Моментът Лутер

Моментът Лутер
Мартин Лутер успява да подрине авторитета на Католическата църква и да отнеме властта й над много души, с което започва процесът на секуларизация, главният двигател на модерността. Той иска всъщност да изправи християнина пред Бог, а не да модернизира света. И изобщо не подозира как от неговата sola fide ще се роди духът на индивидуализма и капитализма, който ще вземе връх над религията в живота на западния човек. Не, не това е целял несъмнено Лутер, когато „заковава“ своите 95 тезиса на 31 октомври 1517 г.

 

He flared out in the flaring of mankind;

Such Luther’s luck was: how shall such be mine?

Робърт Браунинг

 

Отбелязването на петото столетие от „заковаването“ на 95-те тезиса на 31 октомври 1517 г. на вратите на църквата във Витенберг от Мартин Лутер дава повод за много и най-различни публикации и прояви. Теолози и историци, пастори и изследователи, вярващи и невярващи оценяват въздействието на това събитие, което още тежи върху днешния ни свят. Ще се опитам и аз (но смиреността в това начинание е задължителна) да се върна към смисъла и значението на „момента Лутер“, след който нищо няма да бъде както преди.

 

Мартин Лутер, неговата личност и духовност играят решаваща роля за Реформацията, която е резултат не само на кризата на стария религиозен и обществен ред, но и на неговата собствена духовна криза. Той успява там, където всички преди него се провалят: предефинира религиозния авторитет, създава нова Църква, променя начина на мислене и живот. И въпреки бруталния отпор, който среща, умира в леглото си, а не на кладата.

 

Но да започнем отначало. Мартин е роден на 10 ноември 1483 г. в Айслебен, градче в Саксония, затънтена провинция на Свещената римска империя, далеч от центровете на Ренесанса и северния хуманизъм. Произходът му е сравнително скромен и Лутер с гордост ще говори за своите „селски“ корени, макар че баща му е бил в управата на местната мина. Следва право в университета в Ерфурт. През 1505 г. става магистър и баща му, от уважение, започва да му говори на „Вие“. Скоро след дипломирането си е застигнат в полето от силна гръмотевична буря. Ужасен (тогава се вярва, че бурите се причиняват от вещиците и Сатаната), младият Лутер се моли на света Анна: „Помогни ми и ще стана монах”. Той, който ще отхвърли светците, призовава светицата на помощ. Той, който ще промени религиозния ред и морал, дава обет. Една светкавица променя драматично неговия живот и съдбата на света. Оттук насетне Мартин чувства, че тя непрестанно трещи зад гърба му, тя ще заехти и в словата му. Две седмици по-късно влиза в манастир. Той, който ще отхвърли монашеството, сам става монах и то образцов. Не намира обаче никаква сигурност и спокойствие в килията: измъчва го собствената му непоправима греховност, чувства се заслужено изоставен от Бог, бои се от деня на съда. Прочуто нарича своето състояние Anfechtung (духовно терзание, изпълнено със съмнение и отчаяние). Страданието му не е психическо, не го мъчат и плътските щения, то е „болка за умиране“, екзистенциално, религиозно по своята същност, защото се отнася до „реалните възли“ на неговото съкровено отношение с Бог.

 

През зимата на 1512 г. Лутер отива в Рим. Животът там кипи, атмосферата е на постоянен празник и искряща наслада. Микеланджело току-що е завършил свода на Сикстинската капела, а Рафаело - Атинската школа. Ала Ренесансът изобщо не впечатлява Лутер. Напротив, отвратен е, вижда само алчност и поквара, развива за цял живот силна антипатия към всичко италианско. Намира базиликата „Свети Петър“ полусрутена, защото папа Юлий II е повелил на нейно място да се изгради най-величествената базилика, но за Лутер разрушеният храм е символът на състоянието на Католическата църква. По-късно ще каже, че във Вечния град е видял престола на Дявола и извора на всяко зло. Скъсването с Рим (los von Rom) става програмата на живота му.

 

При завръщането си в Германия Лутер е назначен за преподавател по Свещено Писание в университета във Витенберг. През 1513 г. се случва решаващият обрат. Сам той разказва, че намира решението на своето терзание, докато клечи в манастирския клозет (auff diser cloaca). Мартин цял живот страда от жесток запек, но за разбирането на случилото се не бива да се пропуска също, че „клоаката“ е обичайният тогава образ за мястото на човека в този свят. Тъкмо там, освен телесното изпразване и облекчение, се случва и духовното прочистване и просветление, което изцелява неговата „болна душа”. Настояването, че озарението на Лутер се случва тъкмо в това най-профанно, любимо и на дявола, място, може да изглежда преднамерено, ала реформаторът премахва разграничението между свещено и профанно и нищо земно само по себе си не е нечисто за него. В какво се състои откровението: Лутер изведнъж прозира смисъла на словата на апостол Павел: „праведният чрез вяра ще живее” (Рим. 1:17). Дотогава тези думи силно го измъчват, защото схваща Божията правда като свиреп гняв и строго наказание, като ясно съзнава при това, че дори да иска да върши само добро, никога не може докрай да откъсне ума и сърцето си от греха и порока. Оттук и отчаянието, „болката за умиране“. Затворен, в „топлата стая“ прозира, че Божията правда съвсем не е гневно осъждане, а милосърдно оправдаване, с което Бог от любов дарява свободно и безвъзмездно човека. Разбира, че самият човек нищо не може сам да направи за това и, макар от гледна точка на Закона да е винаги и неизбежно осъден, но от значение за Бог е само чистата и смирена вяра, а не „заслугите“ и делата. Спасява единствено Всемогъщият, Който обича човека, при това такъв, какъвто е – грешник, и му прощава, като му дава възможност да се върне към Него. Бог не оправдава греха, но оправдава обърналия се към Него грешник. Обръщането не става с външни жестове и дела, а единствено в сърцето, с вярата само (sola fide), от която се раждат после и добрите дела. Така промененото разбиране на един само ред от Библията променя всичко. То е в основата и на 95-те тезиса против индулгенциите и по-дълбоко - против цялото устройство на Католическата църква, защото щом спасява само вярата, то става напълно излишно.

 

Религиозният опит за Лутер се съсредоточава в интензивната лична среща на човек и Бог. Вярващият се изправя сам пред Бог, пред Когото пада всяка маска и душата става напълно прозрачна. Няма нужда от външно посредничество, пък било то и на Църквата, защото от значение е единствено отговорът, който всеки лично и свободно дава в съвестта си пред Бог. Така се ражда модерната троица: личност, свобода, съвест. Оттук и необходимостта от пречистване и опростяване на твърде обременения, според Лутер, с излишни правила и практики религиозен живот.

 

Най-силно го възмущават индулгенциите, с които папата съкращава времето на престоя за изкуплението на определени грехове в Чистилището. Учението за индулгенцията (лат. „снизхождение“) се основава на идеята за „съкровището на Църквата“, събрано от заслугите на Христос и светците, което папата управлява за благото на греховното човечество. През късното Средновековие християнинът се чувства длъжен да се отблагодари за проявеното към него снизхождение с дарение, за което си има и тарифа. За обикновените хора става от значение не стоящото зад индулгенциите учение, а принципът: „плащам и ще ми се прости“. Индулгенциите започват да се обменят като „ценни книжа“ за вечния живот. Спечелените от тях средства отиват в Рим (в схемата участва и банкерът Фугер, който получава за трансфера не намаляване на престоя в Чистилището, а 3% печалба) и финансират изграждането на базиликата „Свети Петър”. През 1517 г. особено активно продава индулгенции в Германия доминиканецът Тетцел, предлагащ ги с думите: „Щом звънне в касичката парица, на небето отлита душица” (цитирани в 28-ия тезис). Разгневен от вулгарното шарлатанство, Лутер съставя 95-те тезиса. Пише ги като професор, на латински, кани с тях на академичен и църковен дебат, не иска да вдига народно въстание.

 

Оповестява своите тезиси против индулгенциите на 31 октомври 1517 г. Прави го неслучайно в навечерието на 1 ноември, празникът на Вси светии, денят, на който традиционно се опрощават греховете. Написва ги на голям лист и ги излага на показ в църквата „Вси светии“ във Витенберг. Историците и до днес ожесточено спорят дали става дума за исторически факт или за легенда (ако е факт, то листът не е бил забит с гвоздей на вратата, а залепен с восък на таблото за съобщения). Преди няколко години бе намерено свидетелство в подкрепа на факта. По-важното обаче е друго. Лутер изпраща тезисите на архиепископа на Майнц, с което задейства църковната машина и най-вече ги превежда на немски и дава за печат. Тезисите в хиляди екземпляри бързо се разпространяват из цяла Германия. Тяхното публикуване има далеч по-голяма сила от конкретното им съдържание. Откритието на Гутенберг, печатното слово, отключва Реформацията и е решаващото оръжие за нейния успех.

 

От значение несъмнено е и казаното от Лутер в 95-те тезиса? Заявява най-напред, че пише „от любов към истината и от желание тя да бъде изяснена“. Още с първия тезис дава ново разбиране за получаването на опрощението с думите: „Исус изисква целият живот на вярващите в Него да бъде покаяние“. Не е достатъчно, значи, само удовлетворението за греха (изповед, индулгенция), тоест, управляваният от Църквата процес. Твърди, че вечният живот не е стока, за да бъде продаван и купуван. Отсича, че индулгенциите, за които хората дават толкова пари, са само суеверия, от които алчното духовенство извлича големи печалби. Никой човек не може сам себе си да спаси, нито с делата си, още по-малко с пари, защото спасява Христос, Който не осчетоводява делата на хората, а умира на Кръста за тяхното изкупление и спасение. Затова „всеки, що изпитва искрено разкаяние, има право на пълно опрощение и без индулгенция“ (§ 36). Индулгенциите не само са излишни, но и вредни, защото заблуждават верния, че чрез тях може да постигне, и то евтино, „за три гроша“, спасението (виж § 32). Поредица от тезиси (§§ 56-58) подчертават липсата на здрава теологическа основа в католическото учение за опрощението, което прави възможно и злоупотребите. Ала Лутер не просто търси да изправи църковната доктрина и практика (виж §§ 45-51), а възвестява новото учение за спасението, което е в сърцето на Реформацията: „Всеки християнин – жив или мъртъв - е съпричастен на всички Христови блага“ (§ 37) и посредничеството на Църквата е излишно. Тезисът, че „истинското съкровище на християните е Свещеното евангелие” (§ 62), става девиз на реформаторите, затова те самите се наричат евангелисти. Лутер развенчава „властта на ключовете“ на папата, който „не бива и не може да опрости никое наказание, освен това, което сам е наложил“, т.е. неговите правомощия са просто на земен владетел и не се разпростират над отвъдното царство (виж §§ 25, 26). Пита реторично и иронично: „Защо папата не освобождава всички души от чистилището в името на пресвятата любов, щом го прави заради проклетите пари“ (§ 82). Така, критикувайки папската власт, Лутер поставя решаващия за Реформацията въпрос – за авторитета.

 

Тезисите са плод на полученото в „топлата стаичка“ просветление, че никой човек, колкото свято и добродетелно да живее, не може да заслужи вечния живот, нито има на тази земя такова покаяние, което да е достойно за Божието изкупление. Оправданието на грешника, неговото спасение не е награда, а Божи дар. Оттук и необходимостта от реформа на духовния живот, който трябва да се освободи от всичко излишно и погрешно. Думата „реформа” не била нова за Католическата църква. До Лутер тя означавала възстановяването на реда и дисциплината, най-вече в поразхлабилите се монашески ордени. Имало и по-мащабни реформи преди това, като тази на папа Григорий VII от XI век. Реформа, накратко, било изправянето на нещо погрешно в живота на Църквата. За Лутер обаче проблемът не е просто в сребролюбието на висшето духовенство, защото той е убеден, че има нещо фундаментално сбъркано в католическото учение. Започнатата от него Реформация не е просто изправяне на църковната доктрина и практика, а коренно преобразуване на цялата християнска религия. Нещо повече, от предизвиканото от нея религиозно, политическо и културно земетресение се ражда модерният свят. В началото реформаторският импулс е удивително силен и бърз. Само за две десетилетия католицизмът е прогонен от Северна Европа, а протестантското движение обхваща Франция, Швейцария, Централна Европа, разпростира се на юг до Испания, стига и до Италия. Силата на реформаторския дух се запазва и век по-късно, когато тъкмо от него се раждат Съединените американски щати. Той е жив и днес, както се вижда, от бурното развитие на харизматичните общности през последните десетилетия. Самата Реформация, разбира се, е дълъг процес с много участници, различни течения, хиляди обрати. Същественото е, че модерността, по думите на Чарлз Тейлър, се движи от този drive to reform, чийто начален тласък дава именно Лутер на 31 октомври 1517 г.

 

В началото на 1518 г. тезисите стигат до Рим. Папа Лъв Х, хуманист и хедонист, взема най-напред тезисите за изблик на „монашеска кавга” между Лутер и Тетцел в затънтената немска провинция. Твърде скоро обаче l’affaire Лутер става централна за Рим и се провеждат поредица от срещи и дебати с реформатора, в които се включват висши духовници и най-добрите теолози на времето като кардинал Каетан. В тези и в следващите противоборства, в които се сблъскват различни умове, характери, интереси, става въпрос за действително съществени неща: вярата, тълкуването на Свещеното писание, мястото и задачата на свещенството и пътищата на спасението, като те се преплитат с усилието за изграждането на образа на врага и налагането на собствената правота, с борбата за запазването или за промяната на религиозния, социалния и политическия ред. Каетан и другите представители на Католическата църква са съгласни с Лутер, че човек е грешен и краен и тъкмо затова християнството не е и не трябва да бъде въпрос на „сляпа вяра“. Unus christianus nullus christianus: истината e в живата традиция и практика, а не в субективните убеждения. Хилядолетният опит на Църквата е най-здравата крепост (feste Burg) срещу личните залитания и пропадания. Лутер е сигурен, че Бог говори чрез словата му и държи на своята правота. Бързата ескалация на конфликта се дължи най-вече на факта, че дебатите не се отнасят само до теологически принципи и позиции, а засягат централни въпроси на авторитета и властта.

 

Умът, смелостта, енергията и яростта на Лутер са огромни, също както егото му. Става все по-настъпателен. Голям оратор, пише на немски, за да бъде разбран и от най-обикновения човек: ярките образи, дръзките сравнения, безпощадните, често груби заклеймявания отекват силно в умовете и сърцата на неговите съвременници. Съчиненията му се печатат и разпространяват из цяла Германия: само за 5 години техният тираж достига 3 милиона екземпляра. Лутер е първият best-selling автор. Важна е ролята и на художника Лукас Кранах, който оформя книгите и визуално представя неговите идеи. Особено силно оръжие се оказват карикатурите на папата и католическия клир, които реформаторите изобретяват: във време на обща неграмотност, те въздействат по-ефикасно от всеки текст.

 

През 1520 г. папа Лъв Х отлъчва Лутер като еретик. Той отвръща, че предпочита да бъде прокълнат и отлъчен, отколкото хвален и благославян от римския Антихрист и публично изгаря булата заедно с други папски декрети. Започва масовото горене на книги: всичко католическо трябва да бъде унищожено и изтрито от паметта на новите християни.

 

През 1520 г. Лутер публикува и трите големи реформаторски съчинения: Към християнските благородници от немско потекло; За Вавилонския плен и За свободата на християнина. В първите две разобличава догмата на Католическата църква, че тя притежава крайната истина и държи ключовете на спасението, която, според Лутер, не е никаква вероистина, а гола претенция, защото тя съвсем не е божествена, а само политико-юридическа институция, и с ударите на реформаторския си чук разрушава нейните „йерихонски” стени. В За свободата на християнина, своя шедьовър, Лутер разглежда въпроса „как се спасява човек“. Това е същият въпрос, който го води до ръба на лудостта и го кара да започне борбата против индулгенциите. Отговорът му го дава Божието слово: не авторитетът на Църквата, а „само Писанието“ (sola scriptura) трябва да бъде водач и критерий на верния. В Библията Лутер открива, че не делата, а „само вярата“ (sola fide) спасява, която е Божи дар, спасява, значи, „само благодатта“ (sola gratia). Няма нужда от свещеници, които да „администрират свещеното”, като извършват тайнствата и опрощават греховете. Духовниците трябва да бъдат просто министранти, т.е. служители, които проповядват Божието слово и събуждат душите, защото стойност в очите на Бог има не принудата, а вътрешната нагласа, свободно осъзнатата вяра. Лутер пръв издига изискването за свобода на съвестта, което ще легне в основата на правата на човека. Не можем да разберем Реформацията без тези три принципа: sola scriptura, sola fide, sola gratia, които подчертават непосредствеността на отношението човек-Бог. Най-важна в тях е думата само (sola): драмата на спасението се разиграва не навън в света, а вътре в самотната душа. Това е лутеровият индивидуализъм: всеки сам отговаря в съвестта си пред Бог (coram Deo).

 

Реформаторският кипеж в цяла Германия не може да остави властта безучастна. Карл V се стреми да запази единството и мира в Свещената римска империя и през април 1521 г. призовава Лутер, за да го изслуша, пред Райхстага. Реформаторът отива триумфално във Вормс: по пътя хиляди немци приветстват своя Hercules Germanicus. Пред Райхстага Лутер, излязъл на голямата сцена на историята, показва, че тъй като се бои от Бог, не се страхува и от най-могъщия властник. Въпреки настояването на императора, той не се отрича от тезисите, „защото нито е сигурно, нито е желателно човек да прави нещо срещу собствената си съвест”. Според някои очевидци, Лутер завършва своето слово с думите: „Тук стоя, не мога другояче и да ми помага Бог”, но в официалния протокол те липсват. Дали ги е казал или не, е без особено значение, защото тези пламенни слова - израз на позоваването на съвестта като последна инстанция – не просто се свързват завинаги с Лутер, а стават девиз на Реформацията, пък и на модерния западен дух, символ на свободата на съвестта, на правото на личността да отстоява публично своите схващания и да каже „не” на властта. „Големият отказ” на обикновения човек да се подчини на властта в името на своята съвест е голямата историческа победа на Лутер.

 

Съвестта днес за нас е правото на всеки сам да решава за своята вяра и убеждения. Съвестта, Gewissen (думата на немски е тясно свързана със знание и сигурност), за Лутер обаче съвсем не е субективният глас на вътрешната свобода, а признаването на радикалната зависимост на личното решение от Божията воля. Реформаторът „стои тук и не може другояче“, защото е сигурен, че е само инструмент на Господа. През Средновековието съвестта е преди всичко осъзнаване на собствената вина: греховна, тя не е свободна, нуждае се от външно ръководство – било то на изповедника или на обичая. Ала щом Бог говори направо на човека в душата му, тогава външните патерици са ненужни и всеки може и трябва сам да решава. Съвестта е крайният авторитет, тя, а не някой отвън – духовенство, традиция, власт - решава за истинното и грешното, за доброто и злото.

 

Императорът държи на думата си и оставя Лутер да напусне невредим града. Фридрих Мъдрият, принцът на Саксония, покровителят на смелия реформатор, който основателно се страхувал за живота му, организира престорено отвличане на Лутер и го скрива за година в своя замък във Вартбург. Там реформаторът, предрешен като юнкера Йорг, превежда за по-малко от три месеца Новия завет - гениално дело, с което създава модерния немски език. Библията, благодарение на Гутенберг и Лутер, влиза във всеки дом. Четенето на Свещеното писание води до повсеместно ограмотяване. Така книгата става всекидневен спътник на обикновения човек и съществен фактор в автономното изграждане и израстване на личността. Реформацията извършва истински цивилизационен скок: модерният ego възниква от lego (чета).

 

Епохалните промени не понасят празнотата. Докато Лутер се крие в замъка, всички мислят, че той навярно е мъртъв и тревожно се питат кой ще поеме неговото дело. Мнозина призовават Еразъм да оглави Реформацията. Той не подема, но други се възползват от възможността да заместят Лутер и като гъби никнат пророци, апокалиптици, фанатици. Особено активен е Томас Мюнцер, който желае да пречисти света със „свещеното насилие”. Радикалното крило на Реформацията търси с драстични действия и в съвсем кратки срокове да преобрази из корен целия религиозен, политически, обществен ред. Пламват селските бунтове.

 

Лутер не е революционер, интересува го спасението на душата, а не промяната на живота на тази земя. Вижда, че индивидуалната свобода лесно води до хаос и се обръща панически към немските владетели с искане да потушат бунта. Селяните са разгромени, Мюнцер – заловен и обезглавен. Редът е възстановен, но призивът на Лутер: „колете, режете, бесете” хвърля завинаги сянка върху него. С думите си той легитимира политическото насилие като начин за налагане на собствената религиозна истина, което довежда до продължилите повече от век войни в Европа. Не само Лутер фактически премахва значението на Църквата като сила, която удържа своеволието на властта и задава модела на общественото поведение. Като резултат, политиката бързо се обособява като отделна сфера и получава право да контролира религията, което ще даде основен тласък на процеса на секуларизация.

 

През лятото на 1525 г., вече на 42 години, Лутер скъсва окончателно с монашеския живот, като се жени за бившата монахиня Катарина фон Бора. Манастирският живот го е научил, че гибелни са не щенията на плътта, а обсебването от тях, както често става при задължителното безбрачие. За Лутер сексуалният живот е част от Божия промисъл и той сам по себе си не е греховен. Като скъсва с хилядолетната традиция на осъждане на половия акт и желание, Лутер натурализира сексуалността и извършва първата сексуална революция на Запада.

 

Става баща на шест деца. Живее в просторен дом (бившият му манастир, с който Фридрих го дарява), има голямо стопанство, за което се грижи жена му. Всички го уважават, в това отношение е съвсем традиционен и патриархален: дори съпругата му се обръща към него с хер Доктор и му говори на Вие. Реформаторът обича творението и без притеснение се наслаждава на земните радости на семейния живот и най-вече на хубавата трапеза. От обилните ястия и бирата се променя и неговият облик: в немския език се появява поговорката „дебел като Лутер”.

 

Реформацията продължава. През 1529 г. нейните представители протестират (от лат. protestare, свидетелствам) пред императора, т.е. свидетелстват, че изповядват Божието слово и същевременно изразяват своето негодувание, че нямат равни права с католиците. Оттогава реформираните християни се наричат още протестанти: те не просто протестират против злоупотребите на Католическата църква, но свидетелстват за върховенството на Бог в живота и света.

 

Лутер вече не е главното действащо лице на историята, но продължава до края на живота си да пише и проповядва. През 1534 г. излиза неговият пълен превод на Библията със 117 оригинални гравюри на Дюрер. Реформира и богослужението. Иска в него да участват умовете и сърцата и обръща затова специално внимание на църковната музика. Неговите химни, заедно с превода на Библията, изграждат протестантската духовност, формират немската душа.

 

Мартин Лутер умира от сърдечен пристъп на 18 февруари 1546 г. в Айслебен, градът, където се е родил. Умира така, както е живял. В последния си час изповядва своята вяра и не пропуска да прокълне папата: както винаги през живота му, така и в последния миг любовта и омразата си поделят мислите и словата му. Тялото му е пренесено във Витенберг, където е погребан тържествено в храма, на чиито двери близо 30 години преди това, „забива“ своите 95 тезиса.

 

Защо успява Реформацията на Лутер? Тя е резултат от неговата екзистенциална и духовна криза. Ала кризата, разбира се, не е само негова: общото чувство на духовна неудовлетвореност и тревожност е в основата на Реформацията. Лутер решително се изправя против съществуващия религиозен ред, защото той не дава отговор на напрегнатите му питания и му пречи да се изправи в съвестта си пред Бог. Вярата е решението, което намира, за да постигне мир на духа. Щом само тя спасява, за какво тогава е всичко външно – йерархия, юриспруденция, схоластика, церемонии? Ако вярата липсва, то е безсмислено, ако пък я има, е напълно излишно. В sola fide е силата и слабостта на Лутеровото схващане, тя е отличителната особеност на реформираното християнство.

 

Лутер отхвърля правото и званието на Католическата църква да опосредства отношението между човек и Бог, лишава от съдържание нейните канони и ритуали, развенчава авторитета й, отхвърля като изкуствено и вредно разграничението между духовния и светския живот. Премахва като празен и вреден култа към Богородица и светците и съответно техните светилища, образи, поклонения. Протестантският храм не е повече domus Dei, дом, в който живее Бог, а молитвен дом на верните: няма олтар, няма мощи, няма статуи и икони, изчезват цветовете, украсата, златото и среброто: в този „белосан салон” се прекъсва връзката между християнството и изобразителното изкуство. В центъра на богослужението е четенето и разясняването на Евангелието: храмът е не само молитвен дом, но и класна стая. Протестантството е опростяване, то е освобождаване от всичко излишно, за да остане само вярата, за да бъде без поквара. То неизбежно е и духовно обедняване. Лутер прогонва свещеното от живота. Той изчиства пространството между земята и небето от ангели, светци, свещеници, за да остане само вярата, ала индивидуализмът на чувството, субективизмът на истината въвежда съмнението в религиозния опит. Всеки е отговорен за собствената си връзка с Бог, ала тя трудно се поддържа във вакуум, без посредници и наставници. Бог, вместо по-близък за душата, става постепенно все по-далечен за модерния човек, който напрегнато се пита не толкова за собственото спасение, колкото за Божието присъствие в света и живота. Накрая Ницше, синът на лутеранския пастор, възвестява, че „Бог е мъртъв“.

 

Лутер учи, че всеки трябва сам да чете и да вниква в Божието слово. Писанието става обект на индивидуални, значи, неизбежно различни прочити, развива се критиката и критичното мислене. Ала кое точно разбиране е коректното, как то да бъде различено от некоректното? Как да разберем? Реформираните християни постоянно се изправят пред този проблем и не могат да го решат, защото вече няма обективни външни критерии. Като мерило на истината, Лутер (като всеки, впрочем, фанатик) се основава единствено на убедеността в собствената правота. Но нима може да се разчита единствено на личния прочит? Та един открива в текста Божията воля, а друг само човешки желания, страхове, фантазми. И двамата са убедени, че са прави, но на чия страна е истината?

 

Лутер не е син на Ренесанса. Дълбоко му е чужд и противен духът на хуманизма, защото в неговия център е човекът, не Бог. Ала основавайки религията на sola fide, на вътрешното чувство, а не на авторитета на нормите и традицията, той задълбочава всъщност индивидуализма и релативизма, заради които именно отхвърля хуманизма.

 

Цялата модерност, подчертава Хегел, е вариация на sola fide на Лутер, на вярата като разрушаване на обективните основи на мисленето и външните рамки на живота за сметка на субективността, на вътрешния опит. За реформатора няма единство между вяра и разум, те си противостоят. И понеже „само вярата“ отваря пътя към спасението, трябва да се изоставят като вредни и объркващи опитите на философите да стигнат чрез тази „блудница разума“ до Бог. Уволняването на философията от ролята й на „слугиня на теологията“ я прави независима и свободна и с Декарт тя стига скоро до sola ratio: разумът започва да решава своите проблеми без „хипотезата Бог”, науката открива природни закони, които не препращат вече към Твореца; и тя, като премахва всичко свръхестествено от света, го „разомагьосва“. Ала „разумът само” се оказва не по-способен от „вярата само” да намери твърда основа и да отговори ясно и отчетливо на големите въпроси: Що е истина? Какъв смисъл има всичко това? Как да живея?

 

С протеста си против индулгенциите Лутер ясно разделя религиозната сфера от икономическата, с което освобождава последната от нейното обуздаване от религията и морала и дава началото на свободния пазар. Законите за собствеността и търговските договори стават независими от църковното право, започва развитието на нов социален ред – капитализмът. Реформацията не създава модерния капитализъм, но отваря пространството за него.

 

Sola fide създава модерния индивид, но и го товари с огромно психично бреме: той решава сам, свободно, по съвест. Цената е, че няма обективна инстанция, която да определя какво е истинно и грешно, какво е добро и зло. Човекът е оставен сам на себе си, на своя вътрешен опит, но вътре в себе си той намира най-вече своите страсти, комплекси, несъзнавани нагони. Премахването на външния авторитет не само, че разтваря всяка сигурност, но води и до модерния пазарен „политеизъм“ на ценностите. Частната сфера на съществуването търпи дълбоки промени: бракът, свободен от контрола на Църквата, се регулира от гражданското право и от тайнство става просто контракт, постепенно разводът става възможен, променя се положението на жените.

 

„Тук стоя, не мога другояче”. Лутер дръзва да каже това на могъщия император. Промяната е не само религиозна, морална, социална и психологическа, но и политическа. Идеята, че хората са равни пред Бог и, следователно, помежду си, е в основата на модерната демокрация. Безспорно, Реформацията дава огромен тласък на либералната идея. Не бива да забравим, че Русо е син на реформирана Женева. Ала подчертавайки значението на индивидуалния опит, Лутер прекъсва нишката на традицията и проблематизира социалната връзка. На Реформацията се дължи изгубването на общия свят на Res publica christiana, който никога повече няма да бъде възстановен. След Лутер всеки може лесно да се почувства изпълнен с Духа и да иска не просто да изправя Църквата, но и да призовава селяните, като Мюнцер, да оставят ралата и да вземат мечовете. Вследствие на Реформацията избухват продължилите повече от столетие религиозни войни, които преправят Европа и създават Америка. Без „тук стоя” на Лутер нямаше да се случат английската революция през XVII век, американската и френската революции през XVIII век, нямаше да възникнат националните държави, либерализмът и глобалното общество. Реформацията от борба за религиозна промяна бързо прераства в социална, политическа, икономическа революция, която и днес продължава да променя света.

 

Мартин Лутер успява да подрине авторитета на Католическата църква и да отнеме властта й над много души, с което започва процесът на секуларизация, главният двигател на модерността. Той иска всъщност да изправи християнина пред Бог, а не да модернизира света. И изобщо не подозира как от неговата sola fide ще се роди духът на индивидуализма и капитализма, който ще вземе връх над религията в живота на западния човек. Не, не това е целял несъмнено Лутер, когато „заковава“ своите 95 тезиса на 31 октомври 1517 г.

 

Източник: http://www.kultura.bg/bg/article/view/26576

 

 

 

Коментари

  • Спиноза

    29 Окт 2017 8:10ч.

    Страданието му не е психическо, не го мъчат и плътските щения, то е „болка за умиране“... Мартин цял живот страда от жесток запек... да бе, да, ха ха , "плътските щения" се маскират как ли не, и запек, и преяждане, и садо-мазо... а ако пък нямаш плътските щения, то си още по-болен, вероятно Лутер е роден революционер, гей - вечен бунтар, ако беше живял сега, може би щеше да е бесен зелен, борец за "човешки права", най-вече за психиатрично въдворяване.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Алба

    29 Окт 2017 9:31ч.

    И за Лутер и последователите му е валидна фразата, че пътят към ада е постлан с добри намерения...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • путидуг

    29 Окт 2017 10:16ч.

    Съвременният човек все още не се е научил да удържа светско и духовно в парадокса на единната си богочовешка същност. Грешните увлечения и на оная псевдосвещена религиозност на индулгенциите, и тоталната секуларизация, която "уби Бога", днес са налице в постмодерното ни съвремие за поука, рсеп. и нова насока. Диалектиката продължава, но изисква временно завръщане към корените на почти изгубената традиционна сакралност - днешната консервативна революция на определени антилиберални елити, изхождаща от териториалности и културалности малко на Изток от типичния Запад, е праведна и все по-набираща сила, както е праведен впрочем и изискваният от нея резултат - едно "Ново Средновековие", макар и временно и неналагащо (с инструментите на старото традиционно насилие) във формите на широката общественост нов култ към свещеното, за да се подеме и така нужното преначертаване стратегиите на прогресивно технологично и техническо настъпление, но вече като самоизличаваща антропотехника, без фатализиращата техногенност откъм модерността.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Събитието, започнало преди 500 години със заковаването на Лутеровите 95 тезиса на вратата на Витембергската катедрала,

    01 Ное 2017 0:16ч.

    намира своя достоен завършък в наши дни чрез тържеството на НЕО-ЛИБЕРАСТИЯТА, която се опитва да прекрои човечеството по свой вкус, подлагайки на геноцид бялата раса и превръщайики човешкия род в послушна «смугла популация». И всичко това — в името на безпрепятствената експолатация на човека (от Сатаната).

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «…интензивната лична среща на човек и Бог: вярващият се изправя сам пред Бога…»

    01 Ное 2017 1:06ч.

    Такова личностно съприкосновение на грешната твар с Бога е несвойствена за Християнството. То е свойствено за Йудаизъма. При евреите вярващият може без посредничеството на равина или на когото и да било другиго «да се изправи» пред Бога и да му говори, както би говорил с брат си или с баща си. В Християнството обаче има йерархия, която трябва да се спазва: след Бога е неговият Викариус — римския Папа, след това са кардиналите, след това са архиепископите, след това са епископите и така… до НИЗИНИТЕ. Това е една пирамидална структура… Ако си обикновен християнин, ти просто трябва да контактуваш с кюрето от твоята епархия, за да получиш разрешение за общуване (въображаемо, разбира се) с по висшите слоеве и нива на така инстанциираната ПИРАМИДА, достигайки мислено (но само мислено) до Бога. Идеята за ПИРАМИДАТА в Християнството е била назряла още в главата на Йоан Кръстителя. Мартин Лутер, макар сам да е ненавиждал евреите (ах, каква противоречива личност!), всъщност се е постарал да йудеизира Християнството, т.е. да го превърне в пълната противоположност на всичко, което е било първоначалния замисъл на Христовото движение — а именно: ЕРЕТИЧНА (от еврейска гледна точка) ревизия на първоначалната Авраамова Доктрина. Чрез Мартин Лутер християнството се връща в отправната си точка и даже се връща малко назад — ЗА ДА ОПРАВДАЕ ТЪРГОВЦИТЕ, НАСТАНИЛИ СЕ В ХРАМА. Така се стартира Новото Време на европейската история, с неговото «блестящо» изобретение — капитализъма, — който е всъщност РОБСТВО, но без персонално РОБОВЛАДЕЛСТВО: робовладелството се упражнява от специфични абстрактни символи — от ПАРИТЕ!!!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Гост

    23 Ное 2017 18:59ч.

    Каква полза, ако замениш една лъжа с друга? Христос го обясни много ясно, правете каквото ви казват, но не вършете делата им. Защото доктрината е вярна, но когато грешните хора се облекат в нея, като с красива мантия, това никого не ползва, те не са облечени с властта и силата от Бога, нито с духа на истината, нищо добро не могат да свършат. Затова изобщо не става дума за доктрината и как я променяме. А за лицемерието. Християнството е изключително радикално учение, умиране към земното, възкръсване за друг живот, на което днес се вадят зъбите, за да имат църквите много последователи. Когато институцията "църква" се напълни с грешните хора, с посредственост, когато човекът не се трансформира, той изобщо не става част от Царството и Царят изобщо не присъства в общността. Остават празните приказки.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи