска на обстоятелствата, свързани с променящия се свят се оказва изключително болезнено.
Опитът на Тръмп да се върне към по-раншни образци на американската политическа традиция предизвиква яростна съпротива. Тръмп – проруски политик? Тази идея е продукт на политическите технолози от Демократическата партия, подкрепяни от републиканските недоброжелатели Доналд Тръмп.
Всичко, което засега се знае за възгледите на Тръмп и хората, съставляващи ядрото на неговата администрация, е американският великодържавнически национализъм, убедеността, че
САЩ, като най-силната държава в света, трябва твърдо да прокарва своите интереси в живота.
Русия, която претендира за засилване на ролята и тежестта си в световната политика, по определение ще се сблъска с такава Америка по много въпроси. Впрочем формите на сблъсъка могат да се различават от досегашните. Както бе казано по-горе, Тръмп се отличава от всички свои предшественици след Студената война (Клинтън, Буш и в някаква степен Обама) по това, че не възнамерява да променя Русия, на него му е все едно каква е тя, стига да не застава на пътя на Съединените щати по важни за тях въпроси.
Липсата на акцент върху „трансформационната дипломация“ (изразявайки се с думите на Кондолиза Райс) ще изиграе стабилизираща роля в отношенията. Отчетливата привързаност на Кремъл към националните интереси е значително по-ясно изразена от либерално-глобалистичната реторика. Но както справедливо отбеляза Тръмп, той може да се договори с Путин, а може и да не се договори.
Във втория случай конфликтът е неизбежен – възможно е да бъде твърде остър и значително повече напомнящ за Студената война, отколкото сега. Администрацията на Тръмп е съчетание от служители на сигурността и брутални прагматици, познаващи добре начина на водене на преговори чрез атакуване. От този екип може да се очаква много по-праволинеен подход, което за Русия има и плюсове, и минуси. Във всеки случай това съответства повече на руската представа за „нормални“ отношения, отколкото бе досега.
Каква предстои? Америка влиза в период на остра политическа борба, когато
изключително много неща ще зависят от уменията на Доналд Тръмп да се представи като дееспособен лидер.
Ако успее да направи това, то и въпросът за импийчмънта ще престане да бъде толкова актуален, в САЩ уважават деловитостта и ефективността, дори по своята същност нечии действия да не се харесват на мнозина.
Ако заради неопитност, експанзивност, упоритост или нещо друго Тръмп забуксува, всички противоречия силно ще се изострят. И са възможни всякакви сценарии. Най-важното, както смятат днес много коментатори, включително в самите Съединени щати, е, че страната ще стане един от най-крупните фактори за неяснота в световната политика. Роля съвсем нетипична за САЩ, но така се получи.
Превод от руски: Елена Дюлгерова