Фантазия в цветя и Сеул през очите на птица

Фантазия в цветя и Сеул през очите на птица
Представете си онази работна седмица, която изпива нервите със сламка – от утрото, когато нищо не върви - от задръстванията, през проблемите със задълженията, ядовете със семейството и ината на децата, до най-простите неща. И колко боли ставането на утрото, когато омагьосаният ден се повтаря. А не бива да е все така. Затова в Корея са измислили места, които служат за терапия на душата, за постигането на мир със себе си, места, които изтриват умората, напрежението, гнева и ги обвиват в цветове и покой. Не е случайно, че едни от най-ценните работници на кралете са били градинарите – хората, които наистина умеели да си говорят с растенията и да ги карат да изглеждат така красиви, че да отнемат болката от всяка горестна мисъл. Дворците бивали всякакви, но градините им – задължително бликащи от цвят, хармония и пъстро великолепие. Преди йогата, преди медитацията, преди всичко, което днес е така модерно в името на душевното равновесие, първобитните излизали от пещерата и с наслада гледали цветовете на простите горски цветя.

 

 

Е – от тогава това не се е променило. 

В корейския рай на пъстрото ароматно безвремие всичко започва с малък, насипан с камъчета паркинг и късо въжено мостче, което води към билково-цветна градина из която са сложени пейки, люлки, масички и отвсякъде се провират шарени клонки. 

 

 

Фермата Хербнара се намира в долината Хйонгчанг на провинция Гангуонг и е собственост на една фамилия. Всъщност е съвсем близо до олимпиското село Пьонгчанг, където се проведоха последните зимни олимпийски игри. Именно от тази градина са подбрани и част от цветните украшения по масите, на които се хранят олимпийците. В най-лютата зима те влизали в ресторант, от който на всяка маса греели ярки цветове. 

 

Градините във фермата са десет и техните растения се променят във всеки сезон от годината, така че нито едно място никога не остава голо и тъжно. Край нея ромоли тъничка рекичка, която придава още свежест на парка. 

 

И ако човек наивно се захласне в първата градина, която посреща гостите след въженото мостче, няма как да не ахне на глас, когато влезе в магазина. Или поне корейците му казват магазин, но иначе е нещо като дворец във владение на растения, с кътчета за отдих, с преливащи се джунгли от клони, листа и сипещи се от тях цветове, заобиколени със саксии с причудливи растения. А между тях се промушва малко електрическо влакче, играчки надничат в гъсталаците. 

 

 

Много от растенията в този магазин не съм виждала никога. Домакините са достатъчно съобразителни и предлагат кутии и начин за транспорт на повечето от живите си продукти, но не желая да опитвам какво става с едно растение след 20 часа дрънчене по самолети.  

 

Докато стоя, поемам дълбоко от шарения въздух, усмихвам се на дъждовната стена, чиито капки поят мънички наситено зелени растения и няколко ситни жабчета, в магазина-градина на Семирамида влизат монахини, които на инвалидни столове бутат възрастни жени. Явно не за първи път са там, защото домакините (крайно неправилно е да бъдат наречени продавачи или търговци) се спускат към тях с поздрави и поклони. Вероятно възрастните хора получават своята порция сила и оптимизъм, като посещават ароматната цветна ферма. 

 

Трудно е излизането от тази част, но след като оглеждам наоколо и пристъпвам извън отрупания със зеленина изход към вътрешността на парка, приказките продължават. Мястото е създадено с мисъл за всеки човек и особено за малките деца. За тях са изградени малки кътове за игра, построени са миниатюрни къщички, заобиколени от миниатюрни градинки. Вероятно и лилипутите са получили свое цветно местенце. 

 

 

В градината се намира един магазин, пълен с билкови подправки, чайове, отвари – стига да знае човек какво му трябва. Музей на керамичните съдове е изложил посуда от много държави и в този момент със своя експозиция гостува Турция. Музеят на подправките от цял свят разказва за най-древната история, когато хората се сетили, че трябва да съществува начин да запазват ароматите и цветовете на лятото и в студените дни. 

 

Домакините обясняват, че хората идват семейно, организират детски празници, романтични годежи. Обикновено времето, прекарано там, е цял ден – разходки, уроци по засаждане на цветя и познаване на билки при това и за възрастните, и за малчуганите, обяд, вечеря – все там. 

 

 

Децата са пълни с въображение и идеи какво могат да направят, те не спират да задават въпроси и творчеството им чрез природата е двигател за създаване на природосъобразен начин на живот – обясняват гидовете и показват снимки на хлапетата – те правят пана от листа, учат се как да се грижат за растения. 

