Мариан Бозуков: Последните й думи бяха "Аз съм Даниела Олег Ляхова…"

Мариан Бозуков: Последните й думи бяха "Аз съм Даниела Олег Ляхова…"
Видях с очите си как тялото се подготвя, за да си тръгне душата свободна, спокойна, без болка. Не се случи нищо по-различно от всеки друг обикновен ден. Вечерта си говорихме, правехме си смешки, заливахме се от смях, по едно време тя каза: Отивай да си лягаш. Попитах я как е. – Много добре, после добави: Абе като че ли нещо не е наред, не ми се пуши. Дани беше заклет пушач. Обичаше да пуши, пушеше тежки цигари, с удоволствие. Не си дадох сметка веднага какво ми казва. На другата сутрин като станахме, видях че една част от съществото й, от духа, го няма. Не знам как да го обясня, но разбрах. Човек не е готов никога за това. Никога. Но когато настъпи часът, нямаш избор, не можеш да не се справиш. Не е страшна самата смърт, тя е естествено продължение на това, което е било. Просто човек си тръгва. И знам, видях, че тръгването е светло. Втора част от интервюто с Мариан Бозуков.



Студентската любов има много силно очарование.

 

 

Човек не мисли за нищо. Важно е да си с човека, когото обичаш. Това е най-чистата любов, там всичко е безусловно – няма съмнения, няма ревности, няма тревоги. Всичко е щастие и радост! И някак си знаеш, че това щастие ти се полага! Мария дълго време криеше от родителите си, че сме гаджета. Понеже баща й често идваше в София, в квартирата, в която живеехме, за да няма следи от мъжко присъствие,

 

аз носех „чехлите на съквартирантката“ дамски чехли с пухчета отгоре.

 

 

Двамата бяхме пълна противоположност един на друг – тя е работохолик, аз тогава го давах доста по-лежерно. Много се смеехме. Правехме си глупави шеги само за да е смешно. Но знаеш ли, още тогава знаех, че това щастие един ден ще свърши, че нямаме шанс да бъдем заедно цял живот. Когато се разделихме, много страдах. Бяхме на сватбата на Зуека, танцувахме с Мария и решихме да си направим наше пътешествие, на раздяла: Така ще го направим, обещахме си. Купих две раници и тръгнахме по места, където и двамата сме искали да отидем.

 

Пътувахме и се разделяхме…

 

 

Жеравна, Копривщица, Елена, къде ли не ходихме. Не страдах, не беше мъчение, защото знаех, че оставаме приятели за цял живот. До края на дните си няма да престана да я обичам.

 

С Невена на купон в "Ла страда"! 


После срещнах Невена, отново варненка, а Мария срещна Георги – родопчанин. Бях завършил вече, живеех при приятел от Варна и един ден тя пристигна у нас – Невена, най-красивото момиче от кандидат-студентките във ВИТИЗ (НАТФИЗ).

 

Като дете имах проблем, заеквах.

 

 

Кравите, когато стоят цяла зима в обора, напролет, като ги пуснат навън, са много буйни. И ето ме мен като дете, играя си на поилката (мястото, където се поят животните). Баба отваря вратата на пòдника (обора) и една крава ме намушка с рогата. Уплаших се, паднах в коритото. И започнах да заеквам. Децата много ми се подиграваха. С ходене при логопеди успях да преодолея този проблем, но и досега, когато съм превъзбуден или много развълнуван, това се появява. И започвам да заеквам на най-тъпите места. Дълго време не можех да кажа две изречения на Невена, без да „ъъъъъъ“… Сигурно съм изглеждал глупаво и нелепо, но бях влюбен, тя беше влюбена, така че това нямаше никакво значение.

 

Невена е чист, открит човек.

 

 

На пръв поглед ти се струва дръпната, казваш си: Ама че особняк! Ама не е. Тя е човек – любов! Своеобразен чешит с огромно сърце. Когато се срещнахме, беше малка, на 19 години, а и аз не бях много голям – на 23. Много скоро разбрахме, че ще имаме дете. Не беше времето за това, но решихме да станем родители. Всеки мина през своя си катарзис и днес имаме едно прекрасно пораснало дете, нашата невероятна дъщеря Магдалина. Разделихме се. Въпреки трудностите Невена се справи по най-блестящия начин и възпита изключително дете! И аз шапка й свалям! През годините, когато Магдалина растеше, не съм престанал да я виждам, но си давам сметка колко малка част от този процес е бил с мое участие. И знаеш ли, още като съвсем малка, беше парче месо, заспиваше върху сърцето ми.

 

 

Малката Маги 

Днес, дори и да не се виждаме често, имаме много силна връзка. По време на развода с Невена в съдебната зала стояхме прегърнати и съдийката ни попита:

Вие сигурни ли сте, че искате да се развеждате?

 

 

Преди време бяха поканили Невена в телевизионно предаване и стана въпрос за това, че е запазила името Бозукова. Да, каза тя, запазих фамилията си, защото този човек има огромно значение в моя живот. – Добре, какво беше той? – попита журналистът. Той е обич и едно огромно сърце. И такъв си остана до края. Така отговори тя, а на мен ми тръгнаха сълзи, защото колко пъти в живота си мъж може да чуе такива думи от жена!?

 

Дани е най-големият подарък. Дани е целият ми човешки смисъл.

 

 

Няма по-голямо случване от срещата ми с нея. Няма категории, няма думи… Живяхме 21 години в абсолютна хармония. Когато тя си тръгна, целият ми свят се срути.

 

Душата ми е опустошена.

 

 

Разказах ти, когато я видях за първи път. Когато бях пометен, когато потънах в очите на най-красивото момиче. И започнах да я ухажвам. Правех го деликатно, да не кажа леко тъпанарски. Например оставях пред вратата й букет люляк, без тя да подозира от кого е. На следващия ден излизаме на разходка и тя ми казва: Абе някой ми е оставил люляк, кой ли ще е? Ама сложи някакъв знак бе, ахмак, намекни, че си ти. Не смеех! По това време живеех на квартира с приятел и непрекъснато му говорех за Дани. Една вечер приятели се събрали на купон, аз съм бил някъде другаде, той я изпратил и й казал: Абе вземи му обърни малко внимание на това момче, че ми писна само за теб да ми говори! Дълго време се ухажвахме, цели осем месеца. Трябваше да дойде точният момент. И той дойде съвсем естествено, без никакви уговорки. Беше случване отвъд случването.

 

Много обичахме да плуваме заедно. Все казваше: Моля те, плувай пред мен! Не можеш да си представиш колко е красива картинката под водата, когато от махането ти с крака излизат мехурчета. Обожавам да плувам в тях. Дани имаше дълга красива коса, във водата ставаше още по-красива, като русалка.

 

Една Нова година бяхме в Солища и чакахме наши приятели. Решихме да потърсим елхичка в гората, която да украсим. Стигнахме до голяма бяла поляна с малки борчета. Избирахме си дръвче, което после да отсечем, но първо решихме да си направим отпечатъци в снега. Падахме и ставахме – по гръб, по лице. Смях! Цялата поляна стана в наши отпечатъци. Когато се прибрахме, Дани направи от малки парчета дърво играчки за елхата и ги изрисува – слон, паун, котка. Сега са над леглото ми, направих си от тях „ловец за сънища“. Дани много обичаше да й пея.

 

Виж какво ми подари, нарисувала е песните, които й пеех…


Много се смеехме. Имаше страхотно чувство за хумор и най-красивия и заразителен смях! Винаги разбираше от какво имам нужда. Случваха се едни такива малки неща, които трудно могат да бъдат разказани… Ставахме сутрин, правехме си кафе и сядахме да си говорим, с часове. След това цял ден всеки тичаше по задачи и едва изчакваше другия – за да седнем и да си говорим. Когато пък бяхме разделени, си пишехме писма – истински писма, на хартия, по пощата изпратени. Мисля, че бях с мама Злата и Гуга някъде по планините, когато й изпратих писмо. Ама то не може да бъде разказано, затова ще ти прочета малко.

 

Има пълнолуние. Аз съм съвършено спокоен, но не и животните около мен. Едно хлопатарче се обажда регулярно като секундомер. Само дето секундите са по-дълги. Затворил съм очи, но съм буден и не искам да заспивам сега. Не мога, защото обонянието ми е изострено до краен предел. Долавям всякакви миризми – едва доловими ухания и аромати, които трудно минават през мрежата за комари на прозореца. Деликатните аромати, които присядат в някой ъгъл на стаята и чакат като сватовници. Така миришат листата на крушата след горещия ден. Чувам как билките в съседната стая се боричкат и се опитват да вземат по-голямо място върху вестника. Сърдят се, че съм ги наредил плътно една до друга. От боричкането им се отронват микроскопични частици и започват да се лутат в тъмната стая.

 

Потапям се все по-дълбоко. Вече не усещам конкретни неща, а някаква смесица от притихнал въздух, студен утринен облак, светлината на утрото, което се лута, мекотата на чаршафите. И потъвам в съня бавно и спокойно. И знам, че когато се събудя, ще ти разкажа тази приказка за пълнолунието. А може би ти вече я знаеш, защото сега, когато пиша писмото, съвсем не съм сигурен дали не беше тук до мен. Обичам те.

И сега прочети отговора:

 





Здравей мили Тинокио.
Целувам те.
Пиша ти това писмо по един твой повод. Плача всеки ден (нали разбираш, тревата е зелена). Тъй като съм дребна и леко пълна, вероятно съм синеока.  Малкото герданче, което ми подари, порасна и вече е съвсем дървено. Мисля, че съм доста самостоятелна и ми е горещо. Цъфналият храст под прозореца много погрозня, но това му придава някакъв колорит, предполагам. Косата ми все още  е много красива, а роклите ми съвсем порозовяха. Обличам ги по две и пак са доста жълти (особено по обед). Вечер изпявам 2-3 песни, изпълнени с тъга, и скачам през прозореца. Мисля, че съм щастлива. Ти също трябва да бъдещ щастлив!!!! Иначе казано, слънцето залязва всеки слънчев следобед. Тревата, както вече ти писах, е дълга, тъмна и виолетова. Цветята са пъстри и много тежки (изпотъпкаха всичко наоколо). Непрекъснато летят жерави. Звезди няма. Старите дървета много остаряха. Парковете се напълниха с мравчици и малки, пухкави оранжеви облачета. Навяват тъга. Птици почти няма освен пеперуди. Красиво е. Очевидно животът е все по-близо и все по-ниско. Нали знаеш, така е винаги през зимата, освен когато не е през лятото. Искам да кажа, че птиците пеят в нашите сърца, а теменугите преливат и вече са навсякъде.
Забелязвам, че дъждът се е усилил. Вече почти не виждам редовете, но вярвам, че ти ги виждаш, защото имаме още много да си кажем, без да бъдем голословни.
           Целувам те и силно те прегръщам! Слънчицето твое: Дани
           София, 1997 г., четвъртък, дъжд
         ! ЕТ МАЧИБО (винаги, когато вали и през останалото време.
- - - - - - - - - - - -
(Моля поправи правописните грешки, в случай, че има такива.
Тинокио със З или с Ф се пише?)

 

А това сме ние двамата. Тя ни нарисува.


Какво мога да добавя? Дани променяше хората. 21 години дори не си повишихме тон. Веднъж решихме да се направим на „нормално семейство“, да се скараме. Стана смешно, нелепо, заливахме се от смях.

 

Много исках да имаме деца, защото знаех, че ще бъдем добри родители. Но жената е тази, която решава. Казвала ми е: Не знам дали мога да нося такава отговорност и не бих експериментирала. Шапка долу! Спрях да настоявам, защото разбрах, че това е нещо, което тя би направила само заради мен, а не е редно.

 

Но обичаше децата и бързо се сприятелиха с дъщеря ми.

 

 

Магдалина беше на 6 годинки, когато ги запознах. Било е събота, време за моята съботно-неделна среща с детето. Трябваше да минем първо покрай Народния театър, където Дани работеше. В кафенето Йорданка Кузманова ни вижда с Магдалина и й купи шоколад. Качваме се ние горе, на сцената, и аз давам шоколада на Дани – да го прибере в чантата, защото беше страшна жега, да не се разтопи по пътя в ръцете ми. И тръгваме с Маги, Дани остана на репетиция. В таксито ме пита: Ти защо даде моя шоколад на режисьорката? Взела Дани за режисьора, защото командваше по сцената, казваше на осветителите: Дай четвърти прожектор, смени с трети! Когато пристигнахме, Маги попита:

Тате, ти сигурен ли си, че живееш тук?



Да, защо, какво те притеснява?
– отговарям. – Ами аз съм Бозукова, ти си Бозуков, а тук на вратата пише Ляхови. – Нека влезем, ще ти обясня, предложих й. Направи бърза ревизия на апартамента, седнахме на дивана, изпънахме крака на масичката и нещо си говорехме, когато чухме звънчетата на вратата, знак, че Дани се прибира. Влезе, поздрави ни, а Магдалина се обърна към мен слисана: Какво прави режисьорката тук? Започнах да обяснявам, а детето направо я попита: Мога ли да те видя насаме? Влязоха в стаята, в ателието на Дани. Сега си представи как съм се чувствал аз отвън, сам. Пуша цигара след цигара, и минава време, и минава време, и никой не излиза от това ателие. Полудях. По едно време фитнèто (фитнè – малчуган, от турски) излезе от стаята, гушна се в мен и каза:

Тате, оБодрявам я!

 

А те си разговаряли, рисували, заиграли се. Мен кучета ме яли, притеснявай се, като нямаш друга работа.

 

С децата – Маги и Георги, момчето, което на 9 години стана мой син


Кръстопът?

 

Застанах на кръстопът доста по-късно в кариерата си, когато реших, че няма да продължавам вече в професията като щатен актьор, че няма да участвам в разпределения, че няма да играя роли, които не харесвам. Грети (Маргарита Младенова) и Иван (Добчев) са хората, които ме формираха не само като актьор, но и като театрален вкус, като отношение към изкуството. Съвсем в началото, когато „Сфумато“ беше приютен в Народния театър и аз бях част от трупата, имах привилегия и късмет да играя на една сцена с изключителни актьори – Невена Мандаджиева, любима моя и много мой близък човек, Цветана Манева, Мишо Хаджиилийков, Ицко Финци, Наум Шопов (царство му небесно), Петър Петров (Бог да го прости) – страхотен актьор и близък мой приятел, Светлана Янчева, Жорета Николова… Много са, ще пропусна някого сигурно. Това бяха години, в които горяхме в театъра.

 

Клише е, знам, но така беше – горяхме!

 

 

Много често колеги от Народния театър ни се чудеха какво толкова правим – все заедно. Репетициите продължаваха след репетицията, не бяхме просто колеги. Бяхме приятели, съмишленици, какви клишета, но не мога да намеря по-подходящи думи. Иван и Грети правеха модерни, провокативни представления, които имаха късмета и щастието да излизат навън. Така и ние пътувахме и гледахме много театър. С носталгия си спомням за онова време – гладно, бедно, но много щастливо!

Краси Недев, Кръстю Лафазанов, Стоян Пепеланов, Мариан Бозуков, Пламен Пеев и Христо Мутафчиев 


Две години стоях без ангажименти в театъра заради една неизпълнена уговорка на Сашо Морфов. Видяхме се с Елин Рахнев, близък мой приятел и драматург на Пловдивския театър по това време. Каза, че новият директор, тогава Емил Бонев,  търси млади актьори. Реших и заминах. Имам някакъв сантимент към този град. Покрай мама Злата и бачо Кольо знам неговата творческа биография, знам кои режисьори са работили, какви големи постановки са се правили. Отидох за един сезон, а останах осем. Два пъти си тръгвах, но се връщах. 

 

С мама Злата


Този си период свързвам най-вече с представлението „Братя Карамазови“,

 

 

което направи Стоян Радев. Това е най-хубавото нещо, случило се в театралната ми биография в Пловдив. Винаги съм си представял, че ако някой някога ме попита какво искам да играя, ще отговоря: Смердяков. И така стана. Седнахме около масата за първа репетиция и Стоян ни съобщи кой какво ще играе. А аз станах и го прегърнах, наистина се развълнувах от това предложение. Играех с Камен Донев, Стефан Вълдобрев, Анастасия Ингилизова, бяха гости от София. Усещането беше… Все едно рисуваш голяма картина с маслени бои. Защото такова платно се рисува тежко, дълго, слага се пласт върху пласт, отнема се… А и картината е нещо честно, откровено. И представлението стана такова. Разказваше проста история, без да има амбицията да я натоварва с излишни смисли. Харесвам такова изкуство – когато е чисто и стои категорично.

 

 

Моя милост в ролята на Смердяков и Стефан Попов в ролята на Фьодор Карамазов


Има и една смешна история от пловдивския период. Репетирахме представление с филхармонията, „Кланица 5“ по Мрожек. Аз играех първата цигулка. Свиреше се на живо. За да се „направя“ на цигулар, взех цигулка и записите на видео от концерта на Моцарт и започнах да наблюдавам и репетирам посоката и движението на лъка. И така, идва време за първа репетиция с филхармонията, аз отивам малко по-рано, притеснен, нервен. „Колегите“ музиканти още не са дошли, но излиза на сцената млада, приятна жена и ми казва: Добър ден. – Добър ден, отговарям. – Вие кой сте? – Ами аз трябва да свиря първа цигулка, заоправдавах се.  – А, чудесно, аз свиря първа цигулка, а вие сте актьорът, който ще играе, че свири. Заповядайте да седнем на пулта, покани ме тя, за да уеднаквим лъковете. Замръзнах и тутакси си признах: Никога през живота си не съм свирил на цигулка. – А, интересно, предстои ни интересно преживяване. Казваше се Даниела, за съжаление не помня фамилията. Седеше от лявата ми страна и с движенията на своя лък ми показваше накъде да водя моя. След премиерата тичах към гримьорната, когато един човек ме спря: Колега, колега, само за момент! Исках да ви поздравя. Не знаех, че в нашата филхармония има музикант с такава актьорска дарба. – Извинете, но аз съм актьор, обясних му.

 

Така ли? А толкова убедително свирихте Моцарт!

 

Но дойде момент, в който проумях с всичките си сетива, че

 

човек трябва да бъде свободен в изкуството.


Казвам това без излишна поза. Театрална система, в която има щат, не разрешава на актьора да има собствена позиция. Имал съм конфликти, когато съм отказвал ролята, която не харесвам, не харесвам пиесата, режисьора не харесвам. Знам, че няма аз да измисля начина, но като гледам колко всичко е затлачено в театъра и „реформата“, не си представям докъде можем да стигнем. От колко години буксува „реформата“, която аз, боже мой, не мога да проумея какво реформира. Застават някакви хора от разни институции в ефир и говорят, и говорят. А какво казват? Какво предлагат? Нищо! Глупости!

 

Когато реших, че няма да съм вече щатен актьор,

 

 

напуснах Пловдивския театър. Върнах се в София, където Иван и Грети започваха страхотен проект – програма „Изход“. Иван направи „Станция Астапово“, Грети направи „Станция Елабуга“. След като проектът приключи, аз трябваше да си търся работа. Обади ми се Силвия (Чолева), беше главен редактор на списание „Алтера“, за да ми предложи работа – да разнасям списания с колата си. Така започнах и постепенно се увлякох. И ето го отново моя късмет – да срещна хора, които откриха пред мен нови хоризонти – самата Силвия, Надежда Радулова, Миглена Николчина, Елена Тодорова, Зори (Зорница Дерменджиева), Вили (Виолета Василева). Всички те много ми помогнаха в тази абсолютно непозната за мен материя и работа – книгоиздаването и книгоразпространението. Постепенно шефката ми Донка Ангелова, собственик на издателство „Алтера“, ми предложи освен с разпространение да започна да се занимавам с менажиране на списанието, появиха се идеи за книгоиздаване. Увлече ме, хареса ми и започнах лека-полека да си „присвоявам“ работа.

 

Книгите ме срещнаха с изключителни хора. Хора, които променят.

 

 

Живеем в абсурд. Защото хората са страхливи, хитруват. … Най-важното качество за мен е почтеността. Много държа и на смелостта. Ако човек е смел да заявява позиции честно, да бъде експериментатор, да бъде жив! Но такива хора са дефицит днес. Виж ни и политиците. Можеш ли да ми кажеш името поне на един почтен политик? Абсурд! Не се сещам за дори един „оцелял“. Освен почтеност и смелост доброто управление е въпрос на интелигентност. В този смисъл ние сме обречени. Само като се сетя кой ни е министър на културата… А кой ни е министър-председател?! За него се опитвам дори да не мисля. Гледам си само ресорния, че нагоре става страшно!

 

Лесно прощавам, да, но не мога да простя лъжата. Това не мога да простя. Самият аз съм директен човек, ако е важно особено, никак не се колебая и съм максимално честен. Прекъсвал съм приятелства заради лъжа, и то категорично! Храс! Не понасям дори дребното лъгане, хитруването…

 

Защо живеем…

 

 

След като загубих Дани, не мога да си наместя нещата. Докато бяхме заедно, знаех какъв е смисълът на моя живот. Сега знам, че трябва да продължа. Че трябва да открия друг смисъл. Казвам това съвсем хладнокръвно, без капка драматизъм. Сега не знам какво да правя, накъде да поема. Чакам. Да го намеря, да ме открие, да ми се даде знак какво ще бъде. И знам, че предстои. Рядко я сънувам. Появи ми се преди време в красив сън – като малко момиченце, с червена пелерина с качулка, дойде и се гушна в мен. Остана така в прегръдката ми и знаех, че това е тя. Но изпитвам ежесекундна липса и болка. Понякога се будя нощем, не мога да дишам, до такава степен ми тежи. И трябва да направя неимоверни усилия, за да си поема глътка въздух.

 

Ей, Мухибби,
Защо?
Нали
тази пътека
беше
за двама.

 

Видях с очите си как тялото се подготвя,

 

 

как събира последния останал ресурс, как мобилизира физическото си съществуване, за да си тръгне душата свободна, спокойна, без болка.

Видях го последния ден, тогава разбрах, че това са последните й часове на тази земя. Не се случи нищо по-различно от всеки друг обикновен ден. Вечерта си говорихме, правехме си смешки, заливахме се от смях, по едно време тя каза: Отивай да си лягаш. Попитах я как е. – Много добре, после добави: Абе като че ли нещо не е наред, не ми се пуши. Дани беше заклет пушач. Обичаше да пуши, пушеше тежки цигари, с удоволствие. Не си дадох сметка веднага какво ми казва. На другата сутрин като станахме, видях че една част от съществото й, от духа, го няма. Не знам как да го обясня, но разбрах.

 

Човек не е готов никога за това. Никога.

 

Но когато настъпи часът, нямаш избор, не можеш да не се справиш. Не е страшна самата смърт, тя е естествено продължение на това, което е било. Просто човек си тръгва. И знам, видях, че тръгването е светло. Сутринта отидохме във Военна болница. Чакахме лекарите, когато Дани ми направи знак, искаше да ми каже нещо. Наведох се към нея и тя промълви:

 


Аз съм Даниела Олег Ляхова… Знаех, че в този момент тя се представя.



Това беше. Това бяха последните й думи. Казах си: Слава богу, престана да я боли! Прибрах се, легнах в нейното легло, завих се с нейните завивки и заспах мъртвешки сън. Както легнах, така се събудих. Не бях мръднал цяла нощ.

 

И знаеш ли какво най-много ми липсва? Ароматът, звукът, някакъв полъх от нейно движение, дишането й, докато спи до мен. Липсва ми не просто допирът на тялото, а профилът й, когато гледа през прозореца, когато чакам да чуя звънчетата от вратата, която е отворила, за да се прибере… Това ми разказва играта. Толкова ми липсва, че не разбирам… И не знам какво да правя. Понякога се събуждам с мисли: Защо се събудих? Какво ми предстои? Защо? Друг път просто сядам и й пиша…

 
Ей, Мухибби,

Почакай.

Не тръгвай.

Пътеката спи.


***
 

Ей, Мухибби,

Нека мълчим.

Не казвай думи,

които събуждат

тъгата.

 

***
 

Благодаря ти, Милена, за тази среща. Преминах отново и извадих много неща, които се бяха сгънали някъде дълбоко в душата ми. Благодаря ти.

П.С. Първа част от интервюто можете да прочетете на адрес:

http://glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/marian-bozukov-za-vremenata-na-markesovite-geroi-i-nravi

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Михаил Михайлов

    05 Окт 2015 20:23ч.

    Знам , какво е чувството ! Съчувствие не е достатъчно думите не стигат ! Затова да помтлчим заедно. Това лято мълча вече 2 пъти. Аз също загубих хора който Обичам! Михаил

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Мило

    05 Окт 2015 22:07ч.

    аз съм тук ,но не знам какво да ви напиша

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Милица

    06 Окт 2015 10:11ч.

    Покъртително! Истинско. Споделена болка, която не ми е чужда. Вкопчих се в думите на поета, "животът е по- силен от смъртта, щом любов след себе си остави"...духът не си отива, той присъства в отсъствието тленно. Без него тези вълнуващи спомени, не биха били записани. А може би чрез тях продължаваме разговорите с любимите в отвъдното?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ида

    06 Окт 2015 22:25ч.

    Изключително! Затрогващо, човешко, искрено и дълбоко! Всеки, преживял подобна раздяла с много близък и скъп човек най-добре разбира казаното... Светлина и покой на душата на Даниела, а на Мариан сили да продължи и преоткрие красотата на този дар - живота!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Галина

    07 Окт 2015 9:25ч.

    Много тъжно, но аз не мисля, че смъртта е естествено продължение на живота.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Бонев

    14 Окт 2015 16:26ч.

    Мара, цяла вечност не бях чувал какво става с теб! Много съжалявам да прочета през какво си минал, стари приятелю!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Мария

    11 Ное 2015 11:17ч.

    Дълбоки,затрогващи думи на обичащ човек,имащ интелекта да дълбае и опознава душата и чувствата си...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • В, Николова

    19 Юли 2017 18:59ч.

    Разплаках се ...Много красива любов сте имали господине ...много

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи