Порошенко и Вартоломей: Две войнстващи невежества ще възстановяват руините

За разтерзания народ

Не на последно място, по всички телевизионни канали бият тържествени тимпани: ура, ура, слава на Украйна, връщаме се в златния век на държавата, към нейните църковни атрибути! Що за „златен век“ е това? Разбира се, Порошенко има предвид не страната на своя съименник Петър Велики, също Алексеевич, образеца от 1718 година, а периферията на Жечпосполита отпреди 1686 година, времето на предаване на Киевската митрополия на Руската Църква на Константинополския патриарх. Просто никаква държава Украйна с нейните атрибути не е съществувала. Имало е, разбира се, Поместна Църква – Константинополска, под формата на Киевска митрополия, 83-та по статут в патриархата, намираща се също в руини.

Държавната разруха била предизвикана от руско-полската война, започнала веднага след обединяването на Русия от Богдан Хмелницки, изтощила и двете страни. Било сключено Андрусовското примирие. Левият бряг и Киев преминали към Москва, която заплатила за левия бряг милион злоти, след това купила и Киев – за 146 хиляди рубли. Центърът на нашата сегашна украинска вселена – Виница, Каменец и цялото Подолие принадлежали на Турция, от Черкас до най-южната част на морето господствало Кримското ханство. Географски държавността, казано направо, нямало за какво да се захване. Трагедията се заключавала в това, че в сраженията на могъщите държави, водени на наша територия, участвали казаците. Те воювали заедно с русите против поляци, турци и татари, заедно с татарите против поляци и руси и заедно с поляците против татари и руси. И на моменти сме имали по трима хетмани, а казаците са се били и от двете страни. Пановете се сражават, перушина хвърчи. Да вземем шевченковия Канев от 17 век: през 1625 година той е опожарен от татарите, през 1630 – от поляците, през 1678 градът е превзет с щурм от татарите и казаците на Юрий Хмелницки, а жителите се скрили в Успенския манастир, където все пак били изгорени заедно с обителта. Подобна е историята на всички наши древни села и градове, включително Киев.

Ужасна била и демографската ситуация. Османската империя и Кримското ханство били робовладелски държави, които всяка година залавяли и водели на робските пазари в Турция и Крим стотици хиляди християни. Това бил многовековен промисъл, запазил се в Турция до края на 19 век. Има данни, че например през 1688 година са били взети в плен 70 хиляди роби. За сравнение: населението на Киев в края на 17 век било 10-12 хиляди души. Смята се, че заедно татарите и турците са взели в робство от един до три милиона жители на Жечпосполита и Руското царство. Кримските татари в онези времена не били правозащитници, а калени воини, разорявали и Краков, и Москва, и Вилно, земите на днешна Украйна станали разграден двор. Казашките летописи съобщават за ежегодни татарски набези, влизали като в градина: почвата замръзва, или изсъхва – и хайде напред, за плячка. Взимали всичко, което е порасло – хора, коне, овце, крави и всяка живинка, обричайки едни на тежък труд и гибел в неволя, а други – на гладна смърт. Край на този многовековен грабеж и робство бил сложен едва при Екатерина Велика, която изгонила Турция отвъд Черно море и присъединила Кримското ханство към Русия. Тази епоха с тристагодишна давност била наречена "руина" от Николай Костомаров, взаимствано от летописеца Самовидец. В езика тя се закрепила с прилагателното „разтерзана“ – отровена, задавена, подгонена, наплашена, стъпкана. Такъв е бил нашият народ през порошенковия „златен век“.

Широко море от сълзи и кръв

Да се обърнем към църковната „атрибутика“ от това време. Както е известно, през 1596 година всички епископи на константинополската Киевска митрополия на Жечпосполита, начело с константинополския Киевски митрополит Михаил Рогоза, минали под властта на Рим, предали Православието и заедно с католическата власт започнали с огън и меч да насаждат унията. Започнала най-кървавата епоха в историята на днешна Украйна, през която (по Тарас Шевченко) се разляло „широко море от сълзи и кръв“, с безбройни казашки въстания и повсеместно разорение. Княз Константин Острожки успял да върне в Православието двама архиереи, но хватката на унията била безжалостна и към 1620 година в Жечпосполита не бил останал нито един православен епископ. А където няма епископ – няма и Църква. Трябва да се отбележи, че константинополската митрополия в полско-литовската дръжава деградирала до такава степен, че нямало кой да я защити, освен запорожките казаци (същи разбойници, по квалификациите на поляците). Тъкмо те, със своя хетман Пьотър Сагайдачний, взимат под охрана връщащия се през 1620 година от Москва Йерусалимски патриарх Теофан, след като възстановил православната йерархия в Жечпосполита. Впрочем и Теофан, и новите епископи били обявени от властта за турски шпиони. Те били признати едва след 13 години, но гоненията така или иначе продължили.

С известно облекчение се ползвал светителят Петър Могила, изтъкнат Киевски митрополит. През 1647 година той пише в своето завещание, че упадъкът на вярата у руския народ произтича от необразоваността и разрухата, в които пребивават православните светини. Той основава в Лаврата типография, създава известната Киево-Могилска академия, възстановява няколко киевски храма. Светителят получавал помощ не от Константинопол, а от московските царе, на които предал намерените от тях мощи на св.равноапостолен княз Владимир, „техния дядо“, призовавайки венценосците да възродят древната столица на предците си.

Междувременно, още през 1648 година литовският княз Радзивил разрушава Киев не по-лошо от Батия: градът бил предаден на разграбване в продължение на десет дни, две хиляди къщи били опожарени, всички църкви били разграбени и изтърбушени, палени били икони и „книги старовечни“, даже свалили камбаната и я пренесли в Литва. Жестокостта и варварството на католическите и униатските власти се обясняват с това, че те се отнасяли към Православието като към ерес и неуморно унищожавали духовното наследство на нашия народ. Затова в Киев няма съхранени нито древни ръкописи, нито икони, макар че той е имал свои иконописна и летописна школи. Историята си, както и всички киевски литературни паметници, ние знаем благодарение на летописите (Ипатиевски, Лаврентиевски и др.), създадени в манастирите в северна Русия. Монасите преписвали и „Повест за изминалите години“ и „Слова за закона и благодатта“, и „Киево-Печерския патерик“ и др. като свое древно наследие.

Ако турците и татарите държат нашия народ на границата на физическото оцеляване, постоянно изпращайки неговата здрава, силна част, „хранителите“, в робство, то поляците, по Грушевски, изтръгват от него душата му – православната вяра. Пренебрегвайки точките за защита на православието от мирните договори след руско-полската война, поляците продължават да придобиват остатъци от Киевската митрополия на контролираната от тях територия. Към 1686 година катедрата на киевските митрополити пустее от вече 10 години. Луцкият епископ Гедеон, княз Святополк-Четвертинский, избягал през 1684 година в хетманската столица Батурин на левия бряг, говори за принудително приемане на католицизма под страх от вечно заточение в Мариенбург. Освен това той заявява, че константинополският Лвовски епископ Йосиф Шумлянски, управляващ и Киевската митрополия, подготвя с властите окончателна уния – преминаване на подопечните православни енории към католицизма. И това се оказва истина. Преди 15 години ние публикувахме от намерени от наши полски приятели-изследователи в архива на Ватикана обемни документи от 1700-те години – угодническо послание от Шумлянски до Римския папа със списък от 1100 православни епархии (местност, църква, настоятел), приведени към уния под омофора на Рим. В него е и сегашният главен униятски храм – Събор на св. Юра в Лвов. Това е плодът на неговия многолетен труд на шантаж и насилие, извършен съвместно с властите. Към началото на 18 век по целия десен бряг на днешните Украйна и Беларус остава една единствена православна епископска катедра – в беларуския Могильов.

Когато днес патриарх Вартоломей твърди, че преди триста години църквата-майка, обляна в сълзи, накърнявайки своите права, предала Киевската митрополия на Московския патриарх, е непонятно какво точно е предала? Руината на Православието в католическата Жечпосполита ли има предвид митичният Константинопол, с неговите права и сълзи? Или многовековните православни руини на Киев, откупен от Москва, в който 20 години по-късно има само един каменен дом, в който се настанява Петър I, когато идва да построи Киевската крепост? Тази неголяма „къщичка на Петър“ съществува и сега. Киевската митрополия, 83-та по статут в Константинополската църква, повторила съдбата на всички предишни – била раздадена на инославието. Нещо повече, константинополските епископи-юди, каквито имало предостатъчно, сами с ентусиазъм насаждали унията.

В хетманския Батурин известията за предателската дейност на Шумлянски силно напрягат хетмана Иван Самойлович (който бил поповичанин), неговия помощник Иван Мазепа и предводителя. В същата 1684 година с Московския патриар Йоаким се свързат хора от Киевския Межигорски манастир и молят техният епископ Гедеон да бъде ръкоположен за Киевски митрополит и да се преподчини митрополията на патриарха. Идеята е подкрепена и от московските царе. Изпращат вестоносци в Истанбул, където Константинополският патриарх вдига ръце: сега е невъзможно – такива въпроси се решават от везира, а той е на смъртен одър. Хетманът провежда събор на Киевското духовенство, избират митрополит, изпращат делегация в Москва, където патриарх Йоаким го ръкополага. След това съместна киево-московска делегация отново заминава за Истанбул за благословение от църквата-майка. Там биват нахокани, че е трябвало да направят обратното, но в края на краищата издават благословителни грамоти от Константинополския и Йерусалимския патриарси. Съединяването на Руската църква бива признато и от държавните власти на три държави – Османската империя, Руското царство и Жечпосполита.

В продължение на три столетия този акт е смятан не само за голямо щастие, но и за Божий Промисъл, доколкото довежда не само до възраждане на Православието по нашите земи, но и до огромното му разширяване: издигнати са десетки хиляди православни храмове и манастири. От провинциален район в течение на две столетия Киев се превърща в световна християнска столица. Даже след 70-годишни атеистични гонения, когато само в Киев са разрушени 150 православни църкви и паметници (за годините на независимост на Украйна са въстановени четири светини), остатъците все пак впечатляват. Разбира се, за подобно изгубено наследство може да се разкъса майчиното сърце и да се проливат сълзи, но Константинопол няма и най-малко отношение към него.

Или да вземем следната подробност. След тези атеистични гонения, които се състоят не само в разрушаване на православни светини, но и в тотални репресии против православното духовенство (били затваряни, загинали в затворите, минали през Соловки, Беломорканал, ГУЛАГ и изселвани десетки архиереи и хиляди свещеници и монаси от Украйна), в независимата държава, нищият, разорен от Кравчук народ започва да възражда Църквата. Сорос не вярва на очите си: бедстващите хора влагат последното, което имат, в миналото! За четвърт век броят на енориите се увеличава 5 пъти – до 12,5 хиляди, манастирите – десет пъти, до 250. Всички строежи, поради недостатъчно средства, са били и си остават мъчителни, разтягат се в продължение на дълги години. Но аз не съм чувал Константинопол да е построил за своята умъртвена, репресирана, изгорена от Чернобил, бедстваща дъщеря, макар и един храм, напомняйки за своето майчинство. Все пак той е имал и има богати епархии, в това число тези от САЩ. Впрочем, и в своето непосредствено многовековно майчинство той нищо не е построил. Майка, която жадува да вземе, не да даде.

Мъченическия кръст на Андреевата църква

Тук е уместно да си припомним примерите на истинска майчинска грижа. Например императрица Елизавета Петровна, дъщерята на Петър Велики. Тя поне веднъж, през есента на 1744 година, посещава Киев и остава там две седмици. За това пътуване императрицата била убедена от нейния съпруг, черниговският казак Алексей Розум, станал граф Алексей Разумовски, генерал-фелдмаршал, кавалер на ордена на св. Андрей Първозвани, най-богатия човек в империята, управлявал я в продължение на много години. По пътя императрицата посещава Козелец, запознава се със свекъра и свекървата си, със семейство Разумовски. От Козелец до Киев, по свидетелството на историците, тя ходи след каретата пеша, както се полага на поклонница-християнка. Киев тогава бил военен град-крепост, с военен гарнизон, древните храмове били или в руини, или полуразрушени. Киевските хроникьори са оставили подробен отчет за визитата на императрицата: тя се настанява в Лаврата, ежедневно присъства на службите, посещава София Киевска, Михайловския и Флоровския манастири, Китаевата пустиня, Киево-Могилянската академия. Навсякъде оставя щедри пожертвования. Елизавета Петровна възражда от руините Георгиевския манастир, основан от Ярослав (Георги) Мъдри, полага основите на Кловския и Мариинския дворци, Андреевската църква, като двата последни архитектурни шедьовъра се смятат за най-красивите градежи в Киев.

Царицата лично участва при изкопните работи на Андреевския събор, като отделя за неговото строителство 20 хиляди рубли. По нейно указание храмът и Мариинският дворец са ръководени от московския архитект Мичурин, по проекти на придворния архитект Растрели. Самата тя не ги вижда, но оставя след себе си в Киев и у киевчани благодарната памет за майчина загриженост за Църквата. Истинска майка-императрица.

В годините на съветската власт Андреевската църква, както и другите светини на Киев, са разграбени, експроприирани, обагрени с кръвта на православните мъченици. Двама свещенника на Андреевския събор – протойерей Виталий Кулински и протойерей Пьотър Спиваков – са прославени през 1981 година от Задграничната Руска Православна Църква „в лика на всички свети Новомъченици и Изповедници на Руската Църква, пострадавши от богоборческата съветска власт в СССР“. Единият бил екзекутиран през 1932 година, другият – през 1937 година. Те споделили съдбата на пет хиляди киевски свещеници и монаси, репресирани от богоборческата власт. Датите на смъртта им са считани според времето на последния арест, точното време и място на екзекуциите и до днес не са известни. Това се обяснява с факта, че СБУ (КГБ), МВР, Главната прокуратура за 27 години независимост така и не се решиха да разровят кървавите си архиви, да систематизират и да предоставят на обществеността списъци – кого, къде, кога и защо са убили.

След освобождението на Киев от фашистка окупация лагерникът митрополит Киевски и Галицки Иоан (Соколов), ползвайки се с послабление от гоненията, започва да възражда църковните структури. В приземния етаж на Андреевската църква през 1949 година се разполага Киевската духовна семинария, в която започват да преподават прекаралите по затвори и лагери известни киевски богослови – о. Виктор Муратов, о. Сергий Атонски, о. Георги Едлински, о. Алексий Глаголев, о. Владимир Ганецки. От семинарията в Андреевската църква излиза ново поколение защитници на Църквата Христова и борци с тоталитаризма. Най-известните сред тях са духовният композитор, заслужил деятел на изкуствата на Украйна, диригент на митрополитския храм Михаил Литвиненко, който направо от семинарската скамейка попада в ГУЛАГ, и знаменитият дисидент-лагерник, духовният писател о. Павел Аделхейм.

През 1960 година, по време на хрушчовите гонения, семинарията е закрита: кагебистите просто изгонват всички от сградата. На студентите е предложено да се разбягат или да отидат в Одеската семинария, преподавателите са разгонени. Но и в Одеса андреевците ги очакват нови изпитания: семинарията бива ликвидирана за една нощ – студентите са изгонени на улицата, а вещите им са изхвърлени през прозорците. Макар повечето семинаристи да били сираци (родителите им били загинали на фронта, в окупацията, или били репресирани) и с тях да можело да постъпят по-меко, властта унижава своите идеологически врагове по пълна програма. Все пак, считайки ги за политическа „утайка“, на студентите е разрешено да се приютят в изоставената гостоприемница на Успенския манастир в околностите на Одеса. Там единственото духовно училище на Съветска Украйна прекарва 30 години.

С Андреевската църква е свъразно и създаденото през 1893 година известно „Киевско общество за разпространение на религиозно-нравствено просвещение в духа на Православната църква“, по-късно преобразувано в „Киевско религиозно-просветителско общество“. Негов основател бил протойерей Павел Подвисоцки, богослов и писател, настоятел на Андреевския храм. Обществото обединява повече от 250 преподаватели от Киевската Духовна академия (сред тях проф. Атанасий Булгаков, баща на великия писател), Университета Св. Владимир и от други учебни заведения. Членовете на обществото провеждат своите „извънбогослужебни събеседвания“ – лекции, диспути, конференции, не само в Андреевския и в други киевски храмове, в учреждения и учебни заведения, но и в заводи, ремонтни цехове и други производствени предприятия. По този начин научният и творчески елит на Киев внася християнските ценности сред трудовите маси. В богоборческите времена членовете на обществото са репресирани: известните професори свещеномъченици Александър Глаголев и Михаил Едлински са убити в Лукяновския затвор, председателят на обществото, архиепископ Сергий (Кумински), е разстрелян в Красноярския край, съпредседателят на съвета на обществото и последен ректор на Киевската Духовна академия, архиепископ Василий (Богдашевски), след Зирянското изселване умира от глад на улицата в Киев и така нататък. Съдбите на почти всички членове на обществото са трагични. Гибел, изселване, изгнание. Последният „почетен покровител“ на обществото е свещеномъченик Владимир (Богоявленски), митрополит Киевски и Галицки, разстрелян на стената на Лаврата през 1919 година.

Не е имало толкова подли времена

Андреевската църква, както и всички оцелели православни светини на Киев, е кървав храм. Известният киевчанин Ролан Биков казва за сегашната постсъветска епоха: имало е и по-лоши времена, но не е имало по-подли. Това в пълна мяра се отнася до родната посткомунистическа власт (всички наши президенти, от Кравчук до Порошенко, са бивши комунисти). През брежнево време душаха Православната църква, но поне не се разпъваха (Юшченко, Янукович, Порошенко) за нейното непреходно значение за миналото, настоящето и бъдещето на украинския народ, не издаваха Укази (Кравчук, Кучма) за преодоляването на „негативните последици“ на атеистическия тоталитаризъм. Къде е това преодоляване? Вие отделихте Църквата от държавата по Конституция и със закони, а как така не можете да се отделите от църковната собственост и светините на репресираната Украинска Православна Църква? С какво право се разпореждате с тях и ги ползвате и паразитирате върху тях? Вие ли ги строихте, благоукрасявахте, пазехте и защитавахте, отдавайки живота си? Не – по правото на правоприемници на богоборческата власт и нейните кървави престъпления. Така да бъде, но не е ли време не само виртуално да осъждаме предците, но и да върнем ограбеното от тях?

Същата тази Андреевска църква в съветско време е разграбвана много пъти. Днес в нея се разпореждат и държавният музей-заповедник (бивш музей на атеизма) „София Киевска“, и филаретовия богоотстъпнически разкол, и автокефалията. Сега, с дружеското рамо на Порошенко и Константинополският патриарх-юда. Никой от тях, естествено, няма никакво отношение към светините на УПЦ. В очите на никой от тях не стоят кървавите свещеници-мъченици. Напротив, всичките имат отношение към репресиите. „София Киевска“, както и останалите украински музеи – това са хранилища за експроприираните и заграбени църковни ценности. За 30 години така и никой не успя да се сдобие с публични документи, за това, че не са разграбили, съсипали и подменили нищо от заграбеното.

През 1957 година от Саратов, по волята на зла съдба, у нас бива изпратен секретният сътрудник на КГБ с позивна „другарят Антонов“ Михаил Антонович Денисенко (Филарет) заедно със съпругата си Евгения Петровна, като инспектор на семинарията в Андреевския храм. Скоро става ректор на Киевската Духовна семинария и управляващ делата на Украинския екзархат при престарелия митрополит Йоан. Осъществява мълниеносен погром на Православието в Киев: през 1960 година закрива семинарията, а през март 1961 – Лаврата, при което, заедно с милицията, избутва монасите от килиите на манастира (общо в града биват закрити 20 църкви и две обители). Естествено, не тръгва със своите студенти-изгнаници за Одеса, а излита за чужбина на крилете на КГБ, който не се и надявал на толкова ревностен сътрудник. Връща се в Киев след пет години, вече екзарх, втори човек в РПЦ. Повежда Църквата, заедно с главния атеист в ЦК на КПУ Леонид Кравчук, към комунизма, закривайки (по отчети на Кравчук) средно по 150 храма годишно. Изпълнява това блестящо: народът не само не се разбунтува, но не успява и да гъкне. Даже вражеските радиогласове не знаят нищичко за това. За дейността си получава ордени и задгранични пътешествия, обикаля 60 страни по света. О. Павел Аделхейм разкрил един от методите на работа на „другаря Антонов“: Филарет не само го изключил като неблагонадежден от семинарията, но и заставил един от студентите да напише донос за Павел, заради който правозащитникът гнил по смъртоносните лагери. Друг дисидент, почаевския монах Питирим Старински, укриващ се от КГБ, Филарет подмамил за беседи и помощ във Владимирския събор, където вече го чакала група за залавяне. Арест, шест години затвор.

Когато идва време за разплата (на Харковския Архиерейски събор Филарет е свален от длъжност и е запретен от свещенослужение), Леонид Кравчук, вече президент на Украйна, не оставя „другаря Антонов“ в беда – създава през 1992 година за него (и за себе си, разбира се) нова, патриотична поместна „църква“, именуваща се УПЦ-КП. Днес щафетата е вече поета от Порошенко, който учредява ордени Ленин и Червено Знаме на Филарето-Вартоломеевия патриархат, во главе с нестареещия патриарх всея КГБ. Това, оказва се, е точно тази автокефална църква, за която, по уверенията на Порошенко, Украйна мечтае от 300 години!

УАПЦ, създадена в Киев през 1990 година от културолози-националисти, ненавиждащи Филарет, обявява себе си за продължителка на УАПЦ от 1920-те години. Тази революционна УАПЦ, чийто призрак блуждае по време на директорията на Петлюра, бива създадена по лично разпореждане на болшевишкия ръководител на Украйна Григорий Петровски (той дава разрешение да се проведе учредителен конгрес-събор през 1921 година в Киев) за борба с „прислужниците на царизма“, контрареволюционна РПЦ. Начело на църквата автокефалистите поставят „църковна рада“ (съвет, понеже цялата власт – на съветите) начело с някой си държавен служител Мороз (неговият портрет задължително увисва във всяка колибка), затриват монашеството, избират измежду запретените свещеници и миряни йерархия, въвеждат украинския език в „богослужението“ и започват непримирима борба с църковната контрареволюция, изпращайки в Соловки и в изгнание хиляди старорежимни свещенослужители. Впрочем след седем години УАПЦ сама обявява себе си за контрареволюционна организация и се саморазпуска, а през 1937 година тези „самосвети“ нагаждачи и доносници сами попадат под секирата на репресиите. Макар че някои от тях успяват да избягат и да възродят своята организация в националистката диаспора в САЩ и Канада.

Именно нея през 90-те години, като заблудена дъщеря, взима под своя омофор Константинополският патриарх Вартоломей. Сега на негов гръб, а може би обратното, те се връщат в Украйна, извършвайки хула над Украинската Православна Църква, Църква-мъченица.

След гърците – на боклука

С какво може да се обясни обезкуражаващото невежество по въпросите на нашата отечествена история у съзидателите на новите руини – социално-икономически, държавни и църковни – Петро Порошенко и патриарх Вартоломей?

При президента всичко е ясно: той, отмествайки поглед от написаното, често „отплува“, когато се налага да говори за украинска литература, история, даже география. Това се дължи на факта, че той не е получил основното образование, което даваше украинското училище. Учил е в Молдова. Много ли от нас, завършилите училище в Украйна, при цялото уважение към Молдова, знаят къде е някаква си Гагаузия, какви господари и митрополити са управлявали в нея, с кого и за какво са воювали? Киевският университет, в който Порошенко постъпва през 1982 година, не може да замени училището, понеже е разширявал и задълбочавал знанията по избрана специалност. Петро Алексеевич е завършил елитния, по комунистическите мерки, факултет по международни отношения, в който, под строгия надзор на партията и КГБ се ковяха комунисти-пропагандатори за работническото и национално-освободителното движение на развиващите се страни. Тоест, учили са комунизма по „задължителен начин“ и език, за да разнасят ленинското учение по целия свят. Президентът и до днес обича да развява тези знания, обявявайки даже на църковнослужителите марксисткия тезис от „Манифест на комунистическата партия“, че „колелото на историята не може да се върти назад“. Макар в християнството да няма нито колела, нито спирали, нито други подобни премъдрости от историческия материализъм.

Обучението му е прекъснато за срочна служба в армията, усложнило се от ранна женитба и бащинство, нощни дежурства на съпругата-лекарка в клиниката, ранно членство в КПСС, Чернобил, деморализиращия се Киев и отново ранно предприемачество. Някои (Игор Коломойски) пишат и за сътрудничество на Порошенко с КГБ, властта отрича всичко, макар в тези времена за комунистите, още повече за задграничните комунисти, сътрудничеството с КГБ, „водещи партията с мечове“, не е било по желание, а почетно задължение. Освен това, недополучените в училище знания е трябвало да бъдат наваксани някъде и някога. Но и там не учели църковна история. Затова Петро Алексеевич с въодушевление преразказва самосветските глупости на Огиенко за антиукраинските „луксозни килии“ на православните йерарси, за притесненията на украинската църква по време на разрухата и по време империята от страна на московските попове. Сякаш не киевчани и малоруси, начело с архиепископ Теофан Прокопович, сподвижник на Петър Велики, убеждават и Руската империя, просветена от абсолютизма, и Духовния регламент, освобождават московската патриаршеска катедра, заменят я със Свети Синод, установяват църковни порядки, от които старорежимните московчани реват с горчиви сълзи!

От Константинопол – друга история. През 2008 година Константинополският патриарх Вартоломей излезе на Софийския площад пред президента Юшченко, йерарси на УПЦ и Поместни църкви по повод 1020-годишнината от Покръстването на Русия. Разколниците начело с Филарет (Денисенко) не бяха допуснати до тържествата, за да не смущават с маскарада си честния народ. Патриархът удиви със своята реч, от която ставаше ясно, че за Константинопол княз Владимир не е светец и не е равноапостолен, Нестор Летописец не е преподобен и така нататък. Епископи, учили в Гърция, тогава ни разтълкуваха: разбирате ли, гърците имат свой гигантски корпус от двехилядолетна святост и подвижничество, в който включват малцина от други народи, нашите светци и светини, древна история и култура, са известни и любопитни за малцина извън руския свят. Да допуснем, че е така. Но тогава защо се разпъват за своето горещо майчинство? Нима родната майка не би трябвало да знае и почита своите велики синове? Ние почитаме майчиното – носим имена на гръцки светии, освещаваме храмове в тяхна чест, в „четенията на всеки ден“ възпоменаваме подвизите им, молим се за тях, издаваме и преиздаваме хиляди, ако не и десетки хиляди, книги за светците и светините на Гърция, извършваме многомилионни паломничества. Биха могли и те за своето седемстотингодишно духовно водачество да внесат нещичко от Светата Рус в своята „памет“. Впрочем, един светец действително, вече от следконстантинополско време, е зачислен в нея – св. Йоан Руски. Той се родил в запорожката земя, участвал в руско-турската война, попаднал в плен, бил отведен в робство в Турция, където се и прославил с подвижничество. Да си признаем, не е много.

Наред с това Константинополските и прочие патриархати са се поменавали на богослуженията на московските, а след това и на руските императори като „единствени православни господари на вселената“, покровители, защитници и благотворители на всемирното Православие. Следите от това покровителство виждаме повсеместно и в Светите земи, и на Синай, и в Кипър, и на Балканите, и в Източна Европа. Колко струва само величественият катедрален храм св. Александър Невски в София. На древните патриархати „последно сбогом“ от Руската империя даже и в най-страшния кошмар не може да се присъни. А пък следи от покровителство на Константинопол в Русия и със свещ не можем да открием: дарове, разбира се, на князете и на царете са се носили, но да се построи нещо навеки даже не са се опитвали. Николай Карамзин писа, че духовната опека на гърците ни е струвала много скъпо. За пет века – от св. Владимир до Василий Тъмни – е имало само шест руски митрополити, останалите са чужденци, които, трудейки се без усърдие за благото на отечеството, „винаги са били готови да го оставят“, „грабели съкровища и благовременно ги пращали в Гърция“.

Гърците винаги крепко са се държали за духовната власт. Например, първият руски киевски митрополит Иларион, сподвижник на св. княз Ярослав Мъдри, бил избран на Събор на епископите без съгласието на Константинопол. С това гърците не се примиряват: след смъртта на княза, митрополитът е отстранен от катедрата и потънал в забвение. Митрополит Иларион е автор на великите „Слова за закона и благодатта“ и родоначалник на руската литература. Според най-новата историософия на Порошенко, именно той се окопал в „луксозна килия“ (пещера), и там измислил „руския народ“, „руската земя“, „руските князе“ и целия останал „руски свят“. Между другото, в Константинопол великият Иларион Киевски брои ли се за митрополит, помни ли го някой?

Гърците не просто са забравили хилядолетната история на Православна Русия, те никога не са я знаели и не са се опитвали да я пазят в себе си. Не е съхранена и историята на отношенията на Константинопол с неговите дъщери-колонии, понеже всички архиви са изгубени. И сега бившите дъщери са принудени сами да разказват на бившия Цариград какво, къде и как е правил той. Преди десет години в Москва беше направено копие на константинополския Томос за преподчинението на Киевската митрополия и беше подарено на Константинополския патриарх. Той много се удиви, понеже те вече са привикнали да живеят в безпаметство. Може да се направят и да се изпратят копия и на други документи, но не съм уверен, че са нужни някому. Алчността не се нуждае от основания.

Речта на патриарх Вартоломей през 2008 година осъждаше етнофилетизма, който патриархът вижда в опитите на президента Виктор Юшченко да създаде „украинска църква“. Тогава Вартоломей също тъгуваше по майчинството, макар и не с такава агресия спрямо Руската Православна Църква. Сега я има. Очевидно днешните просветители на Константинопол по украинска църковна история са отново русофобстващи мъдреци от украинската константинополска диаспора в САЩ и Канада. Техните рогца стърчат зад почти всички лъжливи исторически калкулации. А защо, впрочем, патриарх Вартоломей не им даде на тях автокефалия, ами ги ръководи през морета и океани, и сложно, и скъпо?

Както и да е, ние виждаме, че две войнстващи невежества – порошенковото и вартоломеевето – са се срещнали и са се сплели на шията на Украйна и нейната Православна Църква. Проправят път на лъжата, след гърците  – на боклука. Тук пристигна съобщение, че Украйна е излязла на първо място по бедност в Европа. Олга Богомолец обяви, че за четири години населението на Украйна е намаляло с един милион души, а Павел Климкин – че всеки месец средно по сто хиляди украинци напускат страната в търсене на по-добра съдба. А освен това война и кръв, екшън и насилие, данъци и недоимък... – руината се възстановява в пълен обем, както си е било и преди триста години.

Превод за "Гласове": Екатерина Тенева

Източник: radonezh.ru