 


Пред голямата пеперуда е поставена табела: Получите ли крила, нищо не ви спира да полетите! 

 

Когато напускаме света на цветята, усещането е като да сме оставили зад гърба си парченце от истинския рай. И никак не сме изненадани, че на вечерта, недалеч от пъстрия оазис, попадаме на празник, който е сред великолепна градина, заобиколена от ниски заоблени осветени зелени хълмове. 

 

 

Стотици хора се разхождат наоколо с децата си, търговци предлагат захарен памук и светещи балони, десетки гигантски фигури на буболечки са налазени от деца, които дърпат мравките за рогцата, ръкуват се с щипките на бръмбарите. 

 

 

Корейците обичат да обвързват празниците си с природата, а храненето е встрани, в малки заведения, които обаче не задържат гостите за дълго, защото те хапват и бързат да се върнат в градината. Когато навън е вече тъмна нощ, пристигаме в хотел, който бил на брега на голямо езеро. В тъмнината то не се вижда, но пред него все пак се върти вода от гигантско светещо водно колело. Малкото езерце е украса към входа на хотела и част от всички цветни преживявания на Корея. 

 

 

Хладното утро е слънчево и голямото езеро сияе в яркосиньо, като от картинка. Когато политам с дрона над него се вижда, че зеленината е навсякъде, а в непосредствена близост е издигнат аквапарк. И пак си мисля, че Корея е по-малка по площ от България с 11 хил.кв.км., населението й е 52 милиона, а най-голямата ценност за хората е опазването на природата, зеленината и усещането за хармония с тях. 

 

 

Несъмнено столицата е най-предизвикателното място, защото не е лесно 7,8 млн. човека да живеят на площ от 605 кв.км. За сравнение, в България, на цялата й територия от 111 хил.кв.км. живеят по-малко хора.

 

Гъстотата на населението в корейската столица е по 16 хил. човека на кв.км. срещу 960 жители в София, разположени на 500 кв.км.
Британската столица, например, е с жители малко повече от тези в Сеул, но там гъстотата на населението е 4500 човека на кв.км. 

 

 

Две са местата в града, които създават реалистична представа за мащабите му – кулата Лоте (Lotte Tower) и телевизионната кула. Кулата Лоте е луксозно, впечатляващо 555 метра високо здание, което отваря врати едва през 2017 година. С игловидната си форма, арабският Бурж Халифа се издига на 830 метра, но Лоте печели в надпреварата на стърчащите колоси с по-бърз асансьор. Влизането в сградата среща посетителите челно с най-луксозния клас молове – от онези с толкова болезнено цени, че стоките дори няма смисъл да бъдат доближавани – отдалече крещят: „Не съм ти по джоба!“


За утеха всеки може да се снима в златната корона насред магазина – поне да се тагне човек къде е бил.
Сградата е разделена на офиси, които стигат до 38 етаж, хотел от 76 до 101 етаж. Цената за хотела е съвсем справедлива – около 140 евро на вечер, което включва и безплатен подземен паркинг. Частни офиси са разположени между 105 и 114 етаж и туристите получават останалото.

 

 

Вълнуващата гледка е от 123-тия етаж, където и подът е прозрачен. Изключително забавно е лягането по очи и усещането, че висиш в нищото, но си напълно защитен. За някои хора дори пристъпването върху визуалната бездна е непосилна мисъл и е още по-смешен видът им, докато пълзят по килима и с половин око надничат над стъкления под. 

 

 

Вдъхвам кураж на пълничка възрастна корейка и й показвам колко е забавно човек да се търкаля по стъклото. Отначало тя опитва да забие нокти в него, но изведнъж й става весело и двете се превъртаме като кебапчета и се заливаме от смях в българо-корейски дует. Синът й ни приглася и се тупа по краката, а после отговорно прави видео на забавлението. Две малки местни момченца решават, че това е страхотна игра и също започват да се премятат по стъклото. 

 

От високото се вижда не само гигантската пътна инфраструктура и морето от сгради, но и приказен замък – нещо като много умален Дисниленд насред езеро! 

 

 

Докато не започва бурното развитие на градската среда, при първото издигане на високи сгради се оказва, че покривите, към които гледат са толкова отчайващо грозни, че е взето решение – всеки покрив да бъде боядисан със зелена боя – тя била най-евтина от всички. Иначе биха могли и да са оранжеви. Сега, докато поетапно старите и безпосочно разпръснати здания се заменят с нови, които са построени по точно определен градоустройствен план, зеленото на старите здания се преплита с новите лъскави покриви и техните разчертани хеликоптерни площадки. 

 

 

На вечерта предстои културно преживяване: корейски театър. Това звучи като нещо, което в най-лошия случай човек може търпеливо да проспи. Оказва се обаче неочаквано вълнуващо, красиво, динамично, звучно и ефектно. Като прелюдия от едно действие към друго, пред сцената се спуска полу-прозрачно платно по което се прожектират сюрреалистични светлини, вълни, светкавици и така изпълнителите сякаш се отделят залата и стават участници във феерична магия. Спектакълът започва с изпълнение на тъпани, чиито ритъм диктуват само жени. Те показват такова изумително умение, че сякаш ток разтърсва залата. Всяка от музикантките е тънка като тръстика, удря едновременно по два тъпана и го прави, като се извива във всички посоки – прилича на нещо средно между танц и музика, която разтърсва сетивата и повишава пулса. 

 

 

Историята в пиесата е ясна и красива, силата на семейната лоялност, добротата, честността и любовта побеждават. Оказва се, че корейският език бил съвсем разбираем! В спектакъла се преплитат традиционна музика, костюми, танци, оперно пеене, легенди. Несъмнено е създаден с много фантазия и съм безкрайно доволна, че го видях. Когато излизаме във фоайето, актьорите са там и се снимат с публиката. 

 

Корейските жени са пременени с празнични тоалети, официални прически – сякаш сме попаднали сред кралски двор, изпълнен с лъчезарни принцове и принцеси. 

 

Когато се приготвяме да си ходим, на вратата разпоредители учтиво ни задържат – навън плющи проливен дъжд, улицата е превърната в река. Скачаме с лъвски скок в бусчето ни, а нашият водач и закрилник – Моника с усмивка обяснява, че това е началото на тайфуна Митак и че се очаква големи части от Сеул да бъдат потопени. Но ние няма от какво да се тревожим – стаите ни в хотела са нависоко, ще трябва обаче да измислим сухи преживявания за следващия ден. Правим сметка, че от коридор в хотела отиваме право по закрит ръкав към метрото. Оттам ще посещаваме само обекти, в които също може да се влезе по суха връзка. 

 

Докато сме в централната зала на метрото, която е също вход и за гарата ни прави впечатление името на населено място: Мокро. На латиница се чете Мокпо, но на нашенски си е мокро. Казваме го на Моника и тя се радва, че тази дума със сигурност ще запомни. 

 

Когато влизам в хотелската стая, по стъклата се стичат малки реки и дори светлините на града трудно пробиват през бурята. На летището в Сеул са отложени всички полети. 

 

На утрото не бързам да отворя очи, но светлината ме кара да надникна през пердетата – о, чудо! Невероятно чудо! Видимостта е безкрайна, небето е синьо, тук-там с високи сивеещи облаци. Няма и помен от дъжд или буря! 

 

Това е моят момент! Ето за такова небе си мечтае човек. Набегом събирам дрона, батериите и презглава хуквам навън. От прозореца си не само виждам реката, но широк изоставен паркинг, заобиколен от ламаринена строителна ограда и процеп между две плоскости. Ориентирам се откъде да изляза, прескачам през ниската хотелска ограда, претичвам през пътя и се шмугвам на паркинга. 

 


Два хотела са свързани помежду си, синият ръкав води към гарата/метрото/мола, а аз комфортно управлявам дрона от малкото празно пространство между тях. 

 

Гледката действително спира дъха и аз се нося отново като птица и и шепна: „Благодаря ти!“ 

 

Мостовете в Сеул са общо 32, които преминават над река Хан-ган, чиято обща дължина е 514 км. Дължината на мостовете варира от 2,740 м. за най-дългия Гури Амса, през 2,559 м. за Бангва, още един е над 2 хил.м., а 25 от тях са между 1100 и 1900 метра. Затова в града съществува Мостова администрация, която отговаря за ежедневни проверки за тяхната структурна устойчивост, почистване и обща сигурност. През 1994 г. отсек в средата на моста Сенгсу, който води към елитния квартал Гангам, се срутва. Загиват 32 човека, 17 са ранени. Правителството отказва да реконструира моста, събаря го напълно и го изгражда отново. 

 

 

Заедно с мостовете по канала Чьонги, общият им брой в Сеул е 55. И макар да не е нужно винаги да сравняваме със своето, но от одобрението на идеята за мост над Дунав при Видин, до неговото пускане в експлоатация, с обща дължина от 2223 м., изминават точно 109 години. 

 

 

Слънчевият, ведър и красив ден отново променя плановете ни и наместо да се крием под земята и да обикаляме молове (някак логично спирките на метрото гарантират суха връзка именно с тях), ние се отправяме към телевизионната кула. Тя стои толкова нависоко, че дори и дрон не е нужен, а само кристален въздух, за да се вижда далече, далече! 

 

Кулата е построена през 1969 година, но е обновена и модернизирана през 2005 година. Цената за вход е около 16 български лева, но човек трябва да си остави достатъчно време за нея, защото още от входа предстои невероятно, фантастично светлинно шоу. Още с навлизането в коридора, посетителите попадат в неочакван космос – във всички посоки, по таваните, стените и подовете се въртят звезди, светлини, завихрят се, сменят посоката си. Телата на хората се превръщат в част от съзвездия и в цялата тази цветна светлинна вихрушка, нито едно селфи не се получава. Остава само преживяването. 

 

След като преминават по дългия коридор с няколко чупки, всички влизаме в голяма кръгла зала, която е оживяла фантазия…отвъд фантазията. Около нас летят дракони, вълшебни кълба, прелитат наоколо. Въртят се стените, пода и от всички страни извират цветове. Минава поне минута докато съзнаваме, че можем да се движим, да протягаме ръце в опит да уловим летящите причудливи картини. 

 

 

Изкачването на кулата е в буквален смисъл черешката на тортата в цялото преживяване. Прекарваме близо час в кръглата зала с шоуто на фантазията и се чувстваме окрилени. Не е нещо скъпо, просто е измислено. От върха се вижда кулата Лоте, реката, част от мостовете, парка, около целия хълм, където е издигната ТВ кулата. 

 

 

И тъй като неусетно са минали няколко часа, съвсем на върха, редом със стаята за пеленачета и майки-кърмачки, търся и тоалетната. Е, къде другаде човек може да си пожелае тя да е с такава гледка! 

 

 

Когато слизаме отново в основите на кулата, навън е топло, слънчево, красиво.
Питам Моника какво се случи с драматичната прогноза за тайфуна Митак и защо бе така добър към нас?
„О, Митака ли?“ – смее се Моника, която вече знае, че това е нашенско обръщение към нашите Митковци – „Отиде в Мокро! И там сега Мокро е мокро до тавана на колите им! Голямо, голямо наводнение! Митака е направил завой около 3 сутринта и за нас остана слънцето!“ 

 

Опитваме отново да съберем впечатленията си от дните, пропътувани между някои от най-изумителните места в Южна Корея. До едно от тях не стигаме – наложена е карантина върху целия регион заради свински грип. 

 

Докато се разхождаме из огромните дворове на кралския замък в Сеул, редом с млади момичета и дами, пременени в традиционни корейски одежди научаваме, че още през 13 век прислужниците в двора получавали по 3 месеца платен отпуск по майчинство. 

 

Корея е страна изпълнена с магия, която носи истории за достойнство, сила, уважение и дълбока почит към важното в живота. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Градът от птичи поглед е потресаващо грозен!

    28 Яну 2020 10:47ч.

    Блокове, блокове, блокове... Телешкият възторг е излишен!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Чародей

    28 Яну 2020 13:13ч.

    Всичко разбирам, само не мога да разбера защо публикувате пътеписите на някой, който е решил да се похвали, че е бил в Сеул, Корея или където и другаде да е било. Не мисля, че читателите на сайта се вълнуват от преживяванията на Лияна Панделиева при и по повод на пътуванията и. Беше интересно едно време, когато не можехме да пътуваме и само единици имаха тази привилегия. Сега е по-скоро досадно, като разказ на мутреса за купения и от мутрата "Кайен".

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Вяра

    28 Яну 2020 13:41ч.

    Прекрасна история и дори не знам къде повече искам да отида. Може би в градините е най добре и после на тв кулата, но не искам да съм вътре сред толкова сгради, това потиска.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Вероника

    28 Яну 2020 15:13ч.

    Прекарах половин година в Южна Корея и описанието е толкова истинско, че чак ме заболя, че не съм там. Културата ми липсва, тази силна връзка със земята и с културните традиции. Много можем да научим от тях

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • haho

    28 Яну 2020 16:54ч.

    А за миризмата на кисело зеле писала ли е?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